Тя има много имена: обаятелност, въодушевление, дързост. И още приятелство, усмивка, благост. Но нито едно от тези имена не бе достатъчно правдиво, за да опише нейната същност. Затова я наричам ДОВЕРИЕ. Чувството, с което тя прегръща света, за да го направи по-добър толкова, колкото е тя самата. И ще го постигне, повярвайте ми!

Така както ѝ повярваха учениците от нейното училище в бургаския квартал Долно Езерово преди три години. Това даде началото на нейните семинари „Аз уча, вярвам, мога, знам“.

А сега Гергана Стоянова си постави амбициозната задача в рамките на три месеца да се срещне с ученици от всички училища в Бургаска община, за да ги мотивира и учи на родолюбие, човеколюбие, любознание, на всички думи, чийто корен съдържа думата любов. Най-красивата дума на света.

На какво друго ще научиш малките и големите, Гери и как?

Изобщо нямам самочувствието, че ги уча. Всъщност аз започвам семинарите си така: Здравейте, аз съм Гергана Стоянова и съм актриса. Тук съм, не за да си говорим откъде ме познавате и с какво мислите, че съм „известна”. Тук съм, за да ви разкажа моята история. Какво се случи в живота на едно обикновено момиченце от село Долно Езерово, за да се пребори гласът ѝ за място в радио и телевизионния ефир? 

И започвам да разказвам несполуките, тренировките на волята си, будителите в живота ми... и всички провали, които се оказаха най-значимите ми уроци.

Сподели с мен, че от вълнение не можеш да спиш и това е разбираемо, защото да извайваш съдби е отговорност. Но ти си готова за изпитанието с енергията и пламъка, който имаш в сърцето си. Какво, освен удовлетворение, носят тези срещи?

Каквото и да кажа сега като отговор ще бъде клише. Наистина не мога да спя – от вълнение и отговорност. Но не защото си мисля, че извайвам съдби. Аз имам само една среща с децата и нямам време да работя с тях. И именно това си мисля:

„ИМАШ ДВА ЧАСА! Само 120 мин, за да накараш някого да се заслуша, да му стане интересно, да ти повярва, да се вдъхнови, да се възпламени и от тази среща нататък да няма момент, в който животът му е скучен. В края на втория час да разбере, че времето е най-ценният му ресурс и никога повече да не си позволява да живее и работи без план.“

Така че това е двупосочно предизвикателство – както за тях, така и за мен. Удовлетворението идва после, когато от 80 присъствали деца, 50 ми пишат в социалните мрежи, че не им се е случвало такова нещо досега. И искат да се срещаме отново.

Навсякъде те чакат с вълнение, симпатия и те изпращат с овации. Как се чувстваш, когато цяло училище да крещи: Обичаме те, Гергана?

Аз изобщо не съм очаквала ефектът да бъде чак толкова взривяващ. Оказа се, че не само децата, възрастните също имат неистова нужда някой просто да драсне клечката и да запали вдъхновението им. Срещам много духовни хора, които обаче са обезверени, заради всичко, което се случва в страната ни.

И мисля, че причината за това е една – че не поемат достатъчно култура и се лутат в трупането на знания. Възрастните – отдавна завършили училище, някои от тях мислят, че времето за учене е минало. А време за изкуство и култура няма. А това не е вярно. И ако приемаш достатъчна ежедневна порция и от двете, няма да имаш нужда от външни фактори за разпалване на вдъхновението.

А учениците, виждайки обезверените си родители, се лутат между неосъществените си мечти и съмнението в съществуването на чистия и ярко светещ пламък на знанието и стремежите на душата.

Аз просто им показвам, че това е възможно и на 50 години. И че техните възможности са много повече от моите. Не само заради възрастовата граница. А защото те са граждани на 21 век, съответно – граждани на света. Давам им примери с известни личности, които са успели въпреки трудностите в живота си. И им разказвам с примери колко са важни провалите за постигането на един успех.

Успявам да ги накарам да ми повярват. Не знам как. Всъщност знам – правя го с обич. И те го усещат.

Доверието е твоят начин на общуване. Но ако родителите възпитават децата си с методи, различни от твоето разбиране, как ще ги накараш да обичат, вместо да мразят?

Децата са ангелчета. Дори да нямат добрия пример от родителите си, опитвам се да им давам примери от живота. И те не са свързани само с мен. Обичта има универсален език. Няма много пътища към нея. Пътят е един и той води директно в сърцето. И фактът, че в края на семинара всички плачем – аз на сцената, а те пред мен, доказва, че целта е постигната.

Доброто е този лъч, който топли сърцето и усмихва очите. То чертае светлия път на живота ни. Но не можеш да го инжектираш в някого, който няма вибрации да го приеме. Какво ще направиш, ако насреща си видиш празни душѝ?

Досега съм се срещнала с около 14 000 души на семинарите си – деца и възрастни. Само около 10 от тях и то деца, казаха, че това, което говоря не ги вълнува и изобщо не им е интересно. Други 4 казаха, че не им е интересно, но няма да си тръгнат и останаха до края. Това е доста малък процент.

Но когато се сблъскаш с него, разбираш, че нищо не можеш да направиш. Не се и опитвам. Преди да започна да правя семинарите си, дори не бях срещала такива хора. Но ето, че ги има. Не съм психолог и не мога да знам какво точно им се е случило. Но е изключително тъжно да срещнеш празни очи.

Да въздействаш на малките ученици е лесно. Техните сетива са отворени за нови възприятия. Но си представи, че тинейджърите не те посрещнат с одобрение, а с насмешка като поредния натрапник, който ще им изнася отегчителни беседи за живота. Ще се изпари ли ентусиазмът ти, или недоверието им ще те мотивира повече?

Ооо, точно обратното е. Всъщност именно с малките ученици са били най-изтощаващите ми семинари. Когато се съберат повече от един клас, особено в края на учебните часове, те са изморени и се държат така, все едно гледат футболен мач на стадиона.

Всъщност най-големият проблем, който категорично установих сред по-ниските класове, е дефицит на вниманието. И това се оказва по-голям проблем от непослушанието, или хиперактивността.

Докато с големите ученици е съвсем друго. Изправям се пред скептичните им погледи и усещам предизвикателството да ги спечеля. Трябва ми около половин час и после нямат обратен път назад. Мои са до края. И това не може да се сравни дори с театрален спектакъл.

По-хубаво е от тръпката да спечелиш публиката. Защото тук не просто докосваш душата! Разпалваш и виждаш пламъчето. До края на лекцията на всички ни е горещо и никой не иска да си тръгне. И трябва да призная, че когато идват да си говорим накрая, момичетата... ясно, че са развълнувани.

Те могат да изразят по-лесно емоциите си. Но момчетата, които стоят на опашка и си изчакват реда да стигнат до мен, за да ми кажат как съм ги разчувствала и променила – ето това е истинското постижение, заради което после не мога да заспя.

Каза, че освен знания и възпитание подрастващите се нуждаят от културен живот. Те трябва да посещават театрални постановки, кино, балетни спектакли. Възможно ли е Гергана Стоянова да повлияе на младите хора, така че вместо на чалготека да отидат на опера?

Не знам дали ще променя вкуса им. Но все пак ние правим план за месеца на семинарите – за поне един театрален, музикален или танцов спектакъл, поне една изложба, поне 10 прочетени стихотворения, поне една нова книга... и т.н.

На семинарите присъстват и класните им ръководители, които следят за изпълнението на програмата.

Всъщност какви са учениците с които общуваш на своите семинари?

Децата, които са идвали на мой семинар, обещават, че повече няма да използват думите НЕ МОГА. Можем, ако имаме стриктен план на успеха си, който следваме. Нищо и никой не трябва да ни разсейва по пътя.

Хората на нашето бъдеще са главните герои на „Аз уча, вярвам, мога, знам”. Те са умни, чувствителни, изобретателни, амбициозни. Аз съм във възторг от тях!

Живеем в болно време, когато хората са отчаяни, примирени безхаберни. Децата ли ще ни помогнат да открием смисъла?

Не знам кой живее в болно време. Моето време не е болно. И на децата, с които се срещам, не е. Болно е за хората, които нямат посока и цел. Те не влизат в моето полезрение. Занимавам се с тези, които са на крачка от успеха и вдъхновението. Помагам им да я направят по-скоро. Те са надеждата ми за утрешния ден. В тях влагам усилията и обичта си, защото виждам, че ИМА СМИСЪЛ.

Вярвам в Гергана Стоянова, защото думата НЕВЪЗМОЖНО за нея не съществува. Тя грабва мечтите си. В същото време е толкова неземно земна. В добрината ѝ малки и големи се чувстваме специални… . Затова съм сигурна, че за нейното начинание ще се говори в бъдеще време и дори да не промени света тя ще го насочи във вярната посока. Гери, желая ти : Само напред и нагоре!