Николай Илчевски и неговите „Записки от селската кръчма“

На 5 март (четвъртък) от 18:00 часа в Бургас последната си книга „Записки от селската кръчма“ в Бургас ще представи журналистът, писател и агроном Николай Илчевски. Дългогодишният главен редактор на радио, телевизия и печатни издания, автор на книги и документални филми ще се срещне с Бургас и неговите гости в конферентна зала „Ахело“ в Гранд Хотел и СПА Приморец. Срещата е с вход свободен, всички са добре дошли.

Ето какво разказва за книгата самият Николай Илчевски:

Защо избрахте да представите творбата в компанията на Владина Цекова в Гранд Хотел и СПА Приморец?

Защото ми бе препоръчан от нея. Аз вярвам на приятелите си. А Владина е повече от приятел. Но когато в Гугъл видях къде е Гранд Хотел и СПА Приморец и прочетох малко за него, разбрах, че тази жена ме и обича!

Бихте ли поканили хората да дойдат на представянето на книгата в Бургас?

Дали бих ?! Аз ги моля да дойдат! Да поговорим за България. За България на малките селски, трудови и смели хора, които живеят с такова разкошно чувство за хумор.

Какво да очаква публиката от срещата?

Весело, красиво преживяване. Аз разказвам истории, каквито съм ги чул. Предлагам искреност и взета назаем философия от народа. Предполагам ще се посмеем, може и да поплачем – от радост или умиление.

С какво свързвате Бургас?

С морето. Нашето пловдивско море всъщност е бургаското. И надолу, на юг. С края на магистрала Тракия. Аз живея по средата на това трасе. И всеки път, когато влизам в Бургас, се усмихвам защото е странно такъв главен път да стига до град и да изчезва в него. Такова усещане съм имал на влизане в Ню Йорк. Осем платна влизат и се преливат в улици.

Как се роди идеята за „Записки от селската кръчма“?

В младите ми репортерски години от редакцията на вестника ме пращаха там, където на никой не му се пътуваше - да правя репортажи от селата. Нагледах се на герои и се наслушах на истории. Но за човешки истории и сега няма място в медиите. Медиите искат новини и драми. Така събраното стоя много дълго, докато се превърна в моя книга.

Защо точно от кръчмата?

Защото селската кръчма е епицентър на всички големи събития в него. Тя е парламент, цирк, арена и НДК за едно село. Ако искаш да влезеш за дълго в едно село, трябва да минеш през кръчмата. Гостите и журналистите тръгват от кабинета на кмета. Един писател трябва да започне от нервния център.

Колко време Ви отне създаването на книгата?

Девет години активно събирах случки отвсякъде, откъдето минех. Към тях прибавих и записките си от репортерските години. Значи над десетилетие. От всичко събрано в книгата бяха прецедени към една трета от разказите.

За каква публика е подходяща?

Книгата е пълна с витамини, подпомагащи растежа на национално самочувствие и родолюбие. А витамини се дават от 10- годишна до преклонна възраст.

Каква е мисията на „Записки“-те?

Да накарам хората да не заменят дядови ниви за мокет или диван. Да не продават селски къщички за стари коли или за екскурзия до Майна стрийт. Тъжно е в Италия селата да са по-живи от нашите. Наследниците на великата римска империя живеят по-скромно от нашите комплексари, които продават вековни селски къщи за панелка в столицата. Може би заради тези послания много пъти зрели хора купуват книгата в няколко броя – за децата си или за внуци.

От 2018 г. досега колко „Записки“ достигнаха до хората?

Досега, до това интервю – 5 тиража. Но със забележката, че книгата не се разпространява в книжарниците, а само чрез поръчки или по време на представяния. За мен това е проява на голям интерес.

Вие сте журналист и писател, „биограф на изчезващите истории и вълшебствата на обикновения живот.“ Това ли е мисията Ви?

Намирам това за моя мисия, да. Но аз описвам малкия селски човек, не защото изчезва и да остана като последния изследовател, който го е срещал. Обратното. Той НЕ трябва да изчезва и аз крещя със страниците си за неговото спасение. Тези хора са последната връзка на човешкия вид със земята. Селският човек пази Божията заръка „човек-земя“. Без това ще се превърнем в друг биологичен вид – ако оцелеем.

Какво е за Вас българското село?

То е жаравата в националното огнище. От там все още хвърчат искри, които стават на факли в София и по света. Селото е най-здравата все още тъкан от болното тяло на нашата нация. Хайтов казваше, че загубим ли селото, губим България.

Представяли сте книгата в много населени места. Споделят ли Ви на срещите хората нови истории? Да очакваме ли втора част?

Рядко. На моите представяния хората плачат, занемяват, слушат, споделят мнението си за посоката на света. Книгата е повод да говорим за съдбата на България и за българския дух. И за света изобщо. За уникалността на гена ни. Щом дори на село, между свинарниците и чушките имаме философи, то какви сме ние като нация. Ние сме мая за планетата.

Да, втора част ще има, ако е рекъл Бог. Събирам я вече. Но не по представяния. За да мине една история от един човек в друг, в случая в мен, трябва спокойствие, усамотение на маса, леко отпускане с ракия, с думи. Най-красивите неща са като плахи гущери. Трябва да е тихо, спокойно, за да изпълзят от душата на преживелеца – този, в който те живеят.

Пътували сте много – от Хонконг и САЩ, до Швейцария. Българското село ли е Вашето място и има ли то аналог по света?

Да, макар да продължавам да живея в града и в село, все повече време съм в къщата си с градината. Един писател се нуждае от тишина и вдъхновение. Смогът и тълпите не са моя муза. Българското село е феноменално. Но предполагам ми е особено близко и заради родния език. Всички селца по света си приличат – по тихия чар, миризмата на тор и храната, която расте под облаците. Бил съм в села, които са толкова елитни, че в тях не могат да влизат автомобили. Карал съм ски в село Цермат в Швейцария, под самия връх Матернхорн. Там има хотели с по 7 звезди и плевни със сено като в Стара планина. Моето село Върбово също прилича на Цермат – и в него почти не влизат автомобили. Но то е защото до него вече почти няма път.

Сравняват Ви с Йовков и Елин Пелин. Какво е мнението Ви за тези аналогии?

Аудиторията е свободна да прави всякакви сравнения. Ако публиката ме припознава като продължител на делото на тези титани, значи аз съм получил приживе наградата си от най-голямата комисия. Живея и работя далече от студиата и редакциите на големите медии в България и бих могъл да кажа, че не съм модно име в литературата. Моите изречения си пробиват бавно път в литературните среди, в които игрите на „прескочи кобила“ в последните 50 г. са основно занимание. Събрах от народа и пиша за народа. И пряко на въпроса – да, бих искал да бъда документалист на българското село от края на 20 и началото на 21 век. Защото от средата на предходния век никой с писалка не се е осмелявал да си изцапа обувките в калта на селския живот.

Някога, децата имаха „село“. Днес много малко от тях имат тази радост. От какво ги лишава тази липса?

От връзка с планетата. Градовете са циментирани петна върху земята. Живата планета, каквато е създадена от Бог, е извън тях. Когато бях малък, изучавах мравуняците в храстите. Не знаех, че същото ще правят глобалните телевизионни канали като Дискавъри. Лежах в тръстиката и наблюдавах какво правят блатните костенурки. Вдигахме врабчетата в тютюнищата и слънчогледите. Лежах на тревата и гледах механиката на телешките устни при пасене. Все повече хора сред младата ми аудитория, която в момента е на 25-30 години, ма казват, че книгата ги връща в селските им ваканции. И че съжаляват, че това не е било по-дълго.

Какви са основните отлики селски/ градски човек? Езоп има подобна басня.

Градският човек е вече бройлер. Той не може без лентите, хранилките, поилките и клетките на бетонния птичарник. Селският е див вид. Ако в една нощ градовете изчезнат, селският човек ще разбере това само по един признак – че никой вече не идва да взема от него.

Оттук, накъде?

Към следващото заглавие.

Заповядайте да научите повече лично от Николай Илчевски. Ще ви очаква на 5 март (четвъртък) от 18:00 часа в Гранд Хотел и СПА Приморец. Входът е свободен.