Проф. Хикмет Мехмедов е легендарно име в балетното изкуство на България. Солист на Националната опера и балет „Арабеск“. Завършва балетна режисура в Санкт Петербург. Бил е главен балетмайстор в Русенската опера, а после и неин главен художествен ръководител. Става директор на балета на Националната опера в София. В края на 90-те идва в Бургас, където е назначен за балетмайстор на Операта. В морския град създава балетен клас към музикалното училище. Лауреат е на много национални и международни конкурси. Член е на Танцовия комитет към ЮНЕСКО.
На 4 юни тази година Хикмет Мехмедов навърши 70 години. По този повод той беше отличен с грамота от Община Бургас за цялостен принос в съвременния български културен живот чрез реализацията на мащабни и интелигентно поднесени танцови спектакли.
Хикмет Мехмедов даде интервю за Gramofona.com.
Проф. Мехмедов, честита Ви годишнина! Как се чувствате на 70?
Чувствам се като на 25 (смее се). Много бързо отминаха тези години, направо не ги усетих.
Да Ви върна в началото на Вашия път. Роден сте в Кърджали. Как се насочихте към балетното изкуство?
През онези години имаше различни школи в Кърджали към Дома на културата – за музика, за театрално изкуство, за балет и за много други специалности в областта на изкуствата. Един ден при нас гостува балетът на Стара Загора със спектакъла „Пепеляшка“. Заведоха ни от училище да го гледаме. Той тогава ми направи много силно впечатление, което ме подтикна да се запиша в балетната школа в Кърджали с ръководител Нели Божилова. Така започнах, а впоследствие се явих на конкурс в София за Държавното хореографско училище. Там бях много години при моите преподаватели Крум Янков, Петър Парисов, Еди Бакалов, Емилия Кирова – всички достойни артисти и много можещи и знаещи хора.
След това се присъединих към Софийската опера. Бях разпределен от Министерството на културата за балет „Арабеск“. Там поработих доста време, в балета гостуваха много талантливи чужди хореографи. Това ми помогна много да избера моята професия по-нататък – да бъда хореограф.
Разкажете малко повече за работа си с балет „Арабеск“. Той беше символ на професионализъм. Нямаше новогодишна програма по телевизията без него?
Да, разбира се. Балет „Арабаск“ и сега има достойното си място. Това беше единствената ни трупа за съвременни търсения и за съвременна тематика в балета. Затова „Арабеск“ пътуваше и по света, беше много търсена трупа. Там вече аз се запознах със съвременната хореография и това ми даде импулс да кандидатствам с режисура в Съветския съюз.
Какво се случи в Съюза?
Явих се на конкурс заедно със съветските кандидати. Приеха ме. Така изкарах 5 години в Русия, в центъра на световния балет. Учих в държавната консерватория в Ленинград, сега Санкт Петербург, специалност „Балетна режисура“ при големите майстори Николай Боярчиков и Пьотр Гусев. Практикувах в Кировския театър (сега Мариински). Работих и по някои постановки за телевизията. Дипломната си работа направих в Минск. След като завърших, се завърнах в България. Министерството на културата ме разпредели да работя в Русе.
Това коя година става?
Това е през 1983 – година след като завърших. В Русе започнах като главен балетмайстор. И 12 години отдадох на красивия крайдунавски град. Там мина моята младост. Направихме много нови постановки. Там театърът имаше свое лице, различаващо се от академичността на Софийската опера. В Русе се правиха нови, съвременни пиеси и затова там беше най-интересният театър в България.
След Русе ме поканиха в Софийската опера, където 3 години бях балетмайстор. Този период през 90-те беше доста тежък икономически за страната. Културата беше последната дупка на кавала.
При всяка икономическа криза все културата е най-потърпевша…
Жалко, но е така. Големите политици не го правят така. По време на войната английският премиер Чърчил знаете ли какво казва?
Сигурно имате предвид, когато му казват да намали бюджета за култура. А той отговаря „Ами ние за какво се бием“?
Да. Ето така се поддържат нациите – с културата.
Добре де, в България защо не е така?
Ами всичко зависи от този, който ръководи държавата.
По времето на комунизма не се ли грижеше повече държавата за културата?
Разбира се, културата беше приоритет тогава.
Защо така се обърнаха нещата след това, че тя остана на дъното след всичко друго?
Не мога да ви кажа, за да не обидя някого.
Да се върнем на периода Ви в Софийската опера…
Там организирах много турнета в най-големите европейски центрове. Със софийския балет се показахме на едно много високо ниво, с една класическа програма. След това казах довиждане на Софийската опера и дойдох в Бургас.
Кога и как се случи това. Защо дойдохте точно в Бургас?
Това се случи през 1998 г. Напуснах Софийската опера по различни причини и в Бургас ме покани тогавашният директор Ивайло Кринчев. Аз дойдох тук и започнах активна работа. И вече 22 години съм в Бургас.
Това предполагам означава, че тук Ви харесва най-много от навсякъде, където сте работил?
Да. Морето бързо лекува раните. Но белезите си остават.
Колко директори на операта се смениха през това време?
Много, много (усмихва се).
С всички ли сте работили еднакво добре?
Много от тях много ми вярваха. По време на икономическата криза сме търсили бракувани неща откъде ли не – от фабрики, от заводи за платове, за да правим костюми за артистите. Самите ние сме правили сценографията и костюмите, защото нямаше пари за художник. Преживели сме много неща след този преход. Но изкарахме този период. Доста спектакли Бургас видя. Трупата израсна много. Направих и балетните класове в Русе, а после и в музикалното училище в Бургас. Техните възпитаници вече поддържат и бургаския балет, някои отиват на работа и в страната, и в чужбина.
Казахте, че на много места в чужбина сте поставяли спектакли. Кои са най-екзотичните или най-интересните от тях?
Бил съм в почти цяла Европа, в Япония, в САЩ. Сега продължавам занятията си в Сеул. Всяка година имам ангажименти там. И си обичам Южна Корея, защото много работят. Затова и имат големи успехи.
Има ли разлика в отношението към балета в различните страни?
Балетът навсякъде се посреща много добре. Включително и на Балканския полуостров. Няколко пъти заведох трупата в Турция – препълнени салони, хората са жадни за такова изкуство. А там имат по-малко театри, отколкото в България. Което пък значи, че българският народ, макар и беден, е духовен и поддържа своята култура.
През всичките тези години мислил ли сте си някога да заминете да живеете в чужбина?
Имал съм много възможности. Бях още много малък, когато имах право да пътувам – първото ми излизане беше на 14 години. Никога държавата България не ме е спирала. Видял съм много страни, но винаги като мине седмица, и ме хваща носталгията. И тогава се връщам. Моите професори в Санкт Петербург казваха: „Художникът става, където му е коренът“. На чуждо място не можеш да станеш добър.
Понеже работите с млади хора в балета, има ли разлика между танцьорите преди 40 години и сегашните?
Разликата е, че са вече много професионални. Преди 40 години имаше само едно училище и то беше в София. Кадрите от там си оставаха предимно в столицата. Но и в оперните театри в Пловдив, Стара Загора, Варна, Русе, Бургас имаше нужда от хора. Само че кадрите идваха от местните школи, които бяха самодейни. А сега вече почти във всеки град има музикално училище. Ето, в Бургас всяка година се учат над 100 деца само в балетната специалност. Затова сега кадрите идват подготвени.
В сряда (13 август) бургаската публика ще види балета „Лебедово езеро“. На сцената в Летния театър като солист ще излезе съвсем млада балерина – Иванина Иванова, която завърши бургаското музикално училище. Ще участват и Полина Иванова, Стоян Фъртунов… Те са вече лауреати на национални и международни конкурси. Това са много силни кадри в Бургас.
От печат излезе и книгата „Четири имена за една личност“, посветена на Вашия творчески път. Какво съдържа тя?
Това е втората книга, която излиза за мен. Първата беше на академик от Москва, който написа научна книга за моето творчество. „Четири имена за една личност“ вече е написана от моя ученик и артист, който от първите години играе в пиесите ми – Недко Георгиев. Той написа книгата, понеже има най-пълни впечатления от моя живот. Разправял съм му случаи – и весели, и тъжни. Той прави и разбор на спектаклите, в които самият е играл. Хубавото е, че тази книга ще помогне на обучаващите се на балетното изкуство – и за средното училище, и за висшите учебни заведения. Неговата книга не е само научна, но тя е и емоционално написана, чете се много леко.
Как виждате развитието на балетното и въобще на танцовото изкуство в България?
То винаги ще се развива, докато има млади хора. Едни си отиват, други ще идват, постоянно ще се търсят нови форми на изява, нови почерци, нов език. Така че това изкуство ще продължи своя възходящ път.
