С село Момина църква откриха паметна плоча на Мария Тенишева, която е известна като Странджанската баба Тонка. Възпоменателната плоча е от ПК-Пристанище Бургас и е по идея на Стоя Янчева, председател на клуба „Тракийска памет“. Инициативата събра в Момина църква родолюбци, тракийци, преображенци, които пазят духа на дедите си.

Коя е Странджанската баба Тонка?


За нея разказва Михо Червенков в следната статия за в. Дума:

 

Истинското й име е Мария Стоянова Тенишева. Родена е в Лозенград. Константин Петканов, български писател и академик, който е от чисто българското тогава село Каваклия, на няколко километра от Лозенград, през 1900 г. се записва в лозенградското класно училище и живее на квартира в къщата на Мария Тенишева.

В книгата си "Детски години" той я описва като едра, малко приведена жена с бодър дух и с вродена ненавист към турци и гърци. Говори свободно гръцки и турски и в разговори и разправии използва и трите езика и поставя всеки на мястото. Вдовица е на известния в българските села терзия Стоян Инджето. През 1877 г., когато очакваните с радост руски войски навлизат в нашите земи, тя ридае, гледайки как турците убиват баща й. Това тя никога не забравя. И се зарича да помни, че е българка и да работи отново там да стане Българско. Много скоро проличава нейната решителност да отстоява правата на българите.

 

 

Има четирима синове и една дъщеря, за които е готова всеки миг да се хвърли в огъня и жива да изгори.

Христо е най-големият и държи хлебарница в центъра на града.

Коста, най-дръзкият и смел от братята - когато турско заптие влиза в млекарницата му да го арестува като бунтовник, той го грабва, изхвърля го на улицата и избягва.

Третият син е Тодор - бояджия на сгради и минарета и винаги носи кама в пояса.

Павел е четвъртият - хлебар при големият си брат.

Дъщерята Рада, тогава ученичка, живее в дом, миришещ на барут, там стават тайни въстанически срещи.

С любов и настойчивост майката предава на децата си своите патриотични и революционни разбирания. Когато първата чета на Лазар Маджаров се появява в Странджа и създава революционни комитети, Мария Тенишева заедно с децата си е сред първите, които се посвещават на опасното, но родолюбиво дело. Къщата й се превръща във въстанически пункт. Тя поема по тежкия и опасен път на куриерка за свръзка между затворници, селски комитети, снабдителни пунктове и четници.

 

 

Още през 1898 г. в с. Каракоч Коста Тенишев полага клетва пред Гоце Делчев. През 1901 г. се включва в първата агитационна чета на Лазар Маджаров. Той е в групата на най-добрите съратници на воеводата, един от първите ръководители на въстанието.

Турски комисар отива в дома на Мария Тенишева, търси да арестува сина й Коста, заплашва я. А тя му отговаря:

"Какво ме гледаш с кьоравото си око, мене  можеш да затвориш, всеки може да затвори една кокошка, но на сина ми никой нищо не може да стори. Ако някой е хванал вятъра за опашката, и ти ще хванеш моя син".

Турчинът се връща с празни ръце. Думите й се оказват пророчески. Не само, че синът й Коста не е хванат, но и другите й синове след въстанието успяват да напуснат поробения си край и да преминат в свободното Отечество.

Мария Тенишева е приказлива и хаплива, но с добро и родолюбиво сърце, и често повтаря: "Боже, помогни на нашите момчета!", като има предвид комитите в Странджа.

Малката, спретната и чиста къщичка на Мария Тенишева в беден квартал на Лозенград става място на много страдания и място на надежди и спасение. Като поема тежкия път на куриер, баба Мария се занимава непрекъснато и със снабдителна дейност: събира дрехи, цървули, навуща, аби, тютюн и други потреби и ги носи на четниците. Използва традиционните празници, панаири, сватби, погребения и снове из околните села, за да се среща с четата и да отнася писма и предава поръчения на четници и войводи. Вечер пере и кърпи дрехите им като истинска майка. С времето хората за по-кратко и с уважение започват да я наричат Баба Тенишка.

Синът й Коста се откроява като един от най-преданите дейци на революционната организация. По-късно, за дейността му като четник и подвойвода, ще бъде наречен Коста Лютий, заради омразата му към поробителя и всеотдайността към освободителната борба. Делото му предизвиква гнева на потисниците. Дълго време е четник при Лазар Маджаров. Най-големият син Христо е задържан и хвърлен в затвора. Задържана е и майката, но това не я сломява.

Освобождават я и след това вече нищо не може да я спре. С вързоп под мишницата ходи по затворите и носи храна на близки и познати, тайно пренася писма, предава сведения на затворници, укрива у дома си застрашени от арест дейци и съмишленици на освободителното дело. Тя е връзката на ръководителите в подготвяното въстание с четите по селата.

Третият син Тодор също се включва в епичните борби на странджанци. Не остава по-назад и най-малкият, Павел, а дъщерята Рада помага вкъщи с каквото може: посреща, изпраща, оглежда за съмнителни люде.

Във връзка с Коевската афера през април 1903 г. отново е арестувана и хвърлена в Лозенградския затвор. Пак е освободена, но наскоро става нов провал - в Лозенград са задържани 56 души, между които е и майката на Лютий, баба Мария Тенишева и синът й Христо. Затворът, в който се водят разпитите, кънти от писъците на изтезаваните. Без да пророни нито дума, отново излиза на свобода. Христо Тенишев, който е член на околийския комитет на ВМОРО в Лозенград, е осъден на 15 години затвор. Излежава присъдата си в Одринския затвор, като през 1904 г. е амнистиран.

Коста Тенишев участва в конгреса на Петрова нива и е избран за подвойвода в четата на Янко Стоянов.

По време на въстанието четата на войводата Янко Стоянов и подвойвода Коста Тенишев действа в Чиглаиския район, води многобройни сражения с турски аскер и башибозук и оказва голяма помощ за извеждане на тръгналите от родните места българи бежанци през границата. С четата Коста Тенишев завзема село Турско Кадиево.

 

 

Като майка на комити, няколко пъти арестувана и измъчвана, при разпит, провеждан лично от пашата, коравата българка се държи достойно и не предава своите чеда. Като легендарната баба Тонка Обретенова тя заклеймява турските жестокости при разгромяване на въстанието и с поглед, отправен към стъписания от смелостта й паша, изстрелва в упор думите:

 "Българското черво е дълго и жилаво, аго и колкото и да го късате, пак ще остане от него и пак ще се развъдим и пак ще се борим за своята свобода!"

Ще минат години и този паша, който удавя в огън и кръв въстанието в Странджа, ще вдигне на 13 март 1913 г. бялото знаме пред нахлуващите български войски в Одринската крепост и ще получи справедливо възмездие за хилядите избити жени, деца и старци.

През 1903 г., след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, заедно с хиляди бежанци, Мария Тенишева с три от децата си Тодор, Павел и Рада, по пътища и пътеки, с хиляди още, през горите на Странджа, гонени от озверели поробители и охранявани от "смъртни чети", преминава в България и намира подслон в село Момина църква. Много бежанци продължават към вътрешността, а в Момина църква остават 23 семейства. След известно време тази героична българка, синът й Тодор и дъщеря й Рада, се преселват в Бургас, където тя живее до сетните си дни.

В Момина църква остава най-малкият й син, Павел, създава семейство, има три дъщери и син. Павел заедно с Атанас Камбуров, също бежанец, построява керемидарница, която работи много успешно.

Скътал дълбоко в сърцето си тъгата към корените, бащата учи децата си на българщина, цялото семейство се влива в живота на селото и се радва на сърдечното отношение на другите към тях. Срещал съм го по шосето на път към керемидарницата. Запазил бе облеклото от родния си край и вървеше, без да гледа встрани. До края на дните си остана в Момина църква. Дядо Павел почина през 1962 г.

В село Паспалево на 6 август 1903 г. пада от турски куршум първият войвода в този край, началникът на въстаническите сили Георги Кондолов. След 36 години в Бургас се събират ветерани от въстанието. Всички са смълчани в покруса пред паметта за големия син на Странджа. По някое време тихо запява Лефтер Мечев, заприглася му Коста Тенишев. И другите подемат песента:

 

Ясен месец веч изгрява

над балканската гора,

в цяла Странджа роб запява

песен нова юнашка.

 

Преображенци пеят песента, написана от войводата Яни Попов, която се превръща в химн на тракийци.

А там, в Лозенград и околността, по време на Илинденско-Преображенското въстание, сред своите съграждани и комити, които Мария Тенишева е укривала и на които е помагала, тя е била известна като Странджанската баба Тонка. Име, с което остава в историята.