Усмивката на Талантино

Тя се казва Станка Цветкова и е родена е на 20.01 1973 г. във Вълчи дол, Варненска област. Завършила е начална училищна педагогика в Шумен. Не работи по специалността от много време. Омъжена е щастливо и има дъщеря тийнейджър.  В театрална школа „Талантино” се усмихва вече трета година. Таня е самороден талант, който носи изкуството в себе си. Не е учила за актриса, не е посещавала школи и кръжоци, не е играла пред публика, освен веднъж, в родния ѝ град в една детска пиеса в самодеен куклен театър. Там приключва и артистичната ѝ кариера.

Живяла ли си с чувството, че си родена да се изявяваш на сцена ?

-  Да, обичам сцената, там се чувствам прекрасно, там е вълнуващо, носи ми огромно удовлетворение, прави ме щастлива. Не съм си мислила, че съм родена за това, но на този етап от живота ми това е моето нещо. Преди време записах магистратура в БСУ детско юношеска психология. Специалността ме вълнуваше, но тайно се надявах да ме вземат в театралната трупа към университета. Много пъти стоях пред вратата, слушайки репетициите, но не се осмелих да я отворя и да попитам.

Явно така е трябвало да стане. След две години на един детски рожден ден, с майките си говорим и се отвори темата за самодеен театър. Едната дама каза, че има приятелка в такава школа и ми даде телефон. Веднага се обадих, защото по телефона някак не е страшно. Говорих с Боби и Миро, поканиха ме на тяхна репетиция. Междувременно открих в интернет групата и изгледах представлението им "Полковникът и птиците". „Лелеее”- казах си много са добри, аз няма да мога така! Въпреки неувереността си, отидох на репетицията и се случи. Харесахме се взаимно. Получих първата си роля в "Женско царство".

Истина ли ще бъде, ако кажем, че се учиш в движение да бъдеш актриса?   

-  Точно така е. Научавам нови неща и тънкости, докато репетираме. Много ми е полезно, ако не участвам в сцената да наблюдавам отстрани репетиционния процес. Тогава научавам най-много. Никой от нас не е професионален актьор, всички се учим от Станимир. Събрали сме се различни, цветни, всеки с особеностите си и се  учим не само на театър, а и на търпимост, толерантност, грижа за другия, защото това са важните неща.    

Какво се промени, когато попадна в отбора Талантино?

-  За мен самата много неща. Сдобих се с нови приятели, станахме си близки. Може да се каже, че осмислих живота си по нов начин. Това е една сладка ангажираност - да мисля за образа, в който трябва да вляза, да се постарая да съм отговорна, защото работата е в колектив, а не искам да проваля хората, които уважавам. Тази школа прави живота ми по-интересен, няма го вече сивото ежедневие. Петък вечер е времето, което очаквам с нетърпение- тогава репетираме.

Всички колеги повтаряте, че Талантино е второто Ви семейство. Защо?

-  Там се отпускам и съм себе си без никакви притеснения. Събираме се често след репетиция в някое заведение да разтоварим, познаваме семействата си, ходим си на гости, празнуваме заедно, знаем много неща едни за други. Помагаме си, търсим се когато имаме свободно време за допълнителни репетиции по двама, или трима. Когато някой напусне групата (случват се и такива неща) ми е тежжо, оставаме си приятели, но не е същото - вече не свещенодействаме заедно.

Усмивката е твоята запазена марка и казваш, че много се смеете всички, но в Талантино има друго - ред и дисциплина, има морал. Кое е чувството, което Ви сплотява толкова много, кара ви да сте влюбени помежду си и в работата, прави ви едно цяло?

-  Да ти призная откакто съм в Талантино имам чувството, че ходя на групова психотерапия. Понеже съм посещавала такава група и виждам същия ефект. Предполагам, че и колегите имат подобни "ползи"(много смешно ми стана). Преди да започнем работа с текста на нова пиеса правим специални упражнения за настройка. Нужно е да се усетим на енергийно ниво един друг. (Това вече наистина е от психотерапията.) Тези моменти са много ценни за групата, защото се себеразкриваме. Ето това е, което ни сплотява. А  Миро е главният обединител. Успява по невероятен начин да намери подход към всеки един и някак ни омагьосва да го обичаме. Той умее да се самоиронизира, което много ценя.

Какво не знае публиката за актьорите? 

-  Че понякога е много трудно. Накрая може да изглежда, че нещата се получават с лекота - ей така докато се забавляваме, но истината е, че се сблъскваме с трудности, повтаряме до безкрай една и съща сцена, докато се получи добре. Публиката не знае, че всеки от нас има личен живот и работа, които съчетава с репетирането. Всички ние влагаме много сърце в това, което правим, защото за нас това е хоби, а не работа.

Имаш ли сценична треска? 

-  Имам, но от хубавите. Вълнувам се, леко съм превъзбудена, но не се притеснявам от публиката, не се шашкам, дори успявам да забравя, че срещу мен има хора, и съм "вътре" в пиесата.

Когато излезеш на сцената, какво виждаш?

-  Концентрирам се върху колегите и взаимодействията помежду ни. Страхувам се, че ще се разсея, ако гледам в публиката. Накрая по време на поклоните започвам да търся с поглед познати лица. 

Сега подготвяте нова премиера и ролята ти е съвсем различна. Разкажи ни малко повече за нея, моля?

-  Ооо, тази пиеса, толкова много ми харесва! Грабна ме с първия прочит. Преди да раздаде ролите Станимир, си бях харесала друг женски образ, но той каза:  „НЕ”. Имаше друго виждане. Стреми се да ни дава различни герои, често ни изкарва от зоната на комфорт. Това ще е първата ми сериозна роля. Голямо предизвикателство е за мен да изградя един толкова драматичен образ. Лора се казва новата ми героиня и вече се влюбих в нея. Въпреки че се появява във втората част на пиесата и престоят ѝ на сцената е по-кратък, тя е най-благодатният образ, според мен. Не искам да разказвам сюжета, ще кажа само, че "Хотел между тоя и оня свят" трябва да се гледа, да се съпреживее с актьорите. Никой няма да остане недокоснат от историите на новите ни герои!

Коя роля се играе по- трудно - комедийната или драматичната?

-  За мен драматичната е по-трудна. Винаги съм смятала за висш пилотаж това да се разплачеш със сълзи на сцената по време на диалог. Веднъж Станимир с такава лекота и някак между другото каза: „Ей тука трябва да плачеш” ... Ама как, то това го правят големите артисти! Викам си: „Или ме смята за много добра, или това е нещо елементарно”.

Разкажи ни някоя весела случка от живота на Талантино?

-  Миналата година бяхме на фестивал. Пътувахме с една кола и автобус. Автобусът бавничък, поспирахме тук-там, другите с колата пристигнаха, а ние се изгубихме. Шофьорът не знаел пътя, но си кара и пет пари не дава, че всички отзад викаме: ,,Завий, завий”! От бръмченето на мотора не ни е чувал, само че това изобщо не го допускаме, защото 12 човека крещим с пълно гърло, а реакция няма. Вадим телефони с навигации, а то един тесен път-  от двете страни гора, няма как да обърне. Доста далече отидохме. Звъняхме на режисьора (той в колата) да му се оплакваме как са ни отвлекли.  По едно време стигнахме някаква поляна, на която шофьорът на автобуса успя да направи обратен завой и благополучно пристигнахме.

Представяш ли си бъдещето без театър?  

-  Честно ли? Не! Там е мястото, където се изразявам, където се разтоварвам и зареждам.

На кого искаш да благодариш за промяната, която осмисли живота ти?

-  На първо място на съпруга ми, който е потърпевш от отсъствията ми, но не се е оплакал нито веднъж. Насърчава ме да следвам мечтата си, защото просто иска да бъда щастлива.  Благодаря на Станимир Карагьозов, че ми дава възможност да покажа неща, които не съм предполагала, че мога. Горещи благодарности на цялата група "Бабите", затова, че ме приемат като член от семейството. Обичам ги!

Ако твоята дъщеря иска да стане актриса, ще я насърчиш ли? 

-  Бих я насърчила за всяка професия, която пожелае истински. Човек трябва да обича работата си.

Днес е осми март - най-женствения празник. Какво мислиш за него? Ще празнуваш ли?

-  По-скоро не. Нищо организирано нямам, а и не харесвам претъпкани заведения. Освен това ми е някак  фалшиво и преекспонирано  всички жени с направени коси, официални тоалети излизат да се покажат. От години не съм празнувала на този ден. Предпочитам на 9-ти или 10-ти да изляза с приятелки да се почерпим. Ако импровизирано решим нещо в последния момент да се съберем на домашна обстановка, ще ми бъде много приятно. Иначе нямам нищо против празника. Хубаво е да има поводи за празнуване. Честит празник, скъпи дами, бъдете  обичани и обичащи!

С риск да се повтаряме това е поредното интервю - реверанс към Бургас. С него ви каним на театър. Какво ще научат хората от твоята героиня, ако дойдат на представлението? 

-  На 12-ти март от 19:00 часа в Кукления театър отново ще играем "Глупаци" от Нийл Саймън. Леня Зубритски е моята героиня. Тя е един от глупаците, жители на Кюленчиков.  От нея хората ще разберат, че любовта ще им помогне и че света се крепи на любовта. През смях и забавление публиката може да открие още много послания. Заповядайте, ако не сте гледали ,,Глупаци”!

Заповядайте и от мен.  Желя ви весели емоции.

А на Таня- Усмивката на Талантино, на чаровниците от трупата на „Бабите”, на сладурките от Грамофона, на бургазлийки и всички българки у дома и по света желая да бъдат обичани, обгрижвани и желани всеки ден!!!

Нели Арнаудова ни среща с интересни личности основно в рубриката „Бургазлии зад граница“. Самата тя е бургазлийка, която е избрала живота зад граница. Живее със семейството си в Бристол, Англия. Пише стихове, разкази и други забавни и не толкова неща в няколко сайта.