Кольо Желязков е инженер по професия и образование и китарист по душа и призвание. Свири в бандите Vrani Volosa и Алкофилия. Свободното си време прекарва по планини и планински хижи, на които подарява китари. За да разговаряме с Кольо избрахме точно Никулден, когато празнува своя имен ден.

Здравей, Коле и честит имен ден! Ще изброя няколко определения, кое е най-вярното за теб: запален планинар, китарист на Врани Волоса и Алкофилия и инженер ?

Здравей, Вили! Благодаря и честит празник на Бургас! Всички изброени от теб неща са части от един пъзел, които взаимно се допълват. Хоби, страст, работа, забавление.... Всяко едно от тях е намерило своята ниша и съществува в хармония с останалите. Не мога да отрека обаче, че Врани Волоса има известен превес. Няма как и да бъде по друг начин, тъй като музиката е неразделна част от живота ми, а с „Враните“ нещата са точно на мястото си. Вече над 15 години свирим заедно и сме извървели дълъг път както музикално, така и чисто човешки. 

Как точните науки се съчетават с музиката и изкуството?

Моето виждане е, че в колкото  повече различни насоки се развива човек, толкова по-добре. Най-важното е да ти харесва това, с което се занимаваш, да те вдъхновява и да се чувстваш пълноценен. Аналитичното мислене помага много. Например, когато с вокалиста ни Ицо започнем да работим по нова музика, техническата част е изцяло мой ангажимент. Имам оборудвано домашно студио, където записваме и обсъждаме първоначалните идеи и познанията ми в тази област са от голяма полза. Записваме, слушаме, изпробваме различни варианти и когато стигнем до репетиционната вече сме с ясна представа какво искаме. А ако погледнем  музиката откъм теоретичната и страна, там може да бъде открита дори и математика (усмихва се).

Музиката е важна част от твоя живот. Кога и как се запали?

Не бих си представил живота без нея, ако трябва да съм честен. Точно кога не мога да кажа, понеже винаги съм обичал да има музика около мен, но преломният монент беше когато открих рок-музиката и в частност метъла, в началото на 90-те. Това вече събуди меломана в мен и съвсем естествено си дойде нуждата не само да слушам и възприемам музиката, но и да бъда част от нея. Ходил съм на уроци известно време, но по-скоро бих се определил като самоук – къде по слух, къде от табулатури, школи и т.н.  В ученическите си години съм свирил с няколко групи, без да имаме кой знае какъв успех, освен ако броим факта че сме излизали на сцената на отдавна несъществуващия рок-клуб „Сатан“, който и до днес си остава най-култовото място в България за подобен вид музика.  След завършването на университета се завърнах в Бургас, като горе-долу по същото време започнахме и усилена работа с Врани Волоса. Последваха албуми, турнета в България и чужбина, фестивали...въобще както си му е реда. Имахме и някои трусове, което е неизбежно, но това е друга тема. Преди 10-на години се запалих и по още един струнен инструмент – тамбурата. Даже успяхме и да я включим музиката на Врани като леко намигване към фолклора. Винаги сме се стремяли към това, но без да се прекалява. По същото време ме повикаха на пожар и от кросоувър шайката Алкофилия да замествам басиста им за един концерт, което както често се случва се оказа за постоянно. И така до ден днешен... Докато във Врани гледаме по-сериозно и вглъбено на музиката, в Алкофилия е точно другата страна на монетата – веселба до дупка!

Как се отрази тази Ковид-година на музиката, обществото, живота?

Трудно е за всички. Хората занимаващи се с музика, както и с всяко друго сценично изкуство, са много тежко засегнати. И тук не говорим само за самите артисти, а и цялата гилдия покрай тях – клубове, промоутъри, сценични работници. Просто всичко е замръзнало. В личен план се налага прекарвам повече време вкъщи и гледам да го уползвотворявам като свиря. Що се отнася до нас като група, сме се отдали на работа в репетиционната с новото момче зад барабаните, а също така и по нов материал. Така че не бездействаме. Гледаме максимално да се възползваме от концертната пауза и когато най-после излезем от този Ковид-капан да бъдем готови за нови хоризонти.

На празника на Бургас няма как да не те попитам как усещаш гради ни сега. Как се е променил и как искаш да го видиш след време?

Бургас става все по-красив и модерен, това е факт. Но пък от друга страна все повече се превръща в град на ученици и пенсионери. Съжалявам че трябва да го кажа, но не мога да си кривя душата. Хората не виждат никаква възможност за развитие тук и бягат кой в София, кой в чужбина... Това обяснява и липсата на какъвто и да е нощен живот. Самият факт че в 200-хиляден град не остана един клуб за по-тежкия жанр говори достатъчно. Като цяло този вид музика е жестоко дискриминиран в Бургас. Жалко е наистина. Дано се променят нещата.

Ще ни разкажеш ли някоя бургаска история ? 

Истории много, но се сещам за една свързана както с града, така и с музиката ни. През пролетта на 2017-а бяхме на двуседмично турне в Словакия, Чехия и Полша. Година по-късно, влизайки в едно от често посещаваните от мен заведения, барманът ми заявява че една групичка чехи ме търси. Тогава имаше един период на много нискотарифни полети до бургаското летище и градът наистина живваше през уикендите заради чужденците, които идваха на няколкодневни екскурзии. Та отивам и се заприказвам с въпросните чехи. Оказа се, че са от Бърно и са били на концерта ни там. На въпроса ми защо ме търсят, отговориха че за тях Бургас е абсолютно непознат град и единственото с което го свързват е групата Врани Волоса.  Ами...почувствах се поласкан, няма как.

Знам, че си страстен любител на природата. С група съратници имате страхотна инициатива да подарявате китари на хижите, които посещавате из България. Разкажи малко повече…

Да, както споменах нещата взаимно се допълват и това е един чудесен пример. Тъй като голяма част от свободното си време прекарвам по планини и планински хижи, ми беше направило впечатление, че почти във всяка има по някой екземпляр обикновено в незавидно състояние. А както знаем след цял ден търчане по върховете,  винаги е добре вечерта да се повеселим на чашка огнена вода под звуците на китарата. В началото просто мятах в раницата по една торба със стари струни, и където имаше нужда ги подменях колкото да може да се забавляваме, макар че понякога и това не помагаше (смее се). Един хубав ден обаче с планинарската ни дружина си зададохме въпроса : „Добре де, какво ни пречи като решим да се качваме някъде да разпитаме дали имат читава китара и ако не да подаряваме по една?“. Сайтовете за втора ръка са пълни с обяви на що-годе прилични инструменти. Събираме по някой лев, аз я купувам, ремонтирам я ако има нужда и после я пренасяме до нарочената хижа. Не е нещо трудно, а смятам че сме зарадвали доста хора с това.