Валя Димитрова откри изложба от пластики в Етнографския музей на Созопол. Тя е на 51 години и губи зрението си, когато е само на 22.

„Изкуството е пристан на душата, а Валя е намерила своя пристан и направеното от нея поразява“, така созополската маринистка Ангелина Недин откри изложбата на Валя Димитрова.

Интервю на Gramofona.com с незрящата Валентина Димитрова

 

Валя, искам да ти кажа, че въобще не приличаш на незряща! Нямаш черни очила, бял бастун...

Знам! То и аз не се чувствам като такава и съм забравяла и съм тръгвала сама за магазина. Но пред входа на блока се сещам и си казвам къде отиваш?!
(б.ред. - смее се) Така съм си надживяла слепотата, че често тръгвам сама без да се усетя. Ако видиш как танцувам, избщо няма да разбереш, че съм сляпа. Обикновено ми казват вържи очите и да видим дали ще го направиш същото, но за какво да ги вързвам или пък това е невъзможно. Може ли човек да лъже за такова нещо?

Как направи всички тези фигури и пластики?

С пръсти, не съм използвала нищо друго освен длета, четки и пръстите си. С много мерак, с много сила на духа и на фона на класическа музика, защото тя ме кара да си представям фигурите, които искам да изработя. Аз ги виждам вътре във вътрешното си зрение, с което вече живея 29 години. Когато човек загуби външното си зрение, неимоверно то се преобразува някак си и нали няма празни места в природата, възвраща се някакво вътрешно зрение. Зрение, което те кара да почувстваш това, което гледаш, но не виждаш. И когато го почувстваш, можеш да го изразиш по всякакъв начин. Може да го изпееш, може да го изтанцуваш, може да го нарисуваш, може да го изработиш от някакъв друг материал. Когато си творец с душата си, то се случва.

Във фигурите ти има много цвят, много са цветни, как успя да го добавиш и съчетаеш?

Аз много исках да бъдат цветни, защото когато ги направих без цвят някак си влязоха в моя живот, моя безцветния и си каза, а не, искам те да са цветни. Аз си ги представям цветни. И тогава помолих една приятелка, която ми посочваше цветовете, защото няма начин аз да запомня реда на всички подредени пред мен цветове. И просто й казвам дай ми този звят, дай ми онзи, смесвам и мажа основно с ръце. Предимно с пръсти, за да мога да усетя къде съм минала и къде не. Така че облепям останалата част, която не трябва да се боядисва с хартия и до нея близо минавам с пръста, а след това имам контрол – някой да погледне дали всичко е направено както трябва, Това ме наката да се чувствам виждаща и наистина се чувствах такава. Това е едно изкуство, което ме направи независима от зависим човек. Това нещо, което вече е случило с мен, приемам го за даденост. Трябва да премина в друго състояние, защото това не е хубаво чувство, чувството на зависимост. Всеки се бори за независимост. И си казах ето, това е начинът, аз не съм зависима, така виждам.

На откриването спомена, че първо си изработила маската на Омир. Къде е тази маска?

Купиха я. На благотворителния ми концерт, който беше в Летния театър преди 3 години, също бях изложила първите ми пластики. Исках да видя дали се харесват. Защото мисля, че ме съжаляват приетлите като възклицават „О, много е хубаво!“, просто да не ми убиват духа, да мога да продължавам, защото сигурно ми греят очите само докато говоря за тези неща. Тогава всичко се продаде, аз изобщо не съм очаквала. Чак ми е мъчно, защото са ми като рожбички, много са ми скъпи. Защо всяко нящо е излязло от душата ми, изобразява мен в определен момент.

Имаш ли нова цел?

О, да, разбира се! Аз никога не съм без цел. На много приятели съм казала, че ако ме чуят да казвам, че нищо не правя, значи се приготвям да умирам. Няма начин, аз ще правя нещо винаги! Моят дух е неспокоен, творчески. Имам огромно желание догодина да се появя тук в Созопол на празниците на изкуствата „Аполония“. Иматерсно ми е там как ще ме приемат, сред големите творци. Една висока цел, висока топка, обаче това ми дава много голям стикул да се нахъсам, да направя нещо хубаво, нещо което да ме отведе до там. Защото когато постигнеш целта, тя вече изгубва своя аромат. Пътят до нея е интересен и като стигнеш вече всичко свършва. Догодина съм решила да изкарам всичко от себе си – да танцивам, картини, скулптури, пана, книги, тогава ще бъде и третатат вече готова, цялата тази трилогия.

За какво е третата книга?

Тя ще е за две хубави очи и светлината. Светлината, която ме провожда през цялото време, която не загубих и която никога няма да загубя. Светлината, която оставям след себе си.

 

„Две хубави очи“ и „Приятелство с две хубави очи“ са заглавията на първите две книги на Валентина Димитрова. Тя започва да пише с шаблон, когато губи зрението си. Претърпява множество мозъчни операции, но зрителният нерв е атрофирал. Професията й е танцьор на индийски танци и сега продължава да танцува при всяка възможност.  Изложбата в Етнографския музей на Созопол ще остане до 20 септември.