Здравейте, близки приятели, читатели! Здравейте, Бургазлии. Както преди две години, отново съчетавам почивката си с издаване на следващата книга. Отново с колегите от сайта, за който се споменава и на страниците ѝ, ще ви представим част от написаното.  

Пилотният брой е готов и с нетърпение чакам да подържа в ръцете си рожба номер пет, преди да тръгне по света и у нас. А и да ѝ направя премиера докато сме тук.  

Книгата е вдъхновена и посветена на Орнела Соле, която остана завинаги на тридесет и три години. Идеята беше нейна и корицата, в която съм влюбена, също.

Сборникът с изповеди е в две части. В част 1  за десетина дни от първата ни почивка срещам феите от моите бургаски приказки. Всяка от тях има различна съдба. В част 2 пътуваме до екзотични места и срещам моите рози- българките, разпръснали красотата по света, за да го направят по-красив. Всяка от тях е обичала и е обичана по различен начин. Някои разказват за пеперудените трепети, пурпурните залези, за мъжете, които ги обичат със страст, други разказват за смразяващата, убийствена любов на мъжете, които ги обичат със сила. А аз, аз се опитвам да намеря изход в лабиринта на тяхното оцеляване.

 

Ето част от споделеното:

 

РАЗКАЗ С ПРОДЪЛЖИТЕЛНО

 

От летището прекосихме квартал Сарафово, оставихме багажа и се разходихме по шумните улици. А къде отидох сутринта в ден първи? На плажа, разбира се. Морето беше „тава“, както казваме бургазлии. Приличаше на пригладено с ютия от някоя прилежна домакиня и толкова синьо, че ми посиня пред очите. Разходих се по пясъка.

В ранното утро, когато градът се събуждаше от лятната фиеста и се чуваше само плисъкът на вълните, една слаба жена, облечена в елегантен гащеризон на точки, вървеше по моста. Изкачи се на най-високото и хвърли венец във водата. Продължих по брега, привлечена от силуета ѝ, озарен от първите лъчи. Така съжалих, че не мога да рисувам. Не трябваше да нарушавам ритуала ѝ, затова преминах покрай статуята на Пандира*, стъпих на моста и се облегнах на перилата. Обичам да наблюдавам морето и да вдишвам морския въздух, а морският вятър да лудува в косите ми.

  • И вие ли наблюдавате корабите? – жената протягаше към мен приятелски ръката си. Винаги спират навътре към Света Анастасия.*

Баща ми ме научи да ги разпознавам. Вижте! – червенокосата жена сочеше напред. - Има танкер, траулер (риболовен) и карго (транспортен). Часове прекарвах на пристанището. Така се запознах с мъжа ми. Един ден застана до мен с думите: ,,Корабите ли гледаш? Аз съм Генади.“

Беше млад мъж с черни очи, моряшка фланелка и ведра усмивка.

 И без фланелката щях да позная, че е моряк. Те са от друга порода - силни, непринудени и със страхотен загар. А аз съм Ася! Забравих да се представя.

Пиехме кафе. Тя не спираше да говори, сигурен белег, че ако си поеме дъх, ще се разплаче.

Не смеех да я прекъсна. Не бях се научила да изслушвам непознати. Щях  да се уча ,,в крачка”.

  • Когато Генади подаде ръката си и усетих, че се влюбвам без пеперуди в стомаха, без трепване на сърцето… просто оглупях, а това не се беше случвало. Бях ,,момичето на татко", добра и разумна, и винаги ми се беше искало да направя нещо ,,което не трябва". Може би тогава беше моментът, защото щом Генади ме покани да разгледам влекача, на който работеше, се съгласих без да мисля...  - Ася говореше нервно, докато въртеше с ръката си празна цигарена кутия…- Отказах ги преди година. Не бях стъпвала на кораб от десетгодишна. Спомних си снежната декемврийска вечер, когато чакахме с мама на пристанището. Морето беше яростно, огромни вълни се разбиваха с тътен и ледени пръски в стената на вълнолома. Първата лодка се люшкаше като пияна и приближаваше кея. Хвърлиха въжетата и сред викове и подсвирквания, моряците започнаха да слизат. Това се повтори със следващата, но баща ми не слезе и от нея. Предложиха ни да отидем до кораба, където останал дежурен! Много се страхувах, когато се качвах по трапа, защото в открито море вълните бяха по-големи. Дори закотвено, чудовището  се люлееше. От баща си знаех, че наричат нашето море „черно”, защото е опасно и коварно.

        -Ей, къде се отнесе - Генади ме върна в настоящето. Бяхме стигнали смешното корабче с много гуми. - Влекачите са малки кораби, които придружават (дърпат или тласкат) големите, когато влизат в пристанището”- обясни ми той.

    -Кое обичаш повече, корабите или морето?- попита ме, докато    приготвяше кафе и сандвич, а аз разглеждах малки, изящни, дървени фигурки.

  -Обичам татко, а той обичаше и корабите, и морето. Беше моряк, пътуваше с риболовни. Кой е правил тези красиви морски звезди, корали, делфини?

   -Аз! И аз пътувах на риболовни преди. Как се казва баща ти?

Като чу името, Генади се плесна по челото.

-Бай Илия, познавам го, той ме кръсти, когато минавахме екватора. Още пазя кръщелното - Косатка. Кръсти ме Косатка. Това беше първият ми воаяж. Как е той, пенсионира ли се?

 -Не, върнаха го болен от Фолкленските острови. Почина шест месеца след това.

Очите на Генади се напълниха със сълзи, моите също. Седяхме двама непознати и плачехме! Генади отвори бутилка „Бяло конче”, напълни чаша за баща ми, разля я в морето и се качи на вахта. Аз се отпуснах в койката. Нищо не приспива така, както люлеенето на вълните. Последното, което си помислих беше, че зная защо срещнах Генади. Татко го беше пратил.

 -Сега трябва да тръгвам, извини ме, моля те!

Ася грабна чантата си и хукна да се наплаче.

Досетих се, че ще ме търси и къде ще ме намери, защото морето е притегателна сила за всеки бургазлия. Привечер, когато бързах по крайбрежната алея за среща с приятели, я видях. Позвъних им, че ще закъснея и седнахме на същото място с изглед към корабите.

  • Искаш ли да знаеш какво правех на моста? - започва Ася и завърта празната цигарена кутийка. Облечена е в бяла рокля, с бяла диадема е прибрала огнените си коси.
  • Ако ти искаш.

 Не знаех какво да очаквам. Да се страхувам от думите ѝ, или да се радвам, че съм там.

  • Оженихме се на влекача. Красива, весела, щура сватба. Като всяка моряшка съпруга се надявах, че любовта и децата ни ще го  задържат на едно място. Генади не можеше да живее на брега,  имаше любимата си работа, имаше любимото си хоби - ловеше риба на палубата с кукички закачени на пръстите на краката си, защото с ръцете си дялкаше фигурките. Носеше у дома пълни кофи,  събираше съседите. Шегуваше се, че рибите се бият коя да се закачи на неговата стръв, разказваше смешни истории, но беше тъжен. Морето на сушата не беше неговото море. Той не можеше само да го наблюдава и да му се възхищава като обикновените хора. Генади изпитваше необходимост да го диша, да му се покорява, да го подчинява. Да се събужда и заспива с уханието му.

Научих, че заминава от бележката, която получи от службата. Не се противих, виждах, че се измъчва. Помогнах му да приготви багажа, дори му сложих любимото ножче.  Когато обичаш някого, му подаряваш свободата…

На летището посрещах и изпращах един човек, който се отчуждаваше все повече и повече. Не помогнаха сълзите и прегръдките на децата. Пропускаше рождените им дни, не отговаряше на писмата и телеграмите им и се връщаше все по-рядко.

Вчера на вратата се позвъни. Пред мен стоеше млад, елегантен мъж. В ръцете си държеше протрит сак: ,,Това са вещите на Генади. Съжалявам много за загубата ви”.

Светът падна в краката ми. Вратата, стълбището, стаята се преобърнаха.

Събудих се с мокро лице, някой разтърсваше раменете ми и крещеше. Поех чашата с вода, която непознатият ми подаваше, и стиснах зъби. Отворих сака. Имаше няколко избелели моряшки фланелки, семейна снимка, безброй дървени фигурки и любимото ножче.

-Познавахте ли го?-  попитах  през сълзи.

 -Да, на последния му кораб деляхме една каюта. Говореше за вас. Беше болен и изтощен. Отказваше да се лекува. Искаше да умре на кораба, за да получите парите от застраховката му. Помоли да ви предам, че винаги ви е обичал… Пожела да го опеем и хвърлим в морето…

Сутринта се сбогувах с татко и с Генади. Не исках да оставям венеца на паметника на моряците. Хвърлих го във водата при рибите, там където обичаха да живеят. Виж какво ми остана! – Ася ми показва ножчето. - Ще го запазя за бъдещия си внук. - грабва чантата и отново хуква да се наплаче.

Благодаря на Вселената, че ме срещна с нея. За да чуе гласа си, да осмисли разказа си и намери отговорите си.

           

*Пандира- бургаски зевзек и бохем

*Света Анастасия- остров в Бургаския залив

 

 

                        ДВАМА ПОД ДЪГАТА

 

През пролетта и лятото в Англия е практика улици без изход да се превръщат в улици на занаятите. Артистите продават своите рисувани шалове, шапки, тоалети, бижута, картини. Тези базари са придружени от обособени за целта ванове, които предлагат чипс и бургери, кафе и сладкарски изделия, защото англичаните не обичат да гладуват. В Бургас в любимия си сайт „Gramofona“ прочитам за арт ателие, което ще се проведе през уикенда, а за настроение на специална сцена ще се изявят балетни,  танцови ансамбли, певци и  музикални състави. В Бургас нищо не се прави просто така, събитията се изпълват със съдържание. Затова в града ни всеки се ражда талантлив!

Тръгвам по малката пресечка на ,,главната”, както бургазлии я наричаме. Шарено ми е и някак приповдигнато. Толкова книги, сувенири, графики, морски украшения, аксесоари са подредени по масите. Зад тях с гордост стоят техните създатели. Истински празник. Но слънцето е намислило да ни развали удоволствието. Скрива се зад коварен  облак, който изсипва дъждовни струи върху експонатите. Зяпачите бързаме да намерим покрив и се скрием, а продавачите припряно вадят кой какво има, за да покрият стоката. Едно момче обикаля около миниатюрни дървени фигури, истински съкровища – и аха да се разплаче.

- Сам ли си тук?- излизам от прикритието си и се чудя как да му помогна.

- Не, с баба. Тя отиде до колата да вземе чадър.

- Дай да подредим делфините, морските лъвчета, акулите и рапаните в  пазарската чанта, докато не са се измокрили.

Ася се връща с огромен плажен чадър, който разперва над главите ни.

Слънцето се показва…, дъждът намаля и спира. Купувам няколко морски звезди за моите английски съседи и оставям баба и внуче да обръщат внимание на клиентелата. Поглеждам нагоре. Над чадъра се е протегнала дъга.