Любовта – това означава смелостта да се признаваш, дързостта да се преодоляваш, смирението да се отричаш от себе си и да се превърнеш в сянката на другия. Доброволно, възторжено, страстно. И това да те прави пълнокръвен човек, човек доверил живота си на единствения с който се възвисявате в една душа, едно сърце, една мисъл.
Тази Любов – последната, изстраданата, мъдрата е вплела в поетичните си строфи Елка Василева в деветата си стихосбирка „Пеперуди през зимата“. Девета, защото включва и съавторството в „Ти“ - съвместна експериментална книга, събрала по 33 стихотворения от Елка и от съпруга ѝ Матей, издадена под новия литературен псевдоним Ебори.
С лиричната поетеса ви каним на нейната премиера на 3 август четвъртък от 18,30 в артистичното кафене с лодката и прохладните сенки на Дома на писателя в Бургас.
А сега в аванс ще си поговорим за красивите метафори, философските заключения и цвета на спомените с моята дългогодишна приятелка и редакторка, с моята Ели.
Как се живее любов?
Любовта да дава смисъл на събуждането и на заспиването, както и на всички часове между тях. С нея са пропити всички мигове, дори най-прозаичните. Има обаче едно условие: човек трябва да допусне любовта да го води през тях.
С какво са пълни дните ти?
С какво ли не... С хубави неща, които си създаваме сами. С такива, които изискват внимание, а често и вземане на решение. Със срещи и раздели, четене и писне, размисли... И с работа, разбира се. Обикновено денонощието не ми достига...
Как ухае лятото?
На море, на спомени, на очакване... Това е любимият ми сезон. От дете, та до днес! Може би защото дните са по-дълги, а нощите имат особено ухание... Всъщност, уханието им е подвластно на въображението. Веднъж са наситени с аромат на водорасли, друг път дъхтят на горски ягоди, или за хвойна... Пълни са с живот! И колкото повече става времето зад мен, толкова повече усещам живота във всичките му проявления. Радвам се на стръкче, провряло се между паветата, на пеперудите и светулките, на зеленото, което превзема очите... И аз се усещам жива, макар понякога да ме боли.
Какъв цвят е обичайния фон на очакването?
За мен е зелен. Но не наситен, а прозрачен като набъбващите в угарта кълнове.
Каква е закъснялата любов?
Странно защо, като стане дума за влюбване, представата е за млади хора, едва ли не дори юноши. Да, тогава са първите силни трепети, затова се и помнят цял живот.
Но любовта си има свои закони, тя не се съобразява с възраст, пол, образование, професия, политически възгледи... Тя може да те застигне по всяко време и най-често това става неочаквано.
Разликата между любовта на млади години и зрялата, не е точна думата „закъсняла“ е, че човек вече е научил доста уроци и не се втурва в емоцията безразсъдно и всепоглъщащо.
Защо викаш тишината?
Не я викам, тя ще дойде сама, защото ние не сме вечни. Използвам тишината като метафора - тя означава да замлъкна, или да по-точно да спра да пиша стихове, да реша, че всичко съм изказала.
Къде се намира чистият бряг на споделяне?
Пак ще отговоря с метафора - там, където се срещат сърцата.
Какво, освен красота, виждат очите ти?
Виждат много неща, които не искам. Толкова много, че търся красотата нарочно, за да не се обезверя. Грозно е това, което предизвиква отвращение в заобикалящия ни материален свят. Но по-грозно е невидимото, което е вътре у нас, защото тази грозота ражда другата. И тук вече ми е трудно да си измислям оптимизъм...
Заключваш ли се в себе си когато си тъжна?
Тогава просто пиша тъжни стихове.
Как се будят за обич цветята?
Това е много конкретен въпрос, не мога да дам дефиниция... Въпрос на усещане. Разнежвам се и се пълня с възторг пред чудото разцъфване, Душата ми разцъфва, като съзерцавам напъпило цвете...
Умеем ли да обичаме?
Бих искала да отговоря утвърдително. Но около нас има много примери на невежество. Нима е проява на обич грубостта, собственическото отношение, егоизмът, ревността... Примери безброй! Но ако човек иска, може да се научи да обича. Просто е - представяме си любовта като цвете. То се нуждае от грижа, за да цъфти.
