Светослав Михайлов – от валдхорна към китарата, за Фанданго, Г.Р.А.С. и новия албум

Първият музикант в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com е Светослав Михайлов. Как е станал китарист, за участието му в популярните групи „Фанданго“ и Г.Р.А.С, за срещите му с няколко световни рок знаменитости, за новия албум – прочетете подробности в следващото интервю.  

Как Светослав Михайлов реши да става музикант?

- Това ми беше детската мечта. Още от много малък музиката ме привличаше. От 3-годишен започнах да си играя с едни детски пластмасови мечове, на които им връзвах връв като на китара. Пусках си грамофона и се правих, че свиря върху музиката, която вървеше. На 5 години родителите ме записаха на пиано, след това минах през кларинет, после влязох в музикалното училище с валдхорна, с който инструмент завърших и висшето си образование в музикалната академия в София. През това време си свирих на китара като любител и в един момент, докато бях в академията, реших, че ще стана поп и рок китарист. И така това се превърна в моята професия и в моето хоби до ден днешен.

Коя беше първата ти група?

- Казваше се „Ампер“. Случи се през 1988 г., когато бях 13-годишен. Тогава живеех още в „Зорница“. Събрахме се с Любомир Стефанов, който сега е китарист на „Мистър Вагабонд“, и с Нивелин Мирков, настоящ тонрежисьор и музикален капацитет. На барабаните беше Деян Монев-Чико, който след това стана барабанист на „Артерия“, а сега живее в Холандия. Та свирехме в едно мазе с български китари, слагахме едни дисторшъни вътре, беше много забавно. Но после ни се разделиха пътищата, аз бях ученик и нямах много време да се занимавам с групата.

Как се развиха нещата след това?

- Ами останах да си свиря сам вкъщи на китарата. Беше един дълъг период на самоподготовка, разучавах различни техники и тъй като бях самоук на китарата, това ми отнемаше доста време. Бяха времена, в които музиката доста трудно се намираше и беше голямо копане в търсене на верния начин да стигнеш до нещо, което ти харесва. После в академията паралелно с валдхорна започнах и по-сериозно да се занимавам с китарата. През това време имаше и някои банди, в които свирех, но не бяха нищо сериозно. И точно когато завърших през 1998 г. в София, ми се обади Христо Стефанов и сформирахме „Фанданго“. Започнахме да правим и авторски неща, забелязаха ни някои важни хора. Просто попаднахме в правилния момент на подходящо място и „Фанданго“ стана това, което всички вече знаят – песента ни „Миг от приказка“ не излизаше от телевизорите и от главите на хората, звучеше отвсякъде. Аз тогава още бях много млад, само на 23, и изобщо не знаех за какво става въпрос. Това беше един летящ старт, но като всяко нещо си има върховете и паденията. Така нещата за „Фанданго“ тръгнаха в низходяща посока и се разделихме.

В края на 2004, началото на 2005 г. направихме Г.Р.А.С. Името на групата е абревиатура от малките ни имена – Георги, Росен, Атанас и Светльо. Започнахме да свирим музика, която на нас ни харесва, без да се съобразяваме с музикалните тенденции. Теглихме кредит и си направихме студио, купихме си един много скъп за онова време компютър. Тогава аз и Наско станахме бащи за първи път, а Росен и Жоро вече имаха малки деца. Бяха едни много трудни времена за нас. Но никога не сме спирали да вярваме, че музиката е нещото, което искаме да правим. Така лека-полека нещата започнаха да се получават. Изплувахме с работата, която беше само музиката и поне аз никога не съм се замислял с нещо друго да се занимавам. Паралелно с това започнахме да работим и към общинската банда „Горещ пясък“, което правим и до момента. Междувременно с Росен Сеновски се разделихме, като в Г.Р.А.С. дойде Стефка Емилова. И сега се шегуваме, че може би трябва да прекръстим групата на Г.А.С.С.

Спомням си един концерт в градинката до Часовника в Бургас през 2008 г., когато свирехте с Джеф Скот Сото. С кои световноизвестни изпълнители си имал възможността да работиш?

- О, да. С Джеф работихме съвместно две-три лета. Но първият е Джон Лоутън от „Юрая Хийп“, който е един уникален изпълнител, зареждащ те с много енергия. След него се запознахме с Джеф и му станахме локалната банда за България за няколко години. Той е певец от световна класа. Женен е за бургазлийката Елена и това е причината често да идва тук. На фестивала „Бургас джем“ се запознах с Гас Джи – китарист, свирил с Ози Озбърн. Един много скромен, земен човек и уникален инструменталист. С него не сме свирили, но прекарахме едно известно време заедно. Но мога да кажа, че всички големи музиканти са и големи пичове.

Ще издам нещо от кухнята – Джон и Джеф са имали случаи, когато преди концерт буквално не могат да говорят. Не знам как успяват, каква е тази техника, която имат, но качат ли се на сцената и започнат ли да пеят, изобщо не можеш да разбереш, че са имали проблем с гласа. Някак си успяват за час-час и половина, колкото е концертът, да се стегнат. Съответно след това напълно не могат да говорят. За мен си остава загадка как го правят, но е факт, на който съм бил лично свидетел.

Но защо Бургас остава като че ли малко настрана за големите рок музиканти. В София, Пловдив, Варна, дори в Каварна дойдоха едни от най-великите световни изпълнители. Защо в Бургас не се получава?

- Аз имам едно обяснение, което не звучи никак добре. Просто си задай въпроса колко бургазлии има в момента в Бургас. Повечето изчезнаха нанякъде – дали в София, дали в чужбина. Градът се напълни с хора, дошли отнякъде – от Странджата, от Ямбол, Сливен, от околностите. И като се случи нещо по-значимо като събитие тук, никой не идва. За съжаление, Бургас въобще не е на това ниво, на което трябва да бъде един голям град по отношение на рок музиката. А музикалният бизнес се промени, изпълнителите искат вече по-високи хонорари, за да дойдат, а тези пари трябва да се избият.

С Г.Р.А.С. имахте намерение да издавате нов албум. Докъде стигнаха нещата?

- Така е. Но това няма да е по-рано от другата година, не сме си поставяли срок. Записахме две нови неща. В момента работим върху други две. Направихме доста дълга творческа пауза, но в един момент се събудихме и решихме, че имаме възможност и трябва да го направим. Записваме бавно, спокойно, правим го така, че когато го слушаме, на нас да си ни хареса. И ще е много хубаво, ако и на другите хора се хареса. Последното издадено парче от него – „Споделен“, го пуснаха в класация по БНР и в първата седмица събра най-голям вот на слушателите, което изключително много ме изненада приятно. То е нещо много различно от това, което се прави в момента – то е художествено, с дълги сола, в стила на класическия рок.

В тази връзка мога да споделя, че много се притеснявахме от това Г.Р.А.С. какъв стил точно свири. Но в течение на годините се оказа, че може би това е по-интересното – че няма точно определен стил, в който да се вмъкваме. Например новото парче, което правим в момента, е пълно с електроника – тоест тотално различно като посока от другите. Така че новите неща наистина ще бъдат много различни едно от друго, което пък е нормално за хора като нас, които сме преминали през доста неща.

Правил ли си компромис да свириш музика, която не ти харесва, но се е налагало, защото трябва да се яде?

- Не. Никога не съм правил такъв компромис. В края на 90-те, когато се завърнах в Бургас и се запознах със Стефан Диомов, който ме покани да се присъединя към „Горещ пясък“, правихме компромис да свирим на плейбек на фестивала „Бургас и морето“. Това беше нещо, което изключително много ме натоварваше и ме караше да се чувствам неловко. А Диомов работеше с изключително сериозни музиканти, на които да не им използваш капацитета да свирят на живо, за мен беше много невъзприемливо. Костваше ми много време да убедя композитора, че е абсолютно неразумно да не използва качествата на музикантите и след доста години успях да го убедя и фестивалът си стана със свирене на живо. Разбира се, използваме подложки, инструменти, които са записани по искане на автора, но останалите неща си ги свирим.

Колекционираш ли инструменти, колко и какви китари притежаваш?

- Имам девет китари – всичките, с които съм минал през годините. Не обичам да си продавам нещата. При мен проблемът обаче е, че съм левичар и много трудно си намирам инструмент за лява ръка. По принцип съм привърженик на „Фендър“, имам три такива китари. Много искам да си купя „Гибсън“ – не заради друго, а защото много ми харесва нейният звук, който е тотално различен от фендърския. Но пътувайки в чужбина, всички леви гибсъни, които съм пробвал, не са ми били удобни или нещо не е било точно както съм искал. Това не са евтини китари и няма смисъл да даваш пари за нещо, което не ти пасва. То просто трябва да хванеш една китара и да я усетиш, че тя е твоята. Всичките китари си ги поддържам и ги използвам за записи, сменям постоянно една с друга, но „Фендър“ е любимата ми.

Кроиш ли си някакви планове за близкото бъдеще, какво планираш да правиш?

- Да, и на първо място е завършването на новия албум на Г.Р.А.С. Това е нещото, за което хвърлям цялата си енергия. Няма да крия, че музицирането в момента и правенето на песни е тотално различно от това, което е било преди 5 години. Вече не е достатъчно просто да хванеш една китара и да изпееш нещо. Хората са наситени с информация и затова трябва да има нещо различно, което да им привлече вниманието, да ги хване, както се казва. Така че в момента съм навлязъл в едни нови води за себе си, не ме е страх да експериментирам, на моменти дори малко се плаша от това, което чувам като краен резултат, но смятам, че един музикант трябва да се развива. В този момент мисля така, след 5 години може би ще разсъждавам по съвсем различен начин.

А текстовете с посланието, което носят, остават ли важни, както беше преди 20 години?

- Ако преди 20 години водихме този разговор, щях да ти кажа, че за мен текстовете нямат никакво значение. Докато сега това въобще не е така. В момента нивото на текстовете в българската музика според мен е под всякаква критика. Сега смятам, че текстът дори трябва да е по-силен от музиката. Защото се оказа, че хората се заслушват в това, което Стефка или аз ще изпеем. Текстовете са много важни и това е нещо, което нас много ни бави чисто като продуктивност, за да можем да направим една песен. Доста трудно успяваме да намерим нещо, което да носи послание, а не просто да са някакви наредени думички.

Изчезнаха ли добрите текстописци вече?

- За съжаление, се оказва, че има нещо такова. Дори старите кримки, които едно време са пишели, в момента и техните текстове някак си не звучат по същия начин. Нещо се случи, не знам защо се промениха нещата. В момента в България да чуеш хубав текст е голяма рядкост.

На песните ви за новия албум кои са авторите на текстовете?

- На първото парче, което направихме, нарича се „Бягай“, текстът е на Росен Сеновски. Той е абсолютно майтапчийски, такава ми беше и идеята. Ние с Росен сме така – сядаме, пием по една водка и текстът е готов за 5 минути.

На „Споделен“ текстът е на Елка Стоянова. Тя го уцели много яко този текст. Ели успя да вникне в това, което искахме да кажем още на демо версията, явно успя да го усети. Сега работим и с Иван Ненков, имаме два текста от него. Той си е професионалист, и двата текста са му много силни. Засега сме само с тези текстописци, като за момента сме се спрели, защото не сме решили още какви точно парчета ще направим. Имаме много материал, който трябва да го кристализираме и да решим какви ще са песните.

В тази връзка искам много отговорно да заявя, че търсим хора, които умеят да пишат добри текстове. Отворени сме дори да правим музика по текст, не е задължително някой да пише по готов материал, който ще му дадем.

Предстоят ли изяви на Г.Р.А.С. сега покрай наближаващите празници?

- Да, но в чужбина. На 24 ноември заминаваме към Швеция и Финландия. Това го правим по няколко пъти в годината, за да се издържаме, а и защото то ни дава творческа свобода. Иначе с „Горещ пясък“ ще продължаваме с тези концерти всеки месец във Флората. Но като цяло повече сме се фокусирали в това да си записваме новите неща.