Росен Сеновски – от тежкия рок до Тони Димитрова

Вторият участник в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com е Росен Сеновски. Един от най-популярните музиканти в морския град, а и не само. Бивш член на рок групите „Фанданго“ и Г.Р.А.С., настоящ китарист на „Горещ пясък“ и Тони Димитрова. Каква е неговата история – прочетете в следващото интервю.

Как Росен Сеновски стана музикант?

Това се случи много отдавна, още когато бях на 12-13 г., в родния ми град Нова Загора. Интересът ми към китарата се появи, виждайки някакви момчета по градинките да свирят. Бях поразен от ефекта, който имаше звукът на китарите върху хората наоколо. На следващата година по време на екскурзия мой съученик засвири на китара и всъщност той стана моят първи учител – казва се Невен и все още сме приятели. От него научих първите няколко акорда. После направихме ученическа група, където той беше преквалифициран на басист – просто така правихме тогава, постоянно си сменяхме инструментите и се учехме заедно на всичко.

Тук се сещам за една интересна случка. Бяхме в девети клас и вече се мислехме за големи рокаджии. Тогава хванаха нашия пианист да пуши и ръководството на училището го изключи от групата. Така че в рамките на два месеца аз трябваше да се преквалифицирам от китарист на пианист.

И така започна всичко. Знаехме много малко за музиката и имахме много малко като инструментариум и оборудване, обаче имахме огромното желание да се учим и общо взето с всеки нов акорд правихме песен. Друг мой и до днес приятел – Никола Хаджиев, беше китаристът и певец на групата. С него пишехме песни още от 14-годишни. И наред със свиренето на кавъри на любимите ни тогава метъл групи, правихме и наша музика още от много малки.

Кои години беше това?

Някъде 1984-5 година започна цялата лудница и докато свършим средния курс, 11 клас, ние вече бяхме записали албум с авторска музика и текст. Някои от текстовете бяха от наши български поети, подбрани от стихосбирки, които сме харесали. Но голямата част от текстовете още тогава бяха мои.

Имаше ли си име групата?

Да, казваше се „Метроном“. Кръстехме се така на едноименната радиостанция, която излъчваше от Румъния нелегално. Тя беше клон на „Свободна Европа“ и от там слушахме новите неща. Колкото и да ги заглушаваха, ние търсихме сигнала с разни ВЕФ-ове и успявахме всяка неделя да слушаме предаването с водещ Джилда Харолд – едно легендарно име в онези години, защото пробиваше „желязната завеса“. Тя говореше български перфектно и от нея научавахме неща за любимите ни хевиметъл групи.

Всъщност това бяха най-хубавите, искрени и чисти години в живота ми, когато на никого от нас не му идваше на ум, че може да се изкарват пари с музика и че освен забавление в музиката има и нещо друго. Висяхме по цял ден в репетиционната, понякога по 10-15 часа.

Но всяко хубаво нещо си има край…

Естествено, най-тривиалният край като в песента на Емил Димитров – дойде септември и отидохме в казармата.

А там свирил ли си, защото и военните правиха разни групи?

Да. Казармата е много важен период за мен. Аз бях в едно секретно поделение близо до Ямбол, в село Кабиле. И поради факта, че поделението беше от такова естество, всички културни нужди се задоволяваха отвътре. Имахме си киносалон, който, когато не се прожектираха филми в неделя, се превръщаше в сцена, свиреше се, пееше се. Но най-важното е, че там срещнах един човек, който се казва Димитър Паскалев – мой голям приятел и брат от ония години. Той беше първият академично обучаван човек, когото срещнах на 18 години. Дотогава свирехме само по слух, наподобявахме нещата както си представяхме, че може би са. И вероятно много неща не сме ги свирили правилно в гимназията. Но с Димитър в казармата, особено втората година като стари кучета вече, имахме време да прекараме много време заедно и той да ме пообучи на елементарна музикална теория. Така че в казармата прекарах едно сериозно двегодишно обучение по музика, един много полезен период за мен. И въпреки че за мен годините в казармата принципно са едно изгубено време, аз имах късмета да срещна Димитър и да науча много неща.

Казармата свършва, а след това?

Уволних се 1990 г. И тъй като в казармата почти не разбрахме, че нещо се е променило навън, излизайки, изведнъж попаднахме в един нов свят на така наречената демокрация. Аз бях приет за студент в Русе, тъй като през комунизма нямаше право да напускаш града, в който живееш, ако нямаш основателна причина. Така че начинът да изляза от Нова Загора и да продължа с музика беше да стана студент. Започнах да уча комплексна механизация в селското стопанство във ВТУ „Ангел Кънчев“ в Русе, тоест за инженер по селскостопански машини. За щастие, това продължи само един семестър, защото откриха Бургаския свободен университет. И тъй като първата година са кандидатстваше само по дипломи, без да се полагат изпити, мен ме приеха. Така че в началото на 1991-ва аз дойдох в Бургас и започнах да уча държавно административно управление, но после закриха тази специалност и аз получих право да завърша семестриално университета през 1996.

Тука идва много важният за мен момент – срещата ми с Пламен Ставрев. Той свиреше в Хаджипетровата къща до сградата на университета, сега Съдебната палата. Няколко вечери го наблюдавах през оградата да свири самичък. Веднъж се подсилих с няколко водки, набрах смелост и отидох при него. Представих му се и го попитах не му ли трябва китарист. По това време той имаше партньор – Гошо Червения, който обаче в този момент беше в болница с бъбречна криза. Това беше моят шанс. Пламен ме покани и аз отидох с моята българска китарка. Като я видя, ми донесе една от неговите китари, той винаги имаше по 5-6 хубави инструмента. Така голямото ми кръщене в музиката стана с Пламен Ставрев. През есента на 1992 г. Стефан Диомов го покани за солист на „Горещ пясък“, така и аз започнах там и вече 27 години съм китарист на групата.

А как се озова във „Фанданго“?

Основателят на „Фанданго“ Христо Стефанов по това време беше член на „Сънрайз“. Някъде след 95-а с него правихме едно трио, като постоянно сменяхме барабанистите. Христо беше бас и вокал, аз – китара. Тогава той реши да има кариера извън „Сънрайз“. И през пролетта на 98-а, когато аз бях в Норвегия, той събира Георги Русев и Светослав Михайлов. Когато аз се завърнах през лятото, те вече свиреха с поредния барабанист. Пет-шест момчета се смениха на ударните във „Фанданго“, когато аз вече ходих да ги гледам из Бургас. В края на годината Христо ме покани в групата и тогава с мен дойде и Атанас Миларов, който и досега е барабанист на Г.Р.А.С., както се преименува групата после.

Песните започнаха да се появяват една след друга, стигна се и до издаването на легендарния албум „Фанданго“ в края на 2000 г. Имахме късмет да го запишем тук с една фирма, която вече не съществува. Тъй като дотогава продуцираше само чалга, тя търсеше изпълнители като нас – да свирят поп или рок, за да е нещо по-различно. Песента „Миг от приказка“ се превърна в шлагера на шлагерите.

Във „Фанданго“ останах до края на 2004 г. Тогава бяхме почнали нещо да си поомръзваме взаимно. Христо постоянно правеше някакви забележки на някого, основно на мене. Светльо и Жоро репетираха някъде тайно нещо друго. Въобще накрая бяхме една много сложна система за функциониране. Така тримата се обадихме на Христо и му казахме, че искаме да променим коренно посоката и започна едно бясно забавление с новосформираната група Г.Р.А.С., която според мен имаше доста добър потенциал, но нещо не се разбрахме и с музикалната критика, и със слушателите. Тогава и чалгата сякаш се завърна с нова сила, през 2005-6 просто заля всичко. Въпросният бум на българския поп-рок беше отминал и заминал завинаги и много от групите едва преживяваха, включително и ние. На мен започна да ми става ясно, че от Г.Р.А.С. няма да излезе „Фанданго 2“. А пък аз съм си такъв – искам да участвам в неща, които са популярни, които имат добър пазар.

Тоест ти си искал Г.Р.А.С. да прави по-комерсиална музика за разлика от останалите музиканти?

Абсолютно. Но въпреки някои дребни дрязги ние и до днес сме си приятели. Просто те смятаха, че трябва да се отстояват истинските корени на музиката, да не се влияем от пазара, да сме такива, каквито сме. Аз изглежда не съм така устроен и съм винаги готов за промени, ако това ще ме доведе до нови ангажименти и повече пари. Това принципно различие съществува и до днес между нас и ние често дори си правим майтапи с него. Така аз напуснах групата, а те взеха Стефка Емилова.

Г.Р.А.С. доста често пътуват в чужбина, за да се издържат. Но продължават да правят някои интересни неща. Написах им и текст за една от новите им песни. Продължават композициите им да са доста музикантски, специфични и не са удобни, консуматорски неща. Така че държат, показват характер, което си е за аплодисменти в наши дни.

Светльо Михайлов ми каза, че с теб се работи много добре – сядате, изпивате по една водка и текста за 5 минути си го написал. Толкова лесно ли пишеш текстове?

Той малко скромно се е изказал, не си спомням само с една водка да се е разминало (смее се). Да, така работим още от времето на „Фанданго“. За неговия първи самостоятелен албум съм писал няколко текста, за групата съм писал текстове, сега пак му пиша. Но никога не са толкова леки нещата. Спомням си за песента „Мечти“ на „Фанданго“ – започнахме от Морското казино и докато стигнем до хотел „България“, не знам колко кръчми обиколихме. Песента има четири куплета – стана куплет-кръчма, куплет-кръчма… Накрая направо му дадох листа с текста.

И от рока ти всъщност се пренасочи към поп, дори към естрадната музика?

Абсолютно да. Като напуснах Г.Р.А.С., дори издадох един албум с най-добрите ми приятели от шоубизнеса – Орлин Горанов, Йордан Караджов, Цецо Елвиса, Наско от Б.Т.Р., Пламен Ставрев, Кристиян Янакиев, Никола Хаджиев. Това беше вече моят поглед към музиката, която аз исках да правя. Това беше и времето – 2009-10 г., когато изключително заложих на работата си с Тони Димитрова. Пътувал съм с нея и преди това, и по времето на „Фанданго“ сме правили заедно неща, но през последните 10 години тя е приоритетът в работата ми.

А като стана въпрос и за Пламен Ставрев, на 15 декември се навършват 8 години от кончината му. Какъв човек беше той?

Пламен Ставрев беше най-ерудираният и интересен човек, когото съм срещал през живота си. Общуването с него винаги е било предизвикателство, защото той не беше ординарен човек и не понасяше плитки, плоски хора и отношения. С Пламен винаги беше интересно. Освен това той беше с много нетрадиционна музикантска мисъл, изключителен певец, много добър акомпаниатор на китара, човек, който може да излезе самичък и 200 души да ги забавлява два часа, без да повтори песен, и то на няколко езика. Много научих от Пламен и нищо нямаше да е същото без него, както и вече нищо не е същото, откакто го няма, което ме прави един много тъжен човек.

Колекционираш ли китари, пазиш ли си инструментите?

Имам много китари, от които половината не ми трябват. Аз не съм от този тип, дето си пазят детските китари. Продал съм над 50 инструмента, на които съм свирил. В момента имам два „Фендър Стратокастър“ и един „Фендър Телекастър“, които са направени по моите изисквания. Притежавам 4-5 акустични китари, като най-интересната от тях е „Кремона Фанданго“. Имам и 12-струнна китара, както и една-две реплики на „Фендър“, с които пътувам в чужбина, защото самолетите не са най-доброто място да се лашкат скъпи инструменти.

Имаш ли си любима китара сред това многообразие?

Досега съжалявам само за една китара. Това е един бял „Стратокастър“, с който свиря на клипа на „Миг от приказка“. Това беше много прецизен инструмент, изработен в Япония. Съжалявам, че я продадох. Купих си по-хубава и скъпа, но тя пък много бързо ми омръзна и я продадох и нея. В момента най-старата ми е „Фендър Телекастър“ от 2004 г., която използвам за джемсешъни. Имам китари, които ползвам само с Тони Димитрова, имам и такива, на които свиря за моята собствена програма.

Освен музиката ти имаш и една друга страст – пишеш книги?

Всъщност аз съм издал три стихосбирки. Поезията ми е хоби, и то понеже е много близо до писането на текстове за песни. Това никога не е било нещо екстраординарно за мен, защото пиша от 14-годишен.

Миналата година издаде и роман – „Моята кръв“?

Въпросът с него е малко по-друг, защото се оказа, че през ученическите ми години съм обещал на майка ми да напиша книга. Аз не мога да си спомня кога е било това, нямал съм и намерение да пиша роман, но го направих просто за да ме остави майка ми намира. Първоначално мислех да напиша стотина страници, да пиша Част 1 и за останалото – ще има да чакате. Но по времето на този процес се запалих страшно много и в крайна сметка се получи един нелош роман в три части.      

Да разбирам ли, че след този роман не смяташ повече да пишеш проза?

Ами всъщност замислям да продължа. Но няма да е до края на тази година. Имаме твърде много ангажименти с Тони покрай празниците. А и искам да ми узрее в главата точно какво да бъде – дали продължение на романа, или нещо друго.

Да се върнем към музиката. Много хора смятат, че рокът вече е отживелица. Какво мислиш ти?

Рокът никога не може да е отживелица. Толкова много музиканти са тръгнали от него и такова отражение е дал той на световната музика, че няма как да отмине. Той продължава да се трансформира в различни стилове, да се развива включително и в България. В Бургас например такава група е „Ривендж Проджект“, която е емблема в траш метъла.

Добре де, след толкова години в естрадата не ти ли се иска понякога да забиеш отново нещо рокаджийско?

Приисквало ми се е, но осъзнавам, че няма да го направя. Просто с годините толкова пъти започвах от нулата, че това вече ми е омръзнало. Сега се чувствам добре като китарист на Тони и не смятам да променям тази линия.   

Снимки: Личен архив на Росен Сеновски