Ангелите на Мария Лалева и в Берлин

„Аз съм най-щастливият сирак на света.“ Това е първото изречение от първият роман на Мария Лалева, чиято премиера е не само част от инициативите на Арт Театър - Берлин  (Катя Костова) и журналиста Георги Тошев - „Известни актьори четат съвременни български писатели“, но е и първата от тях, която се проведе в края на ноември в немската столица. Романът, както и поезия на писателката бяха представени от Татяна Лолова, нашата по-добра половина от живота ни.

Срещам се с Мария в самия край на представянето на „Живот в скалите“, след като съм изчакала една много дълга опашка за автографи и прегръдки с писателката Лалева и актрисата Лолова. Отказвам се да я прегръщам, само размятам безпомощно крила наоколо – стига ми, че дни наред наобикалях героите й, за да я сторя тази работа с тях. Затова решавам само да си поговорим пред микрофона:

В.Щ Защо предпочетохте този приказен, притчов изказ в книгата си?

М.Л Той сам си дойде. От друга страна, аз обичам приказките, обичам притчите и още от древни времена, всичко, което може  да се каже иносказателно. Всичко, което се казва като притча те кара да се замисляш. Тази форма  някак си, сама се роди и аз я задържах в продължение на целия роман.

В.Щ Какво мислите за многопластовите книги в съвремнната българска литература? Отличават ли се от Вашата?

М.Л Всяка книга се отличава от другата. „Живот в скалите“ е с много теми, тя има напластяване и на герои без да се отежнява сюжета, и на философия и психология, но по принцип стремежът на съвременния автор, не само моят е наистина да се пише многопластово, защото читателят става все по-взискателен. Той е заринат от книги, филми, една непрекъсната въртележка от теми, цветове и става все по претенциозен, но и в същото време – голям консуматор на бързи неща. Бързи филми, леки романи, хитове от музиката, които се сменят през два месеца. За да го провокираш трябва наистина да се прицелиш и да уцелиш десетката на емоцията. Защото сякаш емоцията, любовта, душата останаха теми, които са на заден план и които едва ли не са смешни, а не бива. Това е човешката същност.

В.Щ Съществува ли това място, което описвате в романа си?

М.Л Като място на скалите със зида и със старата къща, да, все още съществува в Созопол, в стария град. Това е точно на края на стария град до паркинг, който е едно пустеещо място – там има точно такава къща с каменен зид и даже водих част от екипа да видят,че наистина съществува такова място. И то тръгна от там.

В.Щ Ще направите ли и там представяне на книгата?

М.Л В Созопол нямам покана за сега, а и Созопол през зимата остава с три хиляди човека, а лятото, като отида ще е вече сезона. Там ме познават няколко местни и знаят, че  почти всяка зима си изкарвам един месец там. Евентуално ще представя книгата на Аполония.

В.Щ Вие се подписахте, дадохте ми автограф – за „най-щастливият сирак на света“, аз започнах нарочно с Вашето първо изречение на романа Ви. Сега,  ако аз съм този читател, който наистина се идентифицира с този най-щастлив сирак, то коя сте Вие? Кой от моите ангели сте?

М.Л Човек трябва първо да е ангел на себе си. А аз съм този ангел, който човек види в мене. Защото някой може да види в мене и демон. Не зависи от мен.

В.Щ Това, което вижда Павел – смята,че старците са ангели за него, а старците смятат,че Павел е техният ангел.

М.Л  Точно така.

В.Щ Това е истинската любов?!

М.Л Именно, аз затова казвам,че всеки  вижда това, което носи, защото ако си се научил да виждаш само демоните - ти ще виждаш първо собствените си, после ще виждаш и ще се обръщаш само към негативното в другия. А когато сам вярваш, че носиш  най светлата част от тази вселена - ти нямаш черни очи и ще видиш светлото в другия, затова ти казвам – тези ангели, които ти видиш – това е.

В.Щ  Амин

М.Л  Наистина Амин. Всяка среща е това.

В.Щ  Как намирате българската публика в Берлин?

М.Л Аз съм изумена, изненадана и много, много щастлива защото не очаквах, че ще се съберат толкова хора. И тази прекрасна инициатива – големи български актьори четат съвременни български автори! Аз съм първата и двете с Татяна Лолова бием партината на тази инициатива и Арт театър с такава любов приеха организацията и с такова внимание, че абсолютно вярвам,че следващите ни срещи ще са още по-хубави, защото в България се пише изключително интересна съвременна литература - и проза и поезия. Имаме чудесни автори. И още повече –  ние имаме големи актьори, които да ги представят. Българите, които са в чужбина заслужават да не са изолирани от всичко това. Това е нашата връзка, това е нашият начин да ви кажем – без значение къде сте избрали да бъдете – вие сте си от наште.

„Живот в скалите“ не е феномен, както се смята. Реакциите към романа са очакваната проява на общото несъзнавано, което всъщност е истинският феномен. Авторката пише сама, но тя има ангели, които шетат из социалните мрежи и четат цитати от една лична история, мотив от едно лято, в което авторката посещава Созопол и...скалите се отварят пред нея. „Сезам“ в случая са женската интуиция, разбойническият талант на киносценарист и собствен портал на времето.

Георги Тошев, който е сам автор на филми безпогрешно е усетил филмовата магия и препоръчал книгата на Арт Театър, които я превърнаха в качествен и  артистичен спектакъл. Защото всъщност романът представлява филмова притча, която е така богата на силни персонажи, че точно те биха били и причината един такъв филм трудно да се осъществи. Ние, обаче можем да държим в ръцете си тъмната й корица, да откриваме, че в нея има много смърт и в края на краищата да преживеем историята многоцветно, от името на едно дете. Което е животът.

Поисках от Мария Лалева не случайно да разпише моя екземпляр на името на  най-щастливият сирак на света. Това е, което тя е е успяла да улови интуитивно  - събирателното лице на общото несъзнавано преживяване и даването му на много ясен образ.

 До днес съвременната българска литература изглеждаше все още мъжка.

Лесно разпознаваме и откриваме също и добрите разказвачки, майсторките на словото, тези, които съумяват не само да документират, анализират събития, но и да ни ги представят като близки. Нямахме обаче, жена автор, която да търси решение на  проблеми, както в съвременното ни житие и битие, така и в съвременната литература. Щастливият сирак обединява образът на едно осиротяло общество, което има своите кресливи майки, но му липсват старците, мъдреците – онези, не много читави сами за себе си образи, които в лицето на сирака, ще бъдат приети като ангели. Защо да не е възможно от един пропаднал алкохолик да създадем герой? Ама моля ви се, това е възможно само в приказките! И точно това прави Мария Лалева и така решава втори проблем – преобръщането на една драматична и трудно четивна история за умираща майка от рак, която предава детето си за отглеждане на напълно непознати старци - в приказка разказана от първо лице от всеки един от героите.

Киносценаристът е разбойник. Той за разлика от обикновеният писател може да си позволи да се ядоса на неядливостта на една история и да прибави към нея специални ефекти.

 В романът „Живот в скалите“ това са автентичните образи на българи, гърци, турци, македонка, арменка попаднали на едно мистериозно място, което разбираме от книгата, че е Созопол едва някъде към петдесетата страница. Това, обаче няма значение, защото така или иначе мястото изглежда сякаш е някъде извън времето и името му може да има значение само ако искате.

Докато авторката споделя цитати в социалната мрежа, се раждат читателите, но цитатите сами по себе си нямат стойност. Ако имаха - авторката щеше да представи книгата в нейният първоначален вид. Вместо това, тя прави необичайното за писател и съвсем резонното за сценарист – безцеремонно раздава сценарият на героите си и режисира тяхното представяне поотделно, като по този начин подсилва толкова силно образите, че всеки читател вече може да се идентифицира освен с изоставеното дете в себе си (от общество, близък, любим, партньор), но и с пияницата, приятелят жертващ живота си, циничната съпруга, която е същинският ангел в историята, с пророчицата. Да, Мария Лалева е изиграла своята руска рулетка с читателите си и е спечелила. Живот в скалите няма да е какво друго, освен дядо Боже в съвременната българска литература. Защото всяко време изисква своите гласове. Не тези, които говорят, а тези гласове, които имат какво да кажат. И обикновено казват това, което е камбаната в сърцето на читателите. А тя започва да бие точно, когато очевидно всичко е свършило, надеждата и пророчествата са били повикани в скалите и са ни оставили сираци.

Мария Лалева създава историята за един сирак, но от самото начало го облича в прилагателното – щастлив и допълва с превъзходна степен. Би могло да се каже,че това е цялата история - приказка за възрастни във време на бездушие, в което са ни нужни дядо Боже, ангелите, пророчицата, пияницата, циничката и онази влюбена жена с цигара в уста, която ни подминава докато вади от чантата си още и още от това, с което да ни заблуди, че ни се разказва поредната история. Тя, обаче разрешава проблеми – от тия човешките и от онези, които критиците биха желали хладно да премълчат. Но, да. Имаме си своят първи за хилядолетието Troubleshooter в българската литература. Книгата, която чета, е и книгата, която лекува с осъзнаването, че сме потънали в битовизми, че липсва любовта, че смъртта не е само смърт, а  възможност да засадиш спомени и да си поговориш, да наругаеш оставилите ни без време.

Когато падне сняг, Мария Лалева обичайно заминава за морето. Другото й "у дома". Затова именно сега може да я откриете там. Следете събитията с нейно участие: Петък, 30.11 - Балчик, понеделник 3.12 - Шабла, вторник 4.12 - Добрич Хеликон, сряда 5.12 - Хеликон Варна.   

 

Валентина Щайн

Ноември 2018, Берлин

Фотография: Николай Христозов