Живко Иванов е един от най-популярните бургаски художници. Той има над 60 самостоятелни изложби у нас и в известни галерии в чужбина. Той е първият български художник, който представи страната на 62-ото издание на летния фестивал за култура в словенската столица Любляна. Носител е на приза „Художник на годината“ на Бургас. Стана вече традиция да открива изложби на 7 януари – Ивановден, в родния си град. По време на тазгодишната той даде интервю специално за Gramofona.com.  

Г-н Иванов, това е поредна ваша изложба на Ивановден, броите ли ги вече колко станаха?

Този път съм подготвен – вчера питах, шеста е тази (смее се).

На 7 януари имен ден имат много близки ваши роднини, това ли е поводът да изберете „ЖивкоПис“ да се провежда точно на Ивановден?

Отначало заради тях. Ние тачим много този празник у дома – цялото ми семейство са именици. То се знае – жена ми е Ваня, дъщеря ми е Калояна, зет ми е Ивайло, а аз съм Иванов. Така че поздравявам най-близките си и всички, които празнуват днес.

Новата година едва настъпи, а тук има платна с дата 2019 г. Означава ли, че музата при вас настъпва бързо и бързо успявате да я изразите на платното. С друго думи – колко време ви трябва да сътворите една картина?

Ами аз от над 50 години съм всеки ден в ателието. И като почна да работя, тя ме грабва работата и идва някоя муза и така… Рисуването е различно – понякога картината става на два сеанса, друг път я мъча доста време, седмица… Много пъти я обръщам с гръб и я вадя след месец и продължавам да я рисувам, но тя пък става съвсем друга вече. Но в сравнение с други колеги – да, може да се каже, че бързо рисувам.  

Откъде черпите вдъхновение за темите на картините си?

Повечето са от някакви спомени, впечатления, виждания… Ето, гледам този букет насреща, няма да сложа да го рисувам, но от там може нещо да ме грабне, да ми хареса и да тръгне. Но най-вече аз много обичам морето – обяснимо е, бургазлия съм. Но никога не съм се опитвал да го рисувам като истинско, искам в картините ми то просто да се усеща.     

А кой е кръстник на вашите платна? Има ли човек, който идва, вижда ги и казва как да се нарекат?

Този път – да. Това е един приятел – Георги Райков, известен бургазлия интелектуалец. Дойде в ателието да ми донесе едни книги и седнахме на чаша вино, показах му картините и в резултат – може би на половината имената са от него. Но за мен имената са само насочващи, всеки да гледа както си иска и да вижда каквото си иска.  

Вашият стил е специфичен и разпознаваем. Може ли да се определи с точно название?

Аз съм го определил като „ЖивкоПис“ – каламбур на думите Живко и живопис. А ако говорим по-сериозно, преди доста години правих изложба в Националната галерия и една изкуствоведка го определи като лиричен експресионизъм, което ми хареса и наистина има нещо такова.

Имате ли идол сред художниците, на когото да сте опитвали да подражавате?

Чак да подражавам – не, но харесвам много художници, български и чужди. Скоро чух една приказка на Пикасо, който казва „добрият художник краде, а калпавият копира“. Аз никога не копирам. Като видя някоя картина, която много ми хареса, това ме разбужда и бързам да отида в ателието и да работя. Много се радвам да виждам хубави картини на колеги. Аз това чувство на завист го нямам, често казвам „Е, блазе му, каква хубава картина е направил“, но с най-доброто чувство.

Редили сте десетки изложби не само у нас, но и в чужбина – Германия, Белгия, Холандия, Сърбия. Но има ли място, където да не сте представяли изложба, а мечтаете да го направите? 

Чак да мечтая конкретно за някъде – не. Но повече гледам да бъдат качествени галерии. Правил съм изложба в Бордо, Франция, но само картините ми бяха там, аз не съм ходил. Може би искам в Париж, но зависи в каква галерия, а не в някое от безбройните дюкянчета там.

Ако можете да върнете времето назад, още в младежките ви години, бихте ли избрали отново художественото изкуство, или ще се насочите към друга професия?

Никога не бих избрал друга. Аз съм като певиците, дето казват, че откакто се помнят, все пеят, та и аз от малък знаех, че ще бъда художник… През ум не ми е минало, камо ли да съжалявам защо съм станал такъв.

В България може ли човек да си изкарва хляба само с рисуване?

Ти не си от данъчните, нали? (смее се). Ами трудно е, трудно е, но аз само с това се храня цял живот. На щат никога не съм бил, на заплата. Трудно е, нервно е, защото днес може да взема много, но не знам кога ще е следващият път. Докато има хора, които се разписват на първо число и са по-спокойни. Но сега вече съм осигурен – дадоха ми 135 лв. инвалидна пенсия.

Тъжно е…

Така е.

Какво ще пожелаете на вашите почитатели за новата 2019 година?

Най-вече здраве, по-успешна да е годината. А на гостите, които дойдоха на изложбата ми в този много хубав, но и много студен ден, ми се иска да пожелая да излязат от галерията заредени с топлина от картините и с по-добро настроение.