Яна Вълчева е бургаска поетеса и автор на музикално-поетичния спектакъл „Споделени дълбини“. За първи път бургазлии го изгледаха през септември миналата година на открита сцена на Ченгене скеле. Сега на 14 февруари „Споделени дълбини“ ще развълнува Бургас отново. Защо ще се играе точно в Деня на любовта, интервю на Грамофона с Яна Вълчева?

„Споделени дълбини“ излиза за втори път на сцена. Ще ни изненадате ли с нещо ново?

Този път спектакълът ще бъде различен не толкова като усещане, колкото заради новите гости, които ще влязат в него. „Споделени дълбини“ е едно арт кафене, в което има основен екип, който участва миналата година, но винаги ще имаме и гости. Всеки път когато тръгнем да се подготвяме за „Споделени дълбини“, ни води концепцията, че преди всичко искаме да развълнуваме хората. Този път избрахме 14 февруари, защото форматът е много обвързан с темата за любовта. Гости в петък ще бъдат Тони Димитрова, Марияна Добрева-Велева, Атанас Миларов, Георги Русев от „Фанданго“,  Милена Маркова – Маца.

Как избрахте името „Споделени дълбини“?

Кръстник на спектакъла е Динко Динков. Аз и Ваньо Вълчев сме автори, които винаги пишем за любовта, а Динко и за морето. В заглавието искахме да има преплитане на любов, море, споделеност, трябваше да бъде нещо което преживяваш с някого, нещо което ти дава една дълбочина и смисъл.

Кои са основните лица, които стоят зад теб и заедно творите?

В основата на „Споделени дълбини“ и въобще на нещата, които обичам да правя стоят много вълшебни за мен хора. Идеята за спектакъла се зароди от едно събитие с Ваньо Вълчев, а още в самото начало я изкоментирах с Никола Парашкевов. Освен Никола и Самуел Мануелян е до мен от самото начало и те двамата бяха платформата, на която да стъпя, когато започвах да мисля какво искам.

Поканих актьора Тони Минасян след предстаянето на последната ми книга. Той дойде съвсем естествено като избор. Актрисата Пепа Николова, макар и много млада е едно момиче, което е доста зряло в професията си и като светоглед. Тя дойде в „Споделени дълбини“ точно, когато трябваше.

Малко по-късно към екипа се присъединиха Дишо и Иван, които смятам за невероятни бургаски изпълнители. Иван зае основна функция в проекта, защото стана негов сценограф. Ще спомена и тези, които са зад кадър, защото те са много важни. Евелин Георгиев стои зад камерата и прави всички видеа.

Той, както и останалите, е с дълбока душа. Евелин е даващ човек и винаги подкрепя. До него плътно е Петър Генчев, а той е човекът, който ми е нужен, когато нещата не вървят. Тук искам да спомена и името на една дама – Яна Кършийска. Тя не е от екипа, който създава „Споделени дълбини“, но винаги го подкрепя, помага в много ситуации и освен това я смятам за наш талисман.

Стефания Кусева от Немската гимназия е друг човек, на когото много държа и в когото се влюбих от първия път. Много исках да й дам дори и по-малка роля в спектакъла, а тя я прие с такъв голям заряд. Не на последно искам да спомена името на д-р Лорис Мануелян, който когато застане на репетиция до нас, аз се чувствам спокойна и знам, че нещото, което правим е смислено. Мануелян е една страхотна душа и дай боже повече хора да има като него. Той обединява различните таланти – музика, поезия, театър, просто защото се е занимавал с всичко. 

Невелин Мирков пък е човекът, който ми помага във всички неща, които трябва да се направят предварително в студио.

Много хора има зад мен, просто страхотни, а когато си с правилните, нещата се случват по най-хубавия начин. Надявам се не пропускам някой и всеки от тях влезе с любов в проекта.

Срещаш се и общуваш с много хора в ежедневието си, особено когато подготвяш голям спектакъл. Кое ти помага да приемаш различните хора?

Мисля, че поезията ми помага много. Доста общителен човек съм и работя със страшно много хора, защото съм ангажирана с доста събития. Винаги държа да създавам искрени и дълбоки отношения с хората, които харесвам. Много често попадам в шумни компании, но истинският човешки контакт осъществявам при разговор очи в очи с даден човек. По този начин и много често виждам душата му през очите, преди дори да съм се вгледала в тях.

А какви са взаимоотношенията ти с поезията?

Много е особено взаимоотношението ми с поезията. За нея казват, че е синдром на непреспособимост. Поетите са винаги малко самотници, имаме един такъв начин да се отдръпваме от живота, да го виждаме и преживяваме и сами. В този смисъл моето семейство много добре знае, че когато ме „удари“ музата, се затварям в стаята си и никой не трябва да влиза. Може да е за пет минути, но е важно да остана сама, защото когато съм в това специфично състояние, което не го търся, а то идва само, имам нуждата да съм сама. 

Да балансирам се случва точно в онези моменти, когато съм сама, когато поезията идва като моят единствен приятел, за да доведе мислите ми до душата, да ми покаже къде съм, защо съм там.

Какво усещаш, когато посегнеш към белия лист хартия?

Често ми подаряват много красиви тефтери, химикали, пера, които бих била много щастлива да изпиша ръкописно, но истината е, че аз пиша буквално в профила си във фейсбук. Изливам всичко, все едно пиша статус. Единственото нещо, заради което отварям тефтер, е когато се опитвам да пиша текст по готова музика, но това е процес, който е не толкова поетичен, колкото математически.

Коя е Яна Вълчева?

Яна Вълчев е тази, която си е от 3-4 клас, точно с това специфично желание да пише и да вижда света по този начин. 30 години вече пиша любовна поезия по един и същи начин, макар че тя се развива като метафори и специфика, начин на изразяване. Желанието не се промени и не спря в годините. Имах период, в който не пишех любовна поезия, когато загубих майка си преди 11 години. Тогава пишех само за нея и явно е било преработване на емоцията.

Каква би била, ако не си това в момента?

Едва тази година регистрирах продуцентската си къща. Идеята ми е чрез нея да обединя хората, които смятам за изключително талантливи в Бургас в един проект, който живееше в мен като мечта и да го сбъдваме заедно по най-добрия начин.

Почти съм сигурна, че ако не пишех поезия, пак щях да се занимавам с организация на културни събоития, защото го усещам като мое. Много години бях дясната ръка на съпруга ми в неговия бизнес.

7 години преди това работих изцяло в мъжки бизнес, знам какво е да работиш с технически термини и икономически статистики. За да съм била щастлива в този период, съм следвала и сбъдвала своите неща, макар и да не съм ги превръщала в работа. Имаше натрупване на срещи в годините, което доведе до това да си кажа: Готова си!

Работиш ли над нещо ново?

Мислех си дали не е време за нова книга, но не е, защото съм изключително ангажирана с проекта „Споделени дълбини“. Той вече има собствен живот, който аз и основните хора от екипа сме длъжни да пазим и поддържаме, защото се оказа, че сме създали нещо, което хората искат. Имам нагласа за нов проект, но той е свързан със „Споделени дълбини“.