В деня на Света Екатерина блиц интервю с две журналистки от Бургас, които носят името на Светицата!

Екатерина  Капрова е известен радиожурналист, създател е на един от първите информационни сайтове за новини в града - Бургаснюз. Работила е в радиата „Южен бряг”, „Гларус”, „Варна”, „БНР”, във вестниците „Черноморски фар” и „Черно море ЮГ”, в телевизиите „ТВ МИКС” и БНТ”. Заради високия си професионализъм има много награди.

Коя е Екатерина Капрова....

-  Родена съм в Бургас. През първите три дни от живота си съм се казвала Ивелина. Майка  ми решила да ме кръсти на своята майка – любимата ми баба Иванка. Обаче баща ми, като изтрезнял на третия ден, отишъл в болницата и станало малко конфузно. Екатерина се казваше неговата майка. Сега съм родена на 16 април, а съм записана на 20-ти. За малко да отида в „Дом Майка и дете“ заради тази грешка. Прибрал ме от болницата с мотор с кош – „Иж“.

През половината си живот се занимавам с журналистика. Не понасям хора, които подсмърчат, мрънкат, лъжат и не казват каквото мислят. Обичам семейството си, приятелите, някои роднини. Ядосвам се за много неща. Винаги ставам в добро настроение сутрин и след това се занимавам с глупости.

Чиста проба „Овен“ – все съм с главата напред. Добре, че е твърда. И много обичам някой да ми каже: Няма да стане. Само гледай! 

Честит имен ден, Катя! Усещаш ли Света Екатерина да те покровителства по някакъв начин?

-  Аз не съм религиозен човек, но съм вярваща. Не знам точно в какво вярвам, но знам, че има сила, която по някакъв начин управлява съдбата ни. Усещам като свой светец по-скоро Свети Никола. Покойният ми баща се казваше Николай и знам, че от някде се грижи за мен. Синът ми се казва Никола. Паля свещи на неговата икона в храма „Света Богородица“. Света Екатерина и тя била като мен – красива, умна, лечителка...но умряла на 18. Едва ли й е до мен. Все пак е хубаво да знаеш, че някога, някде е съществувал такъв човек, който е имал същото име като теб и е останал в историята. Може и да ме покровителства тайно.  

Журналист си от дълги години. Спомняш ли си кой бе първият ти репортаж?

-  Журналист съм от 1993г. Тогава нямаше интернет, мобилни телефони, фейсбук и компютри. Работехме на терен. Аз бях във вътрешен отдел и в-к „Черноморски фар“ ми казваха „драматуржката“. Защото все бях при изнасилени, убити, изгонени, изоставени, страдащи, намушкани, катастрофи... Всъщност първият ми репортаж беше много преди това. За вестник „Свободен град“ мисля, че беше. Веднага след 10 ноември го издавахме в СДС. Казваше се „Прах, пушки и пешкири“ и беше за овехтялата тогава колекция на историческия музей, където имаше вещи на партизани.

После най - запомнящата се история беше за хората, които продават наркотици в Бургас. През 1993г. написах ги всичките с инициали и на другия ден дойдоха едни момчета сс шлифери да ме питат от къде знам. Причислиха ме към един Иванов и трябваше всеки път, когато науча нещо такова, да го споделям с него. Не ни се получи.     

Много често пишеш анализи по различни важни и актуални въпроси. Какво целиш като излагаш мнението си пред широката публика?

-  Чист ексхибиционизъм. Показвам колко съм умна. Как ги разбирам нещата. Всъщност за много неща ме е яд и пробвам да видя до кога ще ме оставят да си развявам байряка. Докато дойде пак някой Иванов.

Що е то журналистика в 21 век?

-  Срамна работа. Когато се разболееш, отиваш на лекар. Той е учил 6-7 години, ходил на специализация, продължава да чете и да се усъвършенства. Когато строиш къща, отиваш при архитект, той също има диплома на стената. Разбирате за какво говоря, нали? А в нашата професия куцо, кьораво и сакато се упражнява. Най-страшното е, че половината така наречените ни колеги са неграмотни. Сигурно трябва да се извиня, но няма. 

А социалните мрежи са предпоставка всеки да разследва, да публикува, да изказва мнение от последна инстанция. Още по-лошото е, че много неграмотни хора се оказаха с пари и решиха да си купят или направят медии. Защото са добри перални. Ситуацията е неспасяема вече. И става много трудно за малкото нормални журналисти, които нямат в речника си думи като „шок“ и „ужас“.

Каква би била днес, ако не се занимаваше с журналистика?

-  Преди да стана журналист, се занимавах с приложни изкуства. Правехме с един от най-добрите ми приятел дрехи – рисуван текстил. Единият кроеше, другият шиеше, после боядисвахме, рисувахме и продавахме в Созопол. Правех кукли и чанти от естествена кожа.

Много ми се иска обаче да работя читател. Обещавам, че ако някой ме вземе, няма да искам отпуска, няма да се оплаквам и няма да искам повишение на заплатата. Имам и друга мечта – да си отворя ресторант за бавно хранене.     

Живееш в едно от прекрасните морски кътчета – Черноморец. Колко често отиваш до морето и представяла ли си живота без него?

-  Не ходя често до морето, защото знам, че то си е там. Живея в Черноморец от 3 години. Въпрос на избор. Предпочитам тишината, която ми дава пред суетата на големия град. Но и това може да е до време. Не знам. Обичам морето през пролетта и зимата. Когато е чисто, няма туристи и мазни петна от плажно масло. Никой не се бута и не копае дупки в пясъка. Никой не крещи и не стъпва по главата ти. Морето е огромна част от моето всичко. Никога не съм била далеч от него повече от 20 дни и не бих могла да живея далече от него. Когато човек застане на брега и погледът му не се блъска в нищо до хоризонта, разбираш колко си малък и колко са нищожни проблемите ти, егото ти и амбициите ти.

Колко често четеш и коя е книгата, която винаги присъства на нощното ти шкафче?

-  О, чета всеки ден. Това е едно от най-любимите ми неща. На нощното ми шкафче има между 6 и 9 книги, защото ходя на библиотека. Книгата, към която винаги се връщам е „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри. Има и една друга, която се казва „Рибите - балон живеят в морето“. Детска книга, но няма да я намерите в книжарниците, защото навремето изкупихме целия тираж и не са я преиздавали. 

Не е тайна, че нашата работа е динамична и понякога доста напрегната. Как се освобождаваш от негативните моменти?

-  Прибирам се вкъщи. При любимия човек, с когото си говорим за всичко. Обаждам се на приятелите ми. Не са много, но бих дала живота си за тях. Чувам се със сина ми, който е в Англия. Правя кукли и ги подарявам. Готвя. Посрещам гости – много обичам. Пия чаша вино и чета книги. И пиша разкази. Понякога и стихове, но не и когато съм ядосана. 

Мислила ли си някога да се откажеш от професията?

-  Всеки ден.

Без какво може и без какво не Екатерина Капрова?

-  Мога без скъпи вещи, дрехи и обувки. Мога без грим и бижута. Без скъпи мебели. Не мога без любимите си хора, без книги и без морето.

За какво мечтаеш?

-  За Тоскана.