Ще цитираме Флобер, който казва, че за достойнствата на една книга трябва да се съди по силата на удара, който ще получиш от нея и по количеството време, което ти е нужно да се съвземеш след това. Ей, хора, аз бях като цапната с мокър парцал. Живеех в нейния свят. Разказвах на всички за героите ѝ, за магията на въображението ѝ, за силата на повествованието ѝ. Не можех да чета други книги. Исках да запазя емоциите си от преживяването дълго или поне докато успеем с авторката Златина Бахова да ви запознаем с „Огледало за сънища”.

„Няма такава книга!” Това си помислих, когато я затворих. Толкова истинска, тъжна и велика! Но тя е факт. Получих я от България с помощ от приятел, а вие можете да я откриете в книжарниците и интернет. Винаги повтарям, че не трябва да се захласваме и превъзнасяме по чуждите автори, защото и българските книги не са за изхвърляне.

Но след прочита на тази изпаднах в емоционален шок. Толкова пълнокръвни образи, толкова модерен стил, толкова завладяващ изказ.

В романа се разказва за времето, когато всички бяхме другари и 16 - та руска република. Когато партийните лидери, опиянени от властта, пращаха българската интелигенция в лагери като Белене. Когато, ако не членуваш в партията, си враг на народа. И те разстрелват в името на народа. Когато, за да живееш, трябва да мълчиш. Какво, освен това, си спомня Златина от годините на социализма?

Стоя права до стената в часовете по военно обучение, защото съм казала на учителя (партиен кон с капаци), че това, което учим в тези часове, е напълно безсмислено, че е средство за смърт. Той не може да повярва на ушите си, защото съм една от тези, които разглобяват и сглобяват Калашник най-бързо и стрелят точно и с удоволствие.

Уточни, че заради успехите ми било двойно по-обидно. Аз наистина обичах да стрелям. Но той не ми позволи да пипна автомат до края на учебната година. Добре, че беше вторият срок. Помня чудесното си свободно детство. Раждането на дъщеря ми.

Аз бих нарекла този период унизителен за българите. Ти как ще го наречеш?

Периодът на тишината. На мълчанието. На оглушителното мълчание. Мълчеше се за действителното положение в страната, мълчеше се за Белене, за избитите без съд и присъда, мълчеше се за Чернобил - била съм от три седмици бременна с дъщеря си, когато се случи, но тези, които трябваше да говорят, да обяснят, мълчаха. Всички ние сме продукт на това мълчание.

Чест ти прави, че описваш събития, за които нашите деца и внуци няма откъде да научат. Това ли е причината да напишеш „Огледало за сънища”?

Благодаря. Да, това е една от причините. Всъщност вече има редица документални книги за Белене примерно, ала художествената литература на тая тема не е чак толкова много. А въздействието ѝ не само върху познанието, но и върху емоциите на човека е несравнимо.

Написах този роман в памет на дядо си, доктор Димитър Петров Стефанов, беленски лагерист, успял да излезе жив оттам. Той е и прототип на образа на Доктора.

Казваш, че писателят не трябва да разказва за книгата си, защото той вече я е написал. Но го правиш в конкурса за начинаещи писатели - "Ръкописът" по БНТ през 2015 година. И се нареждаш сред финалистите. Какви бяха подбудите ти да участваш?

Участието в "Ръкописът" съвпадна с много труден период от живота ми: откриха ми рак, в областта на маточната шийка и се налагаше незабавно да се оперирам. Книгата висеше недовършена и на практика я довърших в болницата: преди операцията и в постоперативния период. Имаше краен срок, който успях да спазя. И сега си мисля, че участието ми в "Ръкописът" беше едно надпреварване със смъртта, порив да забавя настъплението ѝ, да отдалеча неизбежното.

Дори си мисля, че съзнателно или несъзнателно, това са подбудите не само на всеки, който пише, а и на всеки, който твори нещо на тая земя, защото творчеството прекроява лицето ѝ всеки ден.

Работното заглавие на книгата е „Огледалото на вампира”. Добре че си го променила, защото въобще нямаше да я погледна. Не обичам вампири, кръв и насилие. Но ти ги редуваш с интелигентните си прозрения за смисъла на живота и смъртта. Прочетените книги или препятствията по пътя ти те научиха на толкова мъдрост?

А, аз като повечето остаряващи хора си мисля, че съм още едно дете, което има доста да учи, че има неща, дето никога няма да научи, ала в крайна сметка съм старо дете, което доста се забавлява с живота. Нямам представа дали това е мъдрост, обаче и тук, както и в "Ръкописът", има краен срок и той детерминира цялостното ни отношение към битието. Аз съм от хората, срещнали се по-отблизичко със смъртта, тя ми намигна и погледите ни се разминаха. Не знам дали това ме научи на мъдрост, но ме научи на благодарност. За всеки отминал, настоящ и евентуален бъдещ миг. А книгите просто са белязали живота ми. Дълбокото ми убеждение е, че преди да седне да пише, човек трябва много да чете.

В романа си вложила упорит труд. В него личат познанията ти по литература, физика, анатомия, право, народопсихология, богослужение. Има красива поезия, дори партии шах, заради които един от героите е пребит до смърт в лагера. Играеш ли тази мъжка игра шах?

О, играя я и то съвсем прилично. Била съм всичките си гаджета, с които сме сядали от двете страни на дъската, но един мъж никога не успях да победя, независимо, че с него имаме най-много единоборства - това е мъжът, който ме научи да играя шах: моят баща, капитан Илия Бахов, легенда в българското корабоплаване.

Факт е, че върху плът се рисува по-трудно, отколкото върху платно. За мен най-вълнуващата част от развръзката на първото убийство е огромната татуировка, изобразяваща Парижката Света Богородица с Квазимодо и Есмералда на Виктор Юго и думите Ангел Грозен. Как ти хрумна тази идея?

Имам две татуирани деца. Всъщност деца е силно казано, дъщеря ми е на 35, синът ми - на 29 години. И двамата имат много татуировки, на най-различни места. Неведнъж съм се замисляла върху символиката на тези изображения. Обичам и играта на думи и понякога скрития, а често съвсем явния смисъл, вложен в имената. Развръзката далеч не ми беше ясна, когато започвах книгата.

Тя се избистри с появата на образа на Методи (изверга педофил) - ето го и неговото име: човек на реда и метода. Някои от имената на героите в романа съдържат голяма доза ирония, не само Методи, Наум означава утешител, а знаем по какъв начин утешава главната героиня.

Всичко това някак си се преплете в съзнанието ми с любовта ми към "Парижката Света Богородица" на Виктор Юго и нейните герои и искрата пламна. Всъщност никой не е разбрал точния генезис на идеите. Ти като творец добре знаеш това.

Вярваш ли в истинската любов като тази на твоя герой Анастас?

След смъртта си той не оставя Анна, докато не ѝ обясни причината, заради която е убит, помага ѝ да разгадаят случая, да преживее смъртта му и я подготвя за живота без него.

Да, вярвам. Вярвам дори в любовта, която противоречи на собствения ни инстинкт за оцеляване. А даже и това противоречие е привидно. Защото всъщност тя ни дава сили да оцелеем. За да можем да продължим да я изпитваме. Всяка любов е мотивация да продължим съществуването си.

Боли ли любовта?

Много. Понякога ми се е струвало, че дишането ми ще спре от болката. И то не визирам несподелената любов. Лично аз не съм имала такава. В несъвършения ни свят това чувство боледува, дори когато е споделено. Но по-добре несъвършена любов, отколкото пълната ѝ липса.

Когато издаваш романа, пътуваш и срещаш с много хора, които стават почитатели на безспорния ти талант. Разкажи ни за тези срещи!

Всяка такава среща е повод не само за изключително вълнение, но и за преосмисляне на написаното, тъй като се срещам с различни гледни точки към него. Предпремиерната ми среща беше в бургаския Ротари клуб. Невероятно задушевният разговор с тези интелигентни и успели хора ме накара дори да погледна от различен ъгъл на начина, по който заболяването ми се е отразило не само върху писането, а и върху цялостния ми поглед към света.

Никога няма да забравя премиерата в голямата зала на Флора-Бургас. Пълно с роднини, приятели, познати, непознати. Накрая вече не можех да движа дясната си ръка от подписване на книги. Незабравими са срещите ми с читателите в Несебър, Сливен, Видин, София и други градове на страната.

Пишеш ли нова книга?

Да, пиша втория си роман със заглавие "Крилете на пингвина". За разлика от първия тук се надявам, че заглавието е окончателно. Половината действие се развива в родния Бургас, другата половина - в Непал и както за проучването за "Огледало за сънища" отидох в Белене, така заради този ходих в Непал.

Поправките на текста започнаха още докато бях в тази изумителна страна. Тя е конгломерат от етноси, религии и култури, който няма аналог в света. Все още имам приятели оттам, с които поддържаме връзка.

Видях последиците от опустошителното земетресение през 2015, което ще бъде една от темите на романа. Видях и един народ, който няма обичай да мрънка и да обвинява наляво-надясно, а се бори.

Златина Бахова е родена в Бургас през 1968 година. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски” със специалности българска филология и журналистика. Работи във вестник „Бургас днес” и в телевизия ,,Скат”. От 2014 година и понастоящем преподава български език и литература в училище „Любен Каравелов" в град Несебър. Публикувала е в списание „Море". Спечелила е първа награда в десетия Национален конкурс „От учителя с любов”, а вас ще спечели с красивата морска корица, с философските си мисли, с феерични думи, с които разказва своята тъжна приказка.

Нели Арнаудова ни запознава с различни и интересни хора в рубриката "Бургазлии зад граница", но и не само. Тя ни разказва за различни места във Великобритания, често ни среща и с любими български актьори от популярни сериали. Нели е от Бургас. Щастливо омъжена е и живее със семейството си в Бристол, Англия.