„Американски триптих“ - пътуване през епохи, континенти и съдби

 

Роман, който следва класическият модел в белетристиката – в основата е интересна история, чрез която читателят се въвежда в живота на една фамилия – това е първоначалното усещане, когато затвориш последната страница на „Американски триптих“. В този смисъл творбата на Людмила Калоянова се вписва в традициите на „доброто старо“ увлекателно разказване, което хваща читателското внимание още в първите страници и го държи по време на цялото повествование.

Начинът на писане на Людмила Калоянова изисква пълно отдаване от страна на читателската аудитория, тъй като  авторката прави смели преходи – пресича географски и времеви граници, борави с богата галерия образи, бяга от ординерното хронологично представяне на събитията.

Похватът „история в историята“ обогатява повествованието, насища го с интересни факти, които допълнително стимулират интереса на читателя. В „Американски триптих“ всъщност има много съпътстващи истории,  „бягства“ от основната сюжетна линия, които я правят още по-интригуваща.

Опитното перо се усеща не само в лекотата на разказа, но и в умението да се заплете интрига и да се държи буден интересът към нея от първата до последната страница. Романът печели с това, че ни отвежда на реални, познати места, макар не всички да са обозначени с конкретни географски понятия.

Отвъд увлекателния разказ е лиричният поглед на Калоянова /поетът винаги си личи в белетристичните творби/, както и философската зрялост на творец, избрал да дели живота си между две доста различни реалности.

Срещата ми с Людмила Калоянова е едно от запомнящите се за мен литературни събития през 2024 г. вероятно защото тя става след като вече бях попаднала в света на нейния „Американски триптих“, но и поради още една причина – усещането, че се познаваме отдавна и тайно сме общували през някакви невидими комуникационни канали, които не признават време и дистанция.  Затова и въпросите са на „ти“.

Диана Саватева

 

ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА:

Необходимостта да затворя една рана се превърна в основен катализатор на „Американски триптих“

 

 

Людмила, какви са твоите отношения като автор към героите от романа „Американски триптих“ – на еднаква дистанция ли си от тях или има такива, които са ти особено близки?

Всички герои са ми близки защото са излезли изпод перото ми, но някои съм създала във въображението си, с други съм живяла или продължавам да живея и досега; има и такива, които извиках от различни измерения за да им кажа неща, които не съм успяла или могла да споделя с тях докато сме били заедно, но които за мен бяха изключително важни. Тази трета група „герои“ и компенсацията в тяхно лице на една липса, която съм усещала, са, смея да кажа, стимулът за написването на самата книга.

 

В романа пътуването е ключов момент – действието се развива в различни точки от света, в различни епохи. Читателят прекосява хиляди километри и години. Как изглежда Америка, погледната от Созопол и Созопол, погледнат от Америка?

Америка е (от)пътуването, потеглянето, предизвикателството, Великият Адреналин на Оцеляването, свободата, за която трябва да платиш, пътят, който трябва да изминеш сам; Созопол е любовта, принадлежността, ласката, изначалието и връщането към него. В същото време те не са толкова различни, защото в крайна сметка става въпрос за това какво сме ние, независимо кога и къде сме живяли и защото където и да отидем, ние носим със себе си своя вътрешен Аз или по-скоро своя вътрешен Ад. Затова и трета част на книгата, озаглавена „Калдъръменият град“ (на завръщането и преоткриването), започва с думите на големия Кавафис:      

 

„Ще пристигаш винаги в един и същи град.

Не се надявай да откриеш друг –

за тебе няма кораб, няма път.

И разрушил живота си

във този малък кът,

ще си го погубил навсякъде в света.“

 

Защо „Американски триптих“?  Има ли код в заглавието, който читателят трябва постепенно да разшифрова?

Макар книгата да звучи като забавен криминален трилър, тя се чете многопластово като предлага възможности за по-дълбоко, на места символично и метафорично, навлизане в пространството си. Нарекла съм я „триптих“ преди всичко защото става въпрос за три поколения емигранти в Америка, чиято съдба се описва в романа, но извън това могат да се намерят и други примери за „троичност“, като например гравитацията на романа около три духовни пространства – България, Гърция, Америка, троичната обвързаност, неразличимост на минало, настояще и бъдеще, както и сакралната енергия, излъчвана от  трите основни метафорични образа в романа – Черната мадона, Калдъръмения град и Каменната къща. Толкова са и частите на книгата, представени чрез трите алегорично заредени измерения Изначалие – Път – Изкупление.

 

Отношенията между деца и родители, контактът между различните поколения неминуемо се превръщат в една от основните теми. /стр. 161/ Дистанцията ограбва емоциите, но дава възможност на следващото поколение да избира пътищата си извън магнитното поле на родителите. Близостта дава шанс да се съхранява връзките между поколенията, но пък често ни лишава от възможност да следваме собствените си пориви. Възможен ли е баланс?

Много искам да вярвам, че е възможен. При мен обаче се получи точно обратното – заминаването ми за Америка породи бавен, но неизбежен дисбаланс, който наруши традиционно съществуващата хармония между деца и родители и който аз по-късно, работейки върху романа си, нарекох „ефект на нараняването“. Този ефект, който проличава много ясно в книгата, е свързан с вината, чувство, което заедно с необходимостта да затворя една рана, се превърна в основен катализатор на „Американски триптих“.

 

В романа има много богата фактология – в сферата на историята, религията, археологията, културата, географията. Каква беше предварителната ти подготовка?

Помогна ми много фактът, че вече бях публикувала историко-културологично изследване за Созопол („Между лавъра и кръста“, 2020), където предлагам своя версия за откриването на мощите на Йоан Кръстител на остров Св. Иван и адресирам теми, свързани с културология, антропология, (био)археология, биореликви и радиоизотопна датировка. Този път се наложи да чета по-подробно за историята и техниката на иконографията, което ми достави огромно удоволствие, защото имам определени предочитания към изобразителното изуство, в това число и иконописта. Трябваше, разбира се, да намеря начин да свържа органично търсенето на иконата с основните мотиви в романа. Не се поколебах да разпитам подробно и всички (по-възрастни) роднини за тези части на книгата, в които става въпрос за семейната ни история, тъй като в по-голямата си част те отразяват автентична събитийност.

 

Впечатляват много точните описания на определени места, напр. на храма „Богородица Влахернска“. Познаваш ги отблизо, разчиташ на събраната дистанционно информация или в пресъздаването им има голяма доза фикция?

В описанията на местата, които героите посещават, няма фикционалност. Постарала съм се тези описания да бъдат колкото се може по-точни и достоверни – била съм в повечето от тях, а за тези, които не съм имала възможността да посетя, съм събирала подробна информация и съм правила подробни проучвания, нещо като виртуални пътувания в собствената ти книга.

 

Неписано правило е, че за да е истински вълнуващ и увлекателен един роман, в него трябва да има любовна история. В „Американски триптих“ те са няколко, разположени в различни времеви пластове. Коя ти е най-близка?

Любовната интрига между Христофор Даленя и красивата арменка, която се развива в Истанбул, на брега на Босфора. Може би защото бе само частично фикционална, всъщност част от фамилните анали, историята много ме развълнува, тъй като доскоро не знаех голяма част от детайлите, свързани с нея.

 

Другата тема, която е неизбежна в сюжетите тип сага, е тази за смъртта. Но всеки автори избира докъде да стигне.  Ти как подходи към нея?

Литературата винаги се е старала да даде понятна форма и да обясни поне донякъде нещата, които никога няма да разберем. На мен лично като автор, романът ми помогна да намеря смисъл и упование в една смърт, в която първо видях вина, но която в страниците на книгата, заедно с героите и участвайки в техните разговори, успях да преживея като вид катарзис. Така книгата ми помогна да се отърся от „виновността“ и затваряйки „цикъла на смъртта“ и изкуплението, да постигна поне относителна вътрешна хармония и баланс.   

 

Според мен, паралелът с романите на Дан Браун е неизбежен. Дали „Американски триптих“ не е и начин да се привлече интерес към историята на православието и неговото място в съвременността?

Връзката с романите на Дан Браун е само частична, тъй като в „Американски триптих“ криминалният елемент е на повърхността, без да се превръща в определяща тема на книгата. Той е често игриво-самоиронизиращ се повод, който дава възможност на основните теми да се разгърнат. Разбира се, отправките към християнство и религия, в частност към православие и иконография, са част от тъканта на романа. В този смисъл книгата обръща поглед към значимостта на източно-православното изкуство в лицето на Византийската иконописна школа например, която още след превземането на Константинопол от кръстоносците налага своя стил на художниците от Сиенската школа като Дучо и Симоне Мартини, а след падането на имперската столица под османско владичество се пренася на остров Крит, по това време италианско владение, където при сплитането на източно-ортодоксални и романо-католически образци в живописта допринася за възникването на така наречения Критски ренесанс, обогатявайки високите стандарти на Византийската иконография с реалистичните традиции на италианското ренесансово изкуство.

 

И още нещо. Бих искала, last but not least, както се казва на английски, да използвам предоставената ми възможност и да благодаря на Диана Саватева за интересните и провокативни въпроси, както и за времето, интереса и отношението, които показа към мен и романа „Американски триптих“.

 

Интервюто е публикувано в сайта на Бургаска писателска общност