Гостът днес на рубриката Рок лицата на Бургас“ е Емил Маджаров. 20-годишният бургазлия е преминал през няколко ученически групи, най-популярната от които е Nevermind, с която участва и на първия фестивал Burgas Jam през 2017 г. Възпитаник на Английската гимназия в родния си град, сега завършва първи курс в университета в Ланкастър, Великобритания. Как е станал музикант и какви са амбициите му за бъдещето, Емил разказа пред Gramofona.com.
Емо, кога реши да се занимаваш с музика? Как започна да свириш въобще?
Бях в детската градина, когато нашите ме записаха на пиано. Тръгнал бях да ставам класически пианист. Пет години ходих на уроци, когато в един момент учителката ми се пенсионира. Смених преподавателката, но не беше вече същото и спрях с пианото.
Тъй като баща ми обичаше рок музиката и пускаше вкъщи такава музика, аз се запалих по нея. И исках да се запиша да ходя на уроци по китара. Майки ми ми даде една стара „Кремона“ от нейна приятелка, на която дори ѝ липсваха няколко струни. Около 2-3 години ходих на уроци по китара. Тогава дойдоха изпитите за 8 клас, нямах време за уроци и продължих да се усъвършенствам сам. Сега се шегувам с приятели, че единствената мисъл, когато влизах в гимназията, ми беше да направя рок група.
Кога започна да свириш пред публика, коя беше първата ти група?
Излязох на музикална сцена в Бургас през лятото на 2015 г., когато бях между 8-и за 9-и клас. Запознах се с няколко музиканти на моята възраст и сформирахме банда. Точно тогава беше времето, когато в Бургас имаше супер много млади банди. Можеше да видиш от хардрок и хевиметъл до траш и пънк – всичко по веригата. Всеки искаше да хване китарата, да си представя, че е на голямата сцена и да се прави на рок звезда. Сред голямото количество трудно беше да изпъкнеш, да разберат, че въобще съществуваш.
А ти кога реши, че искаш да свириш точно рок, а не някакъв друг стил музика?
Първо бях закърмен с рока от баща ми. Но окончателно се запалих, когато отидох на концерта на „Бон Джоуви“ в София през 2013 г. След това продължих да слушам „Аеросмит“, „Гънс енд Роузис“, „Металика“… И така реших да се развивам в този стил. В последните години вече се занимавам с всякакви стилове, но рокът продължава да си ми е много близо до сърцето.
Кой ти е любимият китарист?
Първият и вечният ми идол е Слаш от „Гънс енд Роузис“. Впоследствие започнах да харесвам и китаристи като Джими Пейдж, Джими Хендрикс, Би Би Кинг, Джон Мейър. И така малко по малко започнах да смесвам рока с блуса и обратно. Така се получи една перфектна симбиоза между двата стила.
Да се върнем на групите от училище…
О, през много минахме, едни музиканти си тръгваха, идваха други. Една от бандите се казваше „Райчес Дет“ и бяхме траш група. Аз свирих този вид метъл, защото просто нямаше какво друго да се свири тогава. Единствено исках да съм в банда. С тази група участвахме на няколко форума. Интересното е, че именно чрез нея открихме Петя Деянова, която после стана вокалист на Nevermind.
Момиче да пее траш не е много обичайно?
Да. Тя беше поканена да изпее три парчета като гост-изпълнител по време на един концерт. С нея исках да вкарам малко хардрок в тази метъл банда. С Петя се запознах по време на инициативата „Мис и Мистър Подготве“ на Английската гимназия, когато бях в 8 клас. Отидохме да свирим в Дома на нефтохимика и след концерта тя дойде при мен и каза, че много е харесала как свиря. После започнахме да си пишем с нея, тя пращаше свои вокални опити. Така преди въпросния концерт я поканих на репетиция с нас с идеята да изпълни няколко песни на сцената. Но така се случи, че на титулярния ни вокалист родителите му нещо го наказаха и не го пуснаха да дойде на концерта. Тогава Петя седна и за 3 часа научи текстовете на още 4-5 песни. Излязохме и направихме този концерт, на който аз на практика се запознах с нея на сцената.
Какво се случи с „Райчес Дет“?
След този концерт групата се разпадна. Тогава направихме друга банда – „Тийм Спирит“. В нея участвахме аз, Петя, и двама от най-добрите ми приятели – Никола Янев на баса и Захари Лазаров на барабаните.
Никола го познавам от 6 клас, станахме много добри приятели. Той свиреше дълго време на пиано. Когато бях в 8 клас, му казах да се научи да свири на китара. Той започна и за една година се научи горе-долу. Когато направихме „Тийм Спирит“, на нас ни трябваше басист. Тогава отидох при него и му казах „Ники, имам една много добра новина и една, която не знам как ще я приемеш“. Той се заслуша. „Взимам те в бандата“ – му казах и той много се зарадва. „Но трябва да свириш на бас“. Той ме погледна: „Какво е това бас?“. Обясних му, че това е по-голямата китара, малко по-трудно се дърпат струните. Намерихме му бас китара, започна да се учи и… той се влюби в този инструмент. Свиреше ден и нощ, стана супер добър за максимално кратко време. И така го взехме в „Тийм Спирит“.
А със Захари се запознахме на първия учебен ден в 8 клас. И случайно той ми подхвърли, че свири на барабани. Казах му, че трябва някой ден да направим банда. След като барабанистът на „Райчес Дет“ напусна и ни трябваше нов човек на неговото място, отидох при него и му казах да дойде да пробваме няколко песни. Той до ден днешен се шегува, че като е чул състава на групата, е приел предложението ми само от уважение (смее се).
Към „Тийм Спирит“ се присъединиха още двама членове – баща и син. По-големият свиреше на ритъм китара, а синът му – на синтезатор. С тях двамата се запознахме случайно един ден, като свирихме с Никола до Моста. Те дойдоха като ценители на музиката, обменихме контакти, на нас тогава ни трябваше ритъм китара, те предложиха и йоника. Така се присъединиха към групата.
С „Тийм Спирит“ направихме няколко концерта в Бургаско. Помня, че понеже бяхме почти цял оркестър, 6-има души, трудно се събирахме на сцените. След това се появиха разногласия между нас и бащата и синът напуснаха. Търсихме около 5 месеца човек за ритъм китара, но не успяхме да намерим. Тогава решихме да пробваме да си свирим останалите четирима. И не след дълго си измислихме и име на групата – Nevermind.
Името ми звучи някак си класически познато?
Веднага казвам, че тогава нямахме никаква представа, че има албум на „Нирвана“ с това име. Ние и не свирихме песни на „Нирвана“, аз не съм ѝ такъв голям фен. От нас единствено Петя ги слушаше. И всеки ме пита и свързва нашата група с тази на Кърт Кобейн. А вече бяхме натрупали 1-2 години стаж с това име, за да го сменяме. Та така се роди група Nevermind.
От четиримата само аз имах предишен опит като участник в групи и исках да правим и авторски парчета. Но на тях им трябваше време да се научат как се случват нещата. Затова отначало започнахме да правим много кавъри. И мога да каже, че в кавърите са парите, а в авторската музика е славата. Свирехме много, стигнахме до участие в първото издание на Burgas Jam после участвахме в проект на група D2 – „Голямото рок междучасие“. Свирехме няколко пъти и в Летния театър.
Мечтата ми да свиря пред пълен Летен театър се сбъдна миналата година на нашия концерт по случай завършването на Английската гимназия. На сцената се чувстваш толкова малък, все едно си в някакъв вакуум с тази китара.
Все пак авторска музика успяхте ли да направите?
Да. Първата ни авторска песен се казва One in One. Написахме е около година след създаването на Nevermind. Тя стана нещо като химн на нашата банда.
Написахме 5-6 авторски парчета. Едно от тях беше на български – казва се „Последният концерт“. Тази песен илюстрира цялата история на групата. Изпяхме я наистина на последния ни концерт, който се състоя на 13 септември, петък, миналата година. Не сме търсили умишлено такава фатална дата, просто се случи така, че тогава имаше свободен ден в бар „Алайв“.
Тоест вие бяхте сигурни, че това е последният концерт на Nevermind?
Да. Защото всеки тръгваше нанякъде и си давахме сметка, че няма да можем да сме заедно на едно място по едно и също време. Мислили сме, че можем да направим един риюниън концерт след 3-4 години. Но времето ще покаже дали ще се случи.
С какво се занимават сега твоите колеги от групата?
Никола учи бас в Бирмингам, а Захари вече се занимава с поп и джаз пеене в Нов български университет. Петя току-що завърши и ми каза, че ще се насочи към театъра.
Свирил си и с Вениамин Димитров – друг млад бургазлия, участник в „Гласът на България“?
Да, миналата година направихме кавър на песента Shallow, изпълнена в оригинал от Лейди Гага и американския актьор Брадли Купър. Заснехме клип на брега на морето в Бургас. Беше страхотно.
Ти учиш в Англия. Към каква специалност си се насочил?
Уча маркетинг мениджмънт в университета в Ланкастър. Това е градче на 50 километра северно от Манчестър. Идеята ми е, че маркетингът може да бъде използван в много сфери, не само в бизнеса. И засега планът ми е да се занимавам с бизнес частта на музиката. Ще видим в следващите години как ще процъфти това мое желание.
Успяваш ли да посвирваш в Англия?
Там си взех акустичната китара. Моите съседи и колеги в университета ми станаха фенове и искат всяка вечер да им свиря. Сред тях има големи почитатели на „Куин“, на „Бийтълс“. В стаята си продължавам да си свиря и да правя песни. От известно време свиря кънтри, нещо и от Ед Шийрън, търся различни стилове, защото от всеки има какво да вземеш.
Смяташ ли да се върнеш в България, след като завършиш?
Не. Тук има толкова много познати, страхотни музиканти и хора, които в момента си търсят работа на борсата, просто няма как да се прехранват. За съжаление, в България изкуството не се оценява толкова, колкото в западните страни.
В Англия ли смяташ да останеш?
Англия не ми харесва толкова много. Възможностите там са много, но някак си не я виждам като място за живот. Голямата ми мечта е да отида в Ню Йорк. Нашите неистово се опитват да ме разубедят, но още не са успели (смее се). Ако не е Ню Йорк, поне да е Лос Анджелис.
Имаш амбиции да постигнеш Американската мечта?
Да, имам много големи идеи. Но дори да не станат, на мен може да ми стигне и просто да живея там.
