Китаристът на група FOUR Деан Вълев, известен сред музикалните среди като Дишо, е днешният гост в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com. Как е станал музикант, за интересни случки с известни поп и рок изпълнители, а и за другата му страст – автомобилите, научете в следващото интервю.

Здравей, Дишо! Израснал си в музикантско семейство, твоите родители ли предопределиха и ти да тръгнеш по този път?

Да, аз съм от музикантско семейство, но сам взех решение да започна да свиря на китара. Не съм бил под влиянието на родителите ми – дори те, когато искаха, аз не исках да ставам музикант. В един момент просто получих порив да започна да свиря на китара и даже го правих тайно от тях. Беше в края на 80-те години, когато бях в 8 клас. Баба ми ми купи за рождения ден акустична китара „Кремона“ и когато нашите отиваха на работа, аз започвах да свиря.

А как се научи да свириш, на уроци ходил ли си?

На никакви уроци на съм ходил. Изцяло бях воден от желанието и страстта си към музиката. Тогава във всяко една заведение в Бургас имаше групи, които свиреха на живо. Аз ходих, гледах и попивах. И баща ми, мир на душата му, беше до последно музикант. Занаят се краде. Отивам, гледам, виждам някакъв трик, бягам вкъщи, вадя китарата и го правя. И така се научих.

През 1992-3 г. вече имахме банда – „Айрън Форс“, в която бяхме заедно с Атанас Недев (сегашния китарист на Stiff Bones – бел.р). Ходихме и правихме концерти наоколо.

Кои бяха музикалните групи или китаристи, на които се възхищаваше и искаше да си като тях?

Винаги съм обичал мелодичния рок, музиката, в която има и клавишни инструменти. Първата ми любима група е „Юръп“. По-късно „Бон Джоуви“. „Уайтснейк“ са ми фаворити и до ден днешен. В китарната ера в началото на 90-те години всички залитахме по Ингви Малмстийн – колкото по-бързо свириш, толкова по-добър си – така си мислихме тогава. И свирейки бързо, в един момент, когато се наложеше да изпълним едно нормално соло, виждахме, че нищо не можем да свирим. Тогава открих, че имам огромна дупка в самообучението си, и започнах пак отначало да се уча.

В казармата свирил ли си?

Разбира се, китарата беше винаги до мене. Благодарение на нея службата минаваше по-леко. Бях в Созопол, в поделението на остров Св. Кирик и Юлита. Винаги съм имал подкрепата и на началниците, и на по-старите войници и имах шанса да свиря още от новобранец.

Спомням си един комичен случай. Преди казармата свирех известно време с Ваня Костова и Иван Стоянов (от Ку-ку бенд). Тримата обикаляхме по разни участия и като дойде времето за казармата, трябваше да прекъсна. Беше около клетвата, в един делничен ден, необичаен за свиждане, бяга един пребледнял старшина и пита кой е Вълев. Аз се притесних, че е станало нещо лошо. А той ми вика отивай на КПП-то, Ваня Костова те чака там, дошла ти е на свиждане. И от тогава аз станах популярен в казармата като китаристът на Ваня Костова. И така всички ме приеха като момчето с китарата там.

Накъде пое след уволнението?

Баща ми ме взе в неговия оркестър и започнах да свиря по ресторантите. Той беше басист, а аз винаги съм обичал соло китарата. Тогава в заведенията се поддържаха големи банди, които изпълняваха страхотна музика. Бургазлиите обичаха това нещо тогава – жива музика навсякъде.

Доста години поработихме с баща ми из Бургас. Доста хора изпоженихме. Сред тях бяха Мария и Миро от „Мери Бойс Бенд“. С тях се познавахме и посвирвахме заедно още преди казармата. Имаме страхотни спомени заедно. Имаше един преподавател по музика тогава – Тодор Пенчев, страхотен човек, виждам го още от време на време. Той се застъпваше за нас и казваше, че Миро и Дишо трябва да свирят на една сцена. И винаги нещата се случваха.

Периодът с тях беше много сполучлив и щастлив, вече свирехме по-осъзнато. Не бяхме просто жичкаджии, метали, ами правихме музика наистина. Мирослав и Мария тогава вече бяха започнали да се насочват към стила, който свирят сега с „Мери Бойс Бенд“, макар че още не го осъзнаваха.

Та стана така, че аз с групата на баща ми свирихме и на тяхната сватба. Беше в средата на 90-те в ресторант „Черно море“ – един невероятен музикален купон се получи.

Мислил ли си да свириш в чужбина?

Имаше такава възможност. Известният бургаски музикант Вълчо Костов-Въката правеше групи и изваждаше музиканти в чужбина. Той реши да прави такава група и с мен, барабаниста Пламен Минчев и певицата Боряна Райкова, с която и сега продължавам да работя. Пианистът беше Емил Миронов – бургаска музикална легенда. С тази формация – „Съни Бийч Бенд“, решихме да си пробваме късмета и в чужбина, но поради куп причини нещата не се случиха – трудно е да работят млади със стари музиканти. Изкарахме около две години заедно и се пръснахме.

По-късно с групата „Кей Би“ свирих заедно със Здравко Танев (Mr. Vagabond) и Атанас Недев. Ходихме в София, свирихме там. Тогава имахме вярата, че някой някъде ще те забележи и ще станеш звезда. Не щяхме да ходим в чужбина. Искахме да свирим рок, да пишем авторска музика и да станем известна банда в България. Но нещата отстрани изглеждат по един начин, а в кухнята е съвсем различно. Изкарахме известно време и се пръснахме. После аз свирих с Ясен Димитров, с когото имахме една много интересна формация, която се наричаше „Така“. Беше кратък период.

И идва моментът на група FOUR?

Ами да. Когато ми се обади за интервюто, взех да се ровя в архива със снимките и видях една, на която свирим с групата на Нова година, посрещайки 2005 г. Това означава, че вече 15 години сме заедно. Имаше един дълъг период, когато те ходеха в чужбина без мен, а аз свирих с Бончо Гроздев – легендарен бургаски саксофонист. С него изкарах 7 години, като когато другите от групата бяха в България, свирихме заедно. В един момент дойде времето да си поемем пътя като банда сами, да не зависим от никого.

Правихте ли ваша авторска музика?

Да, имаме авторски парчета. Те стоят малко настрана, понякога си ги слушаме за удоволствие. Сега сме решили да ги изсвирим отново и да ги запишем евентуално.

Може би най-популярната ви песен е „По пътя“, с която участвахте във фестивала „Бургас и морето“ през 2009 г. Как се случиха нещата?

Ами като на майтап беше цялата работа. Това беше момент, който хванахме тогава. Създадохме тази песен и веднъж нашият голям приятел Жан Христов (управител на известна парти агенция – бел.р.), който беше нещо като наш мениджър, предложи да участваме в „Бургас и морето“. Направихме един демо запис в репетиционната, дадохме го за участие в конкурса и парчето взе, че мина първоначалния кастинг. Направо не можахме да повярваме, защото песента беше доста различна от общия стереотип на композициите в този фестивал. Получихме доста положителни мнения, но и много критика.

Спомням си, че по време на репетицията режисьорът на фестивала дойде при нас и каза „Браво, страхотно парче… Нали ви е ясно, че нищо няма да стане с него. Просто да знаете, за да нямате някакви очаквания. Но песента е наистина много хубава“. Ние казахме „Ами да, нормално“. После на сцената публиката ни прие доста добре, готина емоция беше.

Освен „По пътя“ имаме една друга авторска песен, която аз много си харесвам. Казва се „Преди много луни“ и я направихме за фестивала „Включи града“. Имам неин демо запис, но не е записана в студио. Сега обмислям да я запишем.

Имал ли си някаква мечта, свързана с групата?

Да, да бъдем парти банда. И се радвам, че я сбъднахме. Винаги съм искал да сме занаятчийска група, която да свири и в заведения, и да излиза на сцена и да свири рок, да прави авторска музика и да записва, група за всичко. И във времето това се случи. Ние непрекъснато сме заедно, даже и в по-малки формации, например само от басист и пианист. Готови сме за навсякъде – дуо, трио, четворка, петица с Боряна. И след толкова години заедно продължаваме да работим всяка година. Даже почивките си изкарваме заедно.

Мислите ли да издавате евентуално албум?

Албум не, нямаме го като фикс идея. Нашите песни са моменти, които улавяме в живота си, отделни мигове, които излизат под формата на музика.

Обмисляте ли нови проекти?

Да. С Атанас Димитров (мениджър на известна рентъл компания – бел.р.) подготвяме два нови проекта – „Рок класик“ и „БГ голд“. Идеята на първия е да пътуваме из страната, когато сме свободни, с негова сцена и озвучители, и да предлагаме музика от нашето време – „Юръп“, Ей Си/Ди Си, тези банди, които са вълнували нашето поколение навремето. А другият проект е за златната българска музика, която свирим по пиано баровете – „Сигнал“, „Щурците“, Емил Димитров, Силвия Кацарова и LZ, „Тангра“…  

С какво се занимаваш извън музиката, имаш ли си хоби?

Аз съм малко антисоциален тип. Като мине свиренето, качвам се на някоя бегачка от моите си коли и изчезвам нанякъде. Обикалям си, карам си, в Странджа си имаме ранчо с моята приятелка. Търся си спокойствие.

Хобито ми са автомобилите. Даже в автомобилните среди не знаят, че съм музикант, а в музикалните горе-долу разбират, че се занимавам с коли, покрай фейсбук. Обичам и ретро автомобилите, и състезателните. Голям фен съм на автомобилния спорт. Имам и състезателен автомобил.

Да не участваш в Писта Бургас?

Да, но като съдия. Иначе тази година имам план да карам с колата преди самото състезание. Става въпрос за обиколка на пистата, нещо като шоу кола. Кандидатствах за планинско състезание в Шумен, което открива автомобилния сезон всяка година. То ще е на 11 април, чакам да ми кажат дали ще мога да се включа. При мен паралелно винаги са вървели двете неща – от една страна, автомобилният спорт и аудиторията около автотунинга, от друга – музиката.

Обикновено почитателите на автомобилите са колекционери, ти имаш ли такава страст?

Да, вкъщи имам събрани над 200 модела на рали автомобили от 80-те години насам. И продължавам да купувам. Пазя си и първата детска количка, която имам от 3-годишен.

Как успяваше да ги събираш по комунистическо време?

С голям зор. Оттук-оттам. Те са доста очукани вече. Но по-късно през годините започнах да си поръчвам хубави модели от сайтове за колекционери. Изобщо, колите и китарите при мен вървят паралелно.

Тоест може да се каже, че ако рокът ти е работата, то автомобилите ти са хоби?

Нещо такова, да. Имаше период, в който работих в автосервиз, тогава китарата беше хоби. Но това беше за кратко и музиката се оказа по-силната ми страст.

А колко китари имаш?

Имам 9-10, като четири от тях са „Фендър Стратокастър“, от които две са моделите на Ингви Малмстийн и Ричи Блекмор с техните подписи. Има една приказка: от колко китари има нужда един китарист. Отговорът е от само още една (смее се).

Китарите не ги продавам. Пазя си ги и си ги обичам всичките, те са ми като приятели. Даже не обичам да ги държа в калъфи. Наредени са вкъщи и от време на време взимам по някоя и започвам да си свиря. Вкъщи е така, накъдето и да погледнеш – виждаш китари и коли.       

Като се срещнахме за интервюто, ти ми каза „Рокът си отива заедно с нас“. Защо мислиш така песимистично?

Не песимистично, просто нещата са такива. Нищо не е вечно. Рокът ще продължи да съществува, но под друга форма. Аз имах предвид класическия, мелодичния рок. Това, което харесвахме, да кажем, до средата на 90-те години. За мен това е истинският рок. От там нататък, да не прозвучи грубо, но за мен са издънки на рока. Музиката според мен трябва да има положително послание, което да предаде на слушателите. Аз и момчетата в групата не обичаме музика, която те кара да изпадаш в депресия, да бъдеш тъжен, музика, която те смачква.

Снимки: Личен архив на Деан Вълев