Жан Шейтанов е един от най-популярните естрадни изпълнители, родени в Бургас. Но малко е известно, че той започва музикалната си кариера с рок. Китарист и композитор е на „Феротон“ – ведомствената група на металургичния комбинат „Кремиковци“ през 80-те години. През 1987 г. започва самостоятелна кариера, като се пренасочва към естрадна и гръцка музика. Тридесет години по-късно той прави своеобразно завръщане към младините, отново свири на електрическа китара. Жан Шейтанов гостува в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com.   

Здравей! Да започнем с най-новата ти песен „Старата игра“. Във видеото към нея много рокаджийски го раздаваш с китарата?

Ами аз съм си рокаджия. Видеото e непретенциозно, направихме го с един мой приятел за два часа. Идеята беше да има клип към песента, а не просто да сложим една снимка и да я пуснем в интернет. Новото парче си е с рок насоченост. През последните 2-3 години много сериозно се занимавам със свирене на китара. Просто съм решил да се върна в моето си лоно, с което тръгнах навремето с групите. Първата ми песен, която написах и с която пробих на пазара преди 30 години - „Нямам вина“, си беше абсолютно рок направена. И първият ми албум „Галантният мъж“ от 1992 г. си беше с изцяло рок и фънк насоченост.

Символично ли песента се казва „Старата игра“ – един вид, че се завръщаш към началото, към младостта?

Точно така. Тя носи този подтекст. Уж за любов говорим в нея, но тя носи и това. В клипа се вижда как галя китарата. В него използвам два много хубави инструмента. Едната кинара е „Фендър“ – модел на Ерик Клептън. Другата е бутикова китара „Кийсел“ – на една от най-хубавите американски фирми. Много е скъпа. Дъщеря ми я донесе от Америка – това беше подаръкът от семейството ми за моята 60-годишнина.   

Сега ми направиха специална китара по моя поръчка. Костадин Димитров, един от най-добрите майстори в София, ми я направи по мой проект.

Добре, да те върна в началото – как стана музикант?

По музиката ме запали дядо ми Яни Хрисополус, който беше художник, но и музикант – свиреше на цигулка и на хармоника. Беше близък приятел с братята Любен и Панчо Владигерови, които идвах почти всяко лято да свирят в неговото ателие в Созопол. Аз бях малък и попивах музика покрай тях. Освен това дядо ми навремето е бил първият дистрибутор, който започва да търгува инструментите на двамата братя, които създават фабриката на „Кремона“ в Казанлък. Бил е приятел с тях и първите инструменти – цигулки, китари, чела и виоли, ги е продавал той.

И дядо ми беше човекът, който ми купи пиано, когато бях на 6. На 7-8 годинки вече правих първите мои композиции. На 12 години се отказах да свиря на пиано – не се разбрахме с една от учителките по солфеж. Тогава започнах да свиря на китара. Един наш роднина започна да ме учи, после ходих и на уроци. На мен много ми хареса този инструмент.

Каква музика свиреше тогава?

Различна. В началото класика, по-късно основно рок – „Дийп Пърпъл“, „Юрая Хийп“, „Блек Сабат“, „Назарет“, „Куин“, „Пинк Флойд“. И започнах да свиря в 3 групи – в училище „Св. св. Кирил и Методий“, в Профсъюзния и в Младежкия дом. Даже първата уредба „Вермона“, която пристигна от Германия в Бургас, беше закупена с пари, които събрах аз. Тя беше специално поръчана за оркестъра в училището.

Дядо тогава пак се намеси – взеха ми една много хубава китара, която впоследствие продадох, когато трябваше да влизам в казармата, за което мe е много яд.

След това продължаваш с музикалното си образование?

Паралелно с „Кирил и Методий“ завърших за две години Музикалното училище с тромбон. После ме приеха в Музикалната консерватория в София, където отидох след казармата. И още като студент се присъединих към групата на „Кремиковци“ – по онова време всяко голямо предприятие си имаше свой музикален състав. Тогава тя се казваше „Спектър“, малко по-късно я преименувахме на „Феротон“. Главен художествен ръководител ни беше Тончо Русев. Солисти ни бяха Йорданка Христова, Маргарита Хранова, Орлин Горанов. Всичките големи певци, които още тогава бяха известни, минаха през групата.

Откъде идва името на групата „Феротон“?

Името го измислих аз. От латински – означава „Железен тон“.

Звучи много рокаджийски?

Ами ние свирихме единствено рок и фънк. И само поп изпълнителите като бяха, подкарвахме естрада. Първите китари без глава и с графитни грифове, които внесоха в България, бяха нашите – казваха се „Статус“. През 1983 г. ни ги купиха „Кремиковци“. Струваха по 3000 долара.

Между другото, всяка година издавахме по една плоча с работнически песни, защото такива бяха изискванията по комунистическо време. 6-7 плочи имаме под името „Кремиковски искри“, финансирани от комбината. Там ни водиха и на заплата, иначе не можех да остана в София. Защото, ако нямаш софийско жителство, не можеше да живееш в столицата. Трябваше да работиш и да имаш апартамент там.

Във „Феротон“ само свиреше на китара или и пееше?

Китарист, певец, композитор и аранжор бях. Повечето песни ги правих аз и Сашо Александров, нашият пианист, който след това замина за Канада. После неговият син основа група „Акага“. Основен вокалист ни беше Владо Денев, който, за съжаление, почина през 2006 г.

Мен ме викаха и за много студийни записи. Всяка събота и неделя бях или в радиото, или в Балкантон. Тогава записвахме много камерна и филмова музика, за телевизия, за радио. Слагат ти нотите, половин час имаш време да ги видиш и ги изсвирваш. 

Участия в чужбина имахте ли по онова време?

Имаше, как. С Данчето Христова, с Марги Хранова. Ходихме в Чехия, в Сърбия, Полша. В Съветския съюз имахме две големи турнета по два месеца. Били сме и в Африка по линия на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ – на социалистическите страни, бел. ред.).

В Африка какви песни пеехте и как ги възприемаше местното население?

И нашите, и чужди песни изпълнявахме. Приемаха ни много добре. Нищо не разбираха от текста, но самата музика, когато е направена и изпята както трябва, си влияе положително върху хората.

Докога беше във „Феротон“ и защо реши да напуснеш и да градиш самостоятелна кариера?

Във „Феротон“ бях до края на 1986 г. Тъй като пишех песни за най-известните изпълнители в България, в един момент реших, че и аз имам качества да си направя за мен песен, да си съградя мой си стил на музициране. И го направих. Само дето точно когато бях в най-голям възход, имах нещастието, от една страна, но и щастието, от друга, че дойде демокрацията. Тогава последваха 4-5 години, които бяха много трудни за всички музиканти, дори за най-известните. Тъкмо бях тръгнал по стълбичката много добре нагоре, и там се спрях. След това се объркаха много нещата и нищо не беше както преди.

Вярно ли е, че в един момент ти въобще се отказваш от музиката?

Отказах се, защото навлязоха измислени мениджърски издателски фирми. Искаха да вземат всичко, не плащаха нищо. Искаха само права и т.н. Аз много се дразнех от цялата тази история. В един момент ми писна, казах „не“ и дотам. Не исках да участвам в такива простотии.

След това обаче пак се завръщаш?

Да, през 1997 г. се захванахме пак с моя приятел Максим Христов, който беше басист в групата. Той откри студио в София, а аз в Бургас. Записахме много песни. През 1999 г. издадох „Приливът на любовта“ – най-известния ми албум. Едноименната песен беше в дует с Тони Димитрова. Повечето песни бяха с бузуки. Аз съм наполовина грък и много обичам тази музика – тя е задушевна, има много хубави текстове. През 2002-3 г. издадох „Мистична нощ“. После направих най-голямата пауза в музикалната си кариера. Издавах само по 1-2 песни за участия в конкурси.

Знам, че много награди си печелил по музикалните конкурси?

Да, така е. От „Бургас и морето“ имам две трети, две втори, едно първо място, награди на зрители, журналисти и т.н. В Сандански на „Пирин фолк“ имам няколко, там харесваха много моите гръцки песни. На „София пее“ имам първа, втора, трета награда.

Колко продължи музикалната ти пауза втория път?

Десет години – от 2003 до 2013. Този период свърши с издаването на албума ми „Магия любов“. В него събрах няколко песни, които направихме с Тони Димитрова за 1-2 години. Сега от 2-3 години ме е хванала болестта с китарата.

Значи миналата година стана на 60 години и реши да се завърнеш пак към рока?

Даже на 58 се завърнах (смее се). Реших да си направя и колекция от китари. Събрах страхотни инструменти. И свиря доста добре вече, защото тази информация, която я има в момента в интернет, ако я имах навремето, когато бях на 18 или 20 г., щеше да бъде съвсем различно. Тогава се учехме сами, каквото можеш да си набавиш от чужбина, някакви ноти. А сега ми е доста лесно. Когато човек има възможност и време, и талант, и най-важното – когато иска да го направи, нещата са много готини и се забавлявам на стари години.

Доколкото разбирам, в момента твориш музика за собствен кеф и удоволствие?

Точно така. То няма и кой да ни пуска сега песните. Продуцентските фирми са завзели всичко и те не пускат такива „самозвани“ музиканти като нас. Ние не сме в тяхната игра. Сега покрай кризата няма и никакви участия. Но просто това, което на човек му е тръпка, е хубаво да го покаже, ако има възможност.

А с какво си вадиш хляба?

Имам магазин за бижута в Созопол от 30 години. Като бях млад, имах още 5-6 магазина. Сега карам скромно (смее се).

Замисляш ли нова песен?

Да, една рок балада. Тя е готова, казва се „Като птица“. Текстът е на Яна Вълчева, която написа и „Старата игра“. С нея работя в последно време и с тонрежисьора Антоний Аргиров. Надявам се до края на годината да я запишем.

През годините си работил с едни от най-големите български естрадни звезди. С кои от тях имаш най-добри спомени и продължавате ли да се чувате?

Най-добре съм работил с Марги Хранова и с Данчето Христова. Те бяха постоянно с нас и сме имали много концерти с тях двете, а и те са много готини хора. С Орлин Горанов също сме в много добри отношения. От време на време се виждаме и отношенията ни са същите. Много хора познавам. Графа израсна до нас – работихме много с майка му и баща му (трио „Спешен случай“), познавам го от дете. Както и децата на Румен Бояджиев от ФСБ – те са барабанист и пианист, много сериозни музиканти и двамата.

Как виждаш развитието на музиката в световен мащаб?

В последно време не ми харесват много нещата. Вкарват се в едни модерни рамки. И сякаш всеки един изпълнител във всяка държава гледа точно в този модерен стил да си направи песента. И музикалните редактори, диджеите също имат голяма вина за популяризирането на този вид музика. Разчита се повече на готови семпли, които почти всички ги използват. Това са едни определени форми, които се повтарят, и върху тях записваш едно пеене и си готов. Разбира се, винаги ще има музиканти и певци, които да правят хубави неща. Но цялостната рамка не ми харесва накъде се движи. Ето, понеже говорим за рок, какъв е този рок в едни модерни аранжименти, в които почти няма китара?

Хубаво е да има мелодия. Тоест нещо, което да запомниш. Може да е една строфичка или фразичка, но да има мелодия. Старите рок парчета на ФСБ, „Щурците“, „Диана Експрес“, „Сигнал“, „Спринт“, „Фактор“, Б.Т.Р. и т.н. имаха душа. Те имат друго присъствие, защото са с хубав текст, хубава мелодия, хубаво са изпети. Основното е да има нещо, което да се запее, може да е малко, но да ти остане в главата. И в най-големите хитове на „Куин“, „Бийтълс“, „Металика“, „Дийп Пърпъл“, „Пинк Флойд“, „Би Джийс“, страхотните балади на „Уайтснейк“ – мелодия има, слушаш музика и се кефиш. А изкуството във всичките му форми трябва да е такова, че да възпитава. Защото било в картина, било в стихотворение или песен – творецът показва душата си.