Керана пред Gramofona.com: Мечтая да съм удовлетворена, значима и полезна

Юлия Йорданова, позната с артистичния си псевдоним Керана, е една от изгряващите звезди на музикалната сцена в България. На широката общественост стана известна чрез участието си в телевизионния формат „Гласът на България“. Още преди това обаче тя е позната на любителите на рок, джаз, фънк и дори хип-хоп музиката с проекта „Керана и космонавтите“. Групата със светлинна скорост си пробива път сред музикалната вселена в България, видеоклипове ѝ вече имат стотици хиляди гледания в интернет.

Керана пя за първи път в Бургас преди седмица на Морската гара, през изминалата събота отново се завърна в града за участие в „Локум фест“, а идния уикенд ще извиси глас и на Флората. Певицата даде интервю за Gramofona.com.

Здравей! Миналата седмица пя за първи път в Бургас, тази събота пак си тук, идния уикенд ще потретиш. На какво се дължи този твой десант в морския град?

На Павката, нашия китарист, много му се ходеше на море (смее се). И всеки път ми обяснява как тука трябва да започнем да живеем. Бургас трябва да наеме Павката, за да му прави реклама, няма по-добър човек от него за това.

Всъщност това беше едно щастливо скупчване на обстоятелствата. Интересното е, че доскоро никога не бяхме свирили в Бургас, а сега изведнъж три участия в три поредни седмици. Но аз много се радвам. На вас, бургазлии, не ви се носи много добра слава. Доста хора ми казаха, че тук публиката не била хубава. Не знам откъде идва това, защото вече имах два гига и съм изключително доволна. Публиката е изключително щастлива, танцува, пее, въобще нещата се движат много добре в Бургас.

Как Юлия стана Керана?

По принцип не обичам да обяснява за собственото си име. То е на заден план, защото е част от личния ми живот и не смятам за редно всеки един човек, който срещнеш на улицата, да те нарича по рожденото ти име. Това е нещо лично, което ти даваш на някого, а в замяна той ти дава своето име.

Керана е име, което винаги много съм харесвала. Преди петнайсетина години го открих. Звучеше ми много силно, като на някаква жена воин. Споделих го на майка ми и се оказа, че моята прапрабаба се е казвала така. Тя е от странджанското село Кондолово, а дядо ми е от Добриново – до Карнобат. Така че аз не съм чак толкова чужда на Бургас (смее се).

Заради прапрабаба ми още по-силно се свързах с името Керана. И бях решила, че някой ден, ако имам дъщеря, ще я кръстя така. Обаче толкова се свързах с това име, че реших да не чакам дете, което да ми се сърди, че в училище ще ѝ казват Кера (смее се). И реших аз да си взема името.

Един ден, докато пътувах в колата си и слушах радио, вървеше предаване за космоса. А аз по принцип се интересувам от тези неща, дори бях в клуб по физика в Пловдив. И изведнъж в главата ми се роди Керана Космос. Не съм го мислела изобщо, просто тази идея излезе за секунда и така остана. Оттам и името на групата „Керана и космонавтите“.

А ти как въобще се захвана с музика, кога започна да пееш, учила ли си нещо в тази посока?

Била съм от 1-и до 4-и клас в музикална паралелка, това е моето музикално образование. И съм много благодарна за това на нашите, защото цялата ми кариера се гради на тази паралелка – това, че мога да пиша текстове за песни, че играя мюзикъли в операта. През тези четири години съм свирила на цигулка и на пиано. Бях единствената в класа, която свиреше на два инструмента.

Чувал съм, че си била в Германия, в Тайланд. Какво си правила в тези държави?

Завърших английска гимназия с немски език в Пловдив. Много голяма част от младите хора, които завършват езикови гимназии, заминават да учат навън. И аз си знаех, че ще поема по този път. Отидох да уча в Германия, но изобщо не ми харесваше там. Годините ми в тази страна бяха едни от най-нещастните в моя живот.

В Германия учих специалност „Медии и мениджмънт“. Но още тогава открих, че тя не е за мен, защото това е професия за хората, които са зад сцената. А аз не мога да преживея, че съм зад, а не на сцената. Просто обожавам да съм на сцената, обичам да виждам хората, да изразявам емоции и да виждам обратния отговор на публиката. Тогава се чувствам много добре, затова реших, че това е моето място. И съм щастлива, че го открих.

Реших, че трябва да се измъкна от Германия. Имаше един международен семестър, кандидатствах и ме одобриха за Азия. Избрах си страна, която хем да не е много скъпа, хем да е културно развита, хем да има и технологичен напредък. Тайланд отговаряше на всичките ми претенции. И толкова много ми хареса там, беше всичко, което нямах в Германия. И така останах там, явявах се само на изпити, докато завърша в Германия. После останах и да работя в Тайланд и се чувствах доста добре.

Но проблемът беше, че работих стандартна работа, макар и в креативна фирма – създавах съдържание, а не го представях сама. И в един момент се събудих и не знаех какво става, какъв въобще е смисълът – всеки ден ходих в определен час на някакво място с някакви хора, правих някакви неща, после се прибирах и на следващия ден пак същото. Две години и половина изкарах там, след което се прибрах в България. Но в Тайланд формирах характера си, какъвто е сега, открих какво реално мога, какво обичам и колко много мога да дам, за да получа това, което целя и което искам.

Докато беше в чужбина, пееше ли?

В Тайланд пеех. Така се издържах в началото, преди да си намеря стандартната работа. Това беше в пиано барове, които се намираха на 50-ия или 60-ия етаж на някой небостъргач, за да предлагат невероятно гледка. Но това пак не ме удовлетворяваше, не мога да бъда просто стандартна певица в бар. Много често, когато ни търсят за участия, предупреждавам, че ние не сме банда, която иска да пее кавъри, ние искаме да имаме автентичност, да правим нашата музика. И когато се върнах тук, бях решила да създавам наша собствена музика, да пея на собствения си език, да бъда на сцена не защото изпълнявам чужди песни, а да правя това, което на мен ми харесва, по моите правила.

Като се върнах, отначало хич не ми беше лесно. Особено първата година беше много депресивно, трябваше ми повече време да открия тези креативни хора, които правят креативни неща.

Как се запозна с музикантите от групата?

Напълно случайно. Бях тръгнала да рисувам и учителят ми ме свърза с китариста. И от там тръгна всичко.

Те музикално училище ли са завършили?

Освен мен всички останали хора от групата са музиканти. Някои от тях завършват, а други вече са завършили Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, всеки с различна специалност. Те са много талантливи и съм изключително щастлива, че имам възможността да работя с тях и че се разбираме. Отначало ние бяхме една банда непознати. Даже не си обелихме и дума, а направо започнахме да свирим. Чак на третата репетиция чух техните гласове.

Кога създадохте самата група?

Точно преди две години. В началото всичко беше много неопределено, на шега. Бандата започна през лятото на 2018 г., първата песен „Слаба силност“ я направихме около Нова година и я записахме през април 2019. Целта ни е тази есен да си направим и първия албум, защото вече имаме достатъчно песни.

Кой пише текстовете на песните?

Аз. Всички текстове са мои освен една част от песента „Е“, в която нашата басистка Ели изпълнява част от текста и музиката, които тя си ги измисли.

В песента „Не“ споменаваш два пъти хранителния екстрактор „Нутрибулет“. Това реклама ли е, или критика към консуматорското общество?

Това е точно обратното на реклама. Опитах се да се сетя за възможно най-скъпото и безсмислено нещо, което може да си купиш, и се сетих за него. Нямам нищо конкретно против фирмата, но преди години техните реклами бяха такива, че виждате ли, само като си дъвчеш храната, не можеш да извлечеш от нея цялата хранителна стойност и затова трябва да ползваш „Нутрибулит“ – пълни глупости. Освен това беше и много скъпо, сега вече има и намаления. Просто си помислих да се сетя за нещо безсмислено и скъпо, което се продава, и се сетих за това. Но най-забавното е, че понеже говорим често за „Нутрибулет“, и във фейсбук постоянно ми излизат негови реклами (смее се).

Как се породи идеята за този Митко от картон, който се появява във вашите клипове и го ползваш и на концертите?

Митко е моят барабанист. Когато трябваше да се снима клипът на втората ни песен „Драма“, той беше тръгнал на екскурзия в Япония. Още преди това ни беше предупредил, че планира да ходи там, и попита кога ще е удобно да замине. Казах му, че никога не е удобно: „Ти си мой вече, къде ще ходиш, не можеш да ходиш“ (смее се). Но това беше в кръга на шегата. Той си беше избрал някаква дата и каза, че няма да го има цял месец. Но така се наредиха нещата, че вече бяхме записали песента и аз исках да ѝ направя клип.

Реших да го снимам и да го принтирам и така записахме видеото – с неговия лик, докато той беше в Япония и въобще не знаеше какво става (смее се). После реших да използвам максимално тази картонена обвивка и постоянно я носим навсякъде, и във всеки клип вече фигурира. И смятаме още много дълго време Митко да е част от нас, поне в тази ера на бандата.

Как реши да участваш в „Гласът на България“?

Аз много не исках, но реално те ме намериха. Защото „Гласът на България“ е малко по различен формат, не е като други, където се залага на това само да правиш шоу. В „Гласът на България“ търсят пеещи хора, които в една малка страна се намират по-трудно за участие. И от предаването се опитват да открият възможно най-пеещите хора и тези, които са по-специални, по-алтернативни… В интерес на истината аз много се дърпах. Много го мислих и бях много против, но понеже ние от групата нямаме лейбъл, който да стои зад нас, всичко го правим сами, със собствени средства и на мускули, решихме, че това е просто един канал, чрез който можем да се рекламираме. Още едно радио, един ефир, по който хората могат да чуят, че ние съществуваме и правим музика.

Имаше ли ефект това? Чувстваш ли по-голяма популярност след предаването?

Аз не отидох там да бъда популярна, въобще не това е моя цел. Но имаше много хора, които се поинтересуваха от нас, потърсиха ни и видяха какво правим. Реално това ни беше целта и да, имаше раздвижване в тази посока. Още първия концерт, който направихме след карантината, в София всичките билети бяха разпродадени седмица преди това, което за нас беше неочаквано и страхотно. Така че ние не искаме някаква слава, просто да можем да обикаляме и да свирим, и да се свързваме с нашите фенове, да правим нови и те да се забавляват, да градим и да правим тази връзка. Това е нещо, което ни определя и осмисля нас, съществуването ни и живота ни. С тази мисъл се събуждам сутрин и заспивам вечер. И ме кара да бъда щастлива, полезна и значима.

Изглеждаш в чудесна физическа форма, как я поддържаш?

Тренирам всеки ден. Обожавам да тренирам, цял живот съм спортувала нещо, но в последно време правя функционални тренировки – кросове и т.н. Ходя в зала в Пловдив, която се държи от двама души - мъж и жена. Когато отида там, се чувствам все едно съм си вкъщи – толкова ми е спокойно. Там не само се натоварвам физически, но и разпускам психически. И мога да подскачам и да пея едновременно, което е много полезно за един изпълнител.

А пред публиката на сцената натоварваш ли се, или се разтоварваш?

Смесено е. Изпитвам един катарзис – хем изливаш, хем се пълниш със страшно много енергия. След концерт винаги съм много активна до момента, в който не седна. Тогава усещам колко всъщност съм изтощена и уморена. И най-сладко спя винаги след концерт. А на другия ден се събуждам и съм толкова щастлива и доволна, че нищо не може да ми помрачи настроението.

Кои са тези неща, които толкова много отлагаш, че чак цяла песен за тях написа?

Всичко отлагам, всич-ко. Особено неща, които не обичам да правя. Понякога отлагам дори неща, които обичам, защото ме е страх, че ще минат. Много хора идват при мен и казват „Боже, това е моята песен“. Но аз смятам, че всеки един човек в даден момент от живота си е отлагал, независимо какво е било то. Затова искаме да пишем песни, с които хората да се свързват. Проблеми, които ние имаме и те имат и могат да се разпознаят в тази песен. И се радвам, че мога да създавам музика, която да кара хората да се чувстват по този начин, по който аз съм се чувствала.

За какво мечтаеш, какво искаш да постигнеш?

Да правя това, което правя. Мечтая винаги да се чувствам удовлетворена, значима и полезна. Защото е имало дни в живота ми, в които не съм се чувствала така и това са били най-тъжните ми периоди, най-безсмислените, такива, в които се събуждаш и не знаеш защо ставаш, просто дали ще продължиш да спиш или не – значението е абсолютно никакво. И никога не искам да се връщам там. Искам, когато стана сутрин, да знам, че има смисъл, има посока, цел, към която да се стремя.

Дядо ми е на 88 години. И е председател на Съюза на слепите в Карнобат. И постоянно ги водят на екскурзии. И аз, като им звънна, не мога да ги намеря вкъщи. Те водят по-богат социален живот от мен. Това е нещо, което на тази възраст ги държи активни и психически, и физически. И според мен това, което ги държи в чудесно здраве, е, че са активни.

Та да се събудиш сутрин, да се чувстваш полезен и да знаеш, че имаш нещо да правиш – това е нещото, което ни поддържа.