Христо Стефанов-Фандангото: Завръщам се с носталгия и любов в родния Бургас

Гост тази неделя в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com е една легендарна фигура от музикалната история на града – Христо Стефанов, основател и фронтмен на група „Фанданго“. Въпреки че е свързван основно с тази рок банда, името на която му е останало и като прозвище, той става популярен като музикант още по времето на комунизма и началото на демокрацията като част от други две знаменити бургаски групи – „Дъга“ и „Сънрайз“. Интересни подробности за неговия музикален път научете в следващото интервю.    

Как Христо Стефанов се насочи към музиката? Кога хвана китара? Спомняш ли си коя беше първата песен, която изпя?

Бях на 12-13 години, когато видях моя братовчедка да се учи да свири на китара. И аз, като всяко дете, започнах да карам родителите ми да ми купят китара. И за една Нова година това мое желание се сбъдна. В началото не съм ходил на уроци, бях абсолютно самоук. Даже бях си нарисувал на лист първите акорди – как точно да си слагам пръстите върху струните. Спомням си, че една от първите песни, които изпълних, беше House of the Rising Sun на групата „Енимълс“. Само че тогава нито знаех кой е изпълнителят, нито английския текст. Пеех я на български, тя беше преведена като „Едно момче от Ню Орлеанс“. Всичко това се случва в средата на 70-те години.

Всъщност моя музикален мироглед формира един съсед, който ми даде касетки на „Юрая Хийп“ и „Дийп Пърпъл“. Когато ги чух, реших, че точно с това искам да се занимавам.

Заедно с Чавдар Пеев-Чаро сформирате може би първата хардрок и хеви метъл група в Бургас – „Дъга“. Разкажи за този период.

Всичко започна, когато бяхме в Английската гимназия. Тогава Чавдар вече свиреше и се славеше като много добър китарист. И за мен най-логичното беше да предложа на този човек да направим тази група, за която вече бях започнал да си мечтая. В началото той помисли, че се шегувам, защото дори не знаеше, че свиря на китара. После разбра, че намерението ми е сериозно, много бързо се сработихме и започнахме да търсим и други членове за групата.

Как свирихте такъв тип музика – хардрок и хеви метъл, по комунистическо време в Бургас?

Отначало не беше толкова трудно, защото бяхме самодейна ученическа група. Не ни обръщаха много внимание и можехме да свирим каквото ни падне. После, когато започнахме да правим по-официални концерти, нещата станаха по-различни. Спомням си един концерт на емблематичната по онова време в Бургас лятна сцена „Плочата“, организиран от „Концертна дирекция“ – абсолютно официален, с билети. Та точно една седмица преди концерта разбрахме, че не трябва да се пее на английски. А при нас половината от нещата бяха кавъри. Започна едно бясно превеждане на български на песни на „Дийп Пърпъл“, „Уайтснейк“ и др. – къде превеждаме, къде направо творим. Спомням си, че песента Walking In The Shadow Of The Blues я направихме като „Вървя в сянката на този блус“ и много ми хареса, че самият превод съвпадна с оригинала.

Няма да забравя как на един от тези концерти публиката постоянно викаше „Хеви метъл“ между песните. И аз реших да се пошегувам и им казах: „Защо викате хеви метъл, нали знаете ли, че той е забранен в България“. След концерта се оказа, че там е присъствал някакъв цивилен милиционер. Привикаха ни, караха ни се, затова че „съм нямал право“ да казвам такива неща по микрофона. Та това беше ситуацията по онова време.

Чаро ми сподели, че двамата сте вършили големи щуротии. На един концерт на Охлюва дори си строшил китарата си в сцената и си я хвърлил в публиката. Спомняш ли си този момент?

Да, спомням си. Предисторията е, че бях гледал концерт на „Рейнбоу“, на който Ричи Блекмор си чупи китарата. Аз реших да направя същото с една бас китара, която бях прежалил. Бях я купил за малко пари от един приятел и си казах, че в казармата, където щях да влизам, тя няма да ми трябва. Предварително си бях наумил, че в края на точно този концерт ще направя голямо шоу. Оказа се обаче, че китара не се троши толкова лесно, колкото си мислех. Настана едно блъскане в сцената, и то при пълна тишина – хората гледаха с почуда как някакъв луд удря китара, а тя не се троши. Мисля, че хората повече се уплашиха от това, отколкото да го приемат като някакво шоу. Но все пак накрая успях да я счупя и я хвърлих към публиката. Любопитното е, че години след това съм срещал почитатели, които ми се хвалиха, че имат треска от тази китара и я пазят като реликва от този легендарен концерт на Охлюва (смее се).

Това, което няма да забравя от онези времена с „Дъга“, е, че имаше толкова много хора на концертите. Буквално не се виждаше краят на публиката сред дърветата в Морската градина. Дори върху Охлюва се качваха хора. Веднъж някой беше пуснал военна димка – щяхме да се издушим. Оказа се, че това е дело на фен, който решил да стане част от шоуто, без наше знание.

С настъпването на демокрацията „Дъга“ се разпада и се сформира „Сънрайз“. Как се случи това и какви са твоите спомени от периода ти в групата?

С Георги Мархолев, който се присъедини по-късно към „Дъга“, станахме много близки приятели и в един момент решихме да направим група, която хем да може да пее на концерти и да твори музика, хем да бъде комерсиална банда, която да свири в скандинавските държави. Така направихме „Сънрайз“, като поканихме един страхотен барабанист - Димитър Семов, както и Ясен Димитров на клавишните, който вече беше в „Дъга“. Групата я кръстихме на песен на „Юрая Хийп“, но с тази разлика, че променихме една буква, за да сме по-индивидуални – на английски sunrise се пише с S, докато групата я изписвахме със Z – Sunrize.

„Сънрайз“ правоприемник ли е на „Дъга“ или е съвсем различна банда?

Донякъде да, но не съвсем, защото се получи една доста по-различна група. Решихме да сменим името, защото счетохме, че няма да е честно спрямо първия състав на „Дъга“, в който бяхме аз, Чавдар Пеев и Енчо Чакъров. Останалите музиканти дойдоха по-късно.

През 1998 г. идва един емблематичен момент за теб – създаването на „Фанданго“. Как се случи това?

През 1996 г. записахме албум със „Сънрайз“ във Варна. Но нещата малко зациклиха, тъй като имахме проблеми с издаването му. Тогава аз имах много свободно време и постоянно правех някакви формации, като странични проекти извън „Сънрайз“. Спомням си, че първо сформирах „Синева“, после триото „Пандора“, където бяхме заедно с Росен Сеновски. Но в един момент реших да пробвам да направя формация, в която да бъда само вокалист – като Дейвид Ковърдейл или Иън Гилън. Поканих Георги Русев и Светослав Михайлов и така създадохме „Фанданго“. Конкретният повод беше отварянето на една нова дискотека, където реших, че можем да свирим. Случи се и така, че срещнахме продуценти, които ни предложиха да запишем албум. И така първоначално страничният проект се превърна в постоянна група.

Името „Фанданго“ как го измислихте?

Имаше една музикална енциклопедия, представяща всички групи по света по азбучен ред. Разглеждайки я, попаднах на „Фанданго“. Прозвуча ми много добре. Там пишеше, че има две групи с такова име – едната английска, формирана от първия басист на „Дийп Пърпъл“ – Ник Симпър, а другата е американска – в която е пял Джо Лин Търнър, преди да отиде в „Рейнбоу“. И аз си казах, щом има две групи „Фанданго“ по света, защо да няма и българска.

Групата придобива голяма популярност в началото на новото хилядолетие. Издавате два албума, от които излизат няколко хита, получавате награди. На какво се дължи този успех, който постигате тогава?

Да, така беше. Много фактори влияят на това да постигнеш такъв успех. По това време имаше глад за нова българска музика. Оказа се, че продуцентите, които ни предложиха да запишем албума в Бургас, имат връзка с издатели в София, които пък бях представители на „Сони Мюзик“ за България. Последните имаха договорни отношения с bTV, където постоянно пускаха реклами с новия албум на „Фанданго“ и т.н. Всичко това бяха предпоставки за нашия успех. Освен това музикалните редактори на радиата наистина бяха харесали „Миг от приказка“ и я въртяха нонстоп. Просто явно бяхме попаднали на правилното място в точното време.

Всяко хубаво нещо си има и край – през 2005 г. групата се разделя. Би ли споделил какви са причините, довели до това решение, според твоето виждане за нещата?

Според мен основната причина е, че работата спадна, намаляха участията. И когато нещата тръгнат надолу след такъв голям успех, започва да се създава напрежение между музикантите, всеки търси причината в някой друг.

За мен специално разделянето на „Фанданго“ дойде като гръм от ясно небе, защото не очаквах точно така да се случат нещата. Вече се бях преместил донякъде във Варна и по-рядко се виждах с момчетата – само за да запишем някое парче или за участие. Един ден, идвайки в Бургас, момчетата ми заявиха, че искат да правят друга група. На мен изобщо не ми стана приятно, доста се натъжих, но явно така е трябвало да стане.

А защо реши да поемеш към Варна?

Причината е, че тогавашната ми приятелка беше от Варна. И след като се разделих с бившите си колеги, се преместих за постоянно там.

Разкажи за сформирането на обновената група „Фанданго“.

Още като отидох във Варна, реших, че трябва да възстановя групата по някакъв начин. Не стана лесно, тъй като беше много трудно да се намерят правилните хора. Започнах да пея в пиано бар, но от онези истинските – само пиано и глас, не като сегашните, които повече приличат на дискотека. Една година изкарах там, след което един мой приятел – Валентин Вучков от Казанлък, отвори рок клуб във Варна – легендарния „Джокърс клуб“. Имам много хубави спомени от там. Беше по-различно от пиано бара, тъй като имаше постоянен бенд, който свиреше всеки ден. Бяхме се събрали все добри музиканти и много се забавлявахме. Именно там срещнах бъдещите си колеги от „Фанданго“ - Детелин Йосифов и Йордан Йорданов, и двамата страхотни китаристи. От няколко години с нас е и най-младото попълнение - невероятният Симеон Попов на барабаните.

През 2014 г. издавате нов албум – „Както преди“. В някои композиции от него се забелязва по-твърдо звучене. Това завръщане към хардрока от модни тенденции ли е обусловено, или се дължи на индивидуалните предпочитания на музикантите в групата?

Аз не мога да избягам от хардрока и хеви метъла, защото съм започнал с тази музика. И каквото и да направя, каквато и песен да изпея, винаги ще има нещо от по-твърдия рок. Може би затова някои от песните звучат малко по-хеви. Според мен обаче почеркът на „Фанданго“ винаги е бил в мелодичността и хармоничните вокали.

През 2015 г. правиш своеобразно завръщане на бургаска сцена с участие във фестивала „Бургас и морето“. Разкажи за създаването на песента „Пътувам“ и за твоята дуетна половинка Силвия Миленова.

Това е една от новите песни, която ще влезе и в предстоящия ни албум. Още като се зараждаше идеята за парчето, ми хрумна, че ще звучи добре в дует. И тъй като жена ми Силвия Миленова е страхотна певица (завършила е музикалната академия в София), решихме, че можем да я изпеем заедно.

Точно след като записахме „Пътувам“, разбрахме, че има още няколко дни до подаване на песни за участие в „Бургас и морето“. Аз като на шега реших да я предложа за конкурса, като въобще не вярвах, че може да се класира за участие – тя нито беше шлагерна, нито стилът отговаряше на изискванията на този фестивал. Най-странното беше, че я приеха. Въпреки че не успя да вземе награда, това беше едно много приятно завръщане в Бургас, защото аз отдавна не бях пял в родния си град, а и никога с новата формация на „Фанданго“.

Изпитваш ли носталгия към Бургас, с какви чувства се завръщаш в родния си град?

Завръщам се често, за малко, все пак баща ми и брат ми продължават да живеят в Бургас. Винаги го правя с голяма носталгия и любов, всичко там ми е толкова близко. И въпреки че градът доста се е променил през последните години, винаги го усещам като моя любим роден град и мястото, където съм оставил сърцето си.

Обмисляте ли издаването на нов албум с „Фанданго“ през тази година?

Да, той дори вече е почти готов, но сегашната ситуация с коронавируса забавя нещата по издаването. 2020 г. е много подходяща, тъй като се навършват точно 20 години от издаването на първия ни албум „Фанданго“ през 2000 г. В него е и големият ни хит „Миг от приказка“, който миналата година влезе в учебниците по музика за 9-и клас.

Как ще се нарича новият албум? Колко и какви песни ще съдържа?

Работното му заглавие е „Като птиците“ по едноименна песен в него. Албумът ще съдържа 13 песни. От тях 9-10 ще са изцяло нови. Интересното е, че няколко от песните ще бъдат в два варианта – на български и на английски. Ще има и още изненади в албума, които засега ще запазя в тайна.   

Имаш ли планове за нови музикални проекти извън „Фанданго“?

Да, току-що записахме със Силвия една песен, която не е свързана с „Фанданго“. Тя е авторска на моя приятел журналист Доно Цветков – водещ на музикално предаване в Радио Варна. Предложи ми демо вариант и ме попита дали съм съгласен да я изпеем. Буквално преди няколко дни е завършихме. Песента се нарича „Надежда“, изпълняваме я заедно със Силвия.

Поддържаш ли контакти със старите си колеги и възможно ли е някой ден отново да ви видим на сцена заедно?

Да, най-често се виждам с Георги Мархолев. Почти всяка година със „Сънрайз“ се събираме по Коледа и свирим заедно в бара на Ясен Димитров “Ten Fingers”. С момчетата от старото „Фанданго“ също съм в много добри отношения и ще се радвам някой ден да посвирим пак заедно. А това може да стане още тази година по повод 20-годишнината от първия ни албум. Всичко е възможно, само да сме живи и здрави.

Накъде върви рок музиката според теб в България и в световен мащаб?

Рок музиката със сигурност никога няма да умре. Тя е нещо, което се самообогатява и развива. Постоянно се появяват нови стилове, старите не изчезват, а се възраждат отново по нов начин. Забелязвам, че напоследък излизат модерни банди, в които се усеща духът на стария рок, но поднесен със съвременни изразни средства. Навремето най-страхотните групи се знаеха – „Пинк Флойд“, „Дийп Пърпъл“, „Ролинг Стоунс“  и т.н., докато сега има огромно разнообразие от групи и стилове, които превръщат рока в един необятен свят.