Деян Димитров е на 32 години от Бургас. От седмица младият мъж е на свобода, след като излежа присъда от 11 години и 4 месеца заради убийство от ревност. Тежкият инцидент стана на 3 август 2012 год. Тогава при скандал за момиче той намушка смъртоносно 22-годишния Георги Василев. Докато изтърпява присъдата си в бургаския затвор Деян Димитров успя да издаде книга със свои разкази. Той участва и в Никулденския конкурс на Gramofona.com за написване на рибарски истории. Как ще се развие животът му оттук нататък, кои са страховете му и как се е променил? Интервю на Грамофона нюз

Деян, от 2 декември вече си официално на свобода. Колко години прекара в бургаския затвор?

11 години и 4 месеца, или 4 138 дни.

Какво беше усещането, напускайки сградата?

Много дълго време прекарах в затвора. Започнах да осъзнавам, че съм навън един-два дни по-късно. Не мога да кажа, че съм имал голямо и тръпнещо вълнение. Странно ще прозвучи, но колкото по-малко ми оставаше от присъдата, толкова се увеличаваше притеснението ми от освобождаването. Когато свикнеш кога ти е закуската, обядът, вечерята, в един момент ти се чупи зоната на комфорт, с която си свикнал толкова дълго време. Няма да крия, че имах притеснение преди излизането си от затвора, но то отмина твърде бързо.

В момента, в който напуснах затвора и брат ми ме посрещна, пет минути по-късно се чувствах така, че все едно никога не съм бил там. Мислех, че ще бъда доста неориентиран, виждайки толкова много различни хора около мен, но ефектът беше друг. Беше ми приятно да се разхождам по улиците, вместо да бъда затворен.

Бързо или бавно минаха дните ти, за какво мислеше и с какво ги запълваше? Изобщо как се свиква с обстановката зад решетките и то години наред?

Времето в затвора преминава плашещо бързо. Дните минаваха с тренировки, литература и личното ми творчество. Убедил съм се, че мозъкът на човек е като една архивираща програма. Когато ежедневието ти е еднотипно, спомените се сбиват до един ден. Когато има дребни неща, които да разчупят това ежедневие, те ти остават като спомен. Сега се чувствам сякаш беше онзи ден, през 2016 година, когато ми взехте първото интервю, но в затвора. А реално оттогава са минали цели шест години.

Какви спомени и емоции ще запазиш от дългия си престой – положителните или отрицателните надделяваха?

Времето в затвора просто се губи. Изживял съм доста негативни емоции със самата държавна институция, но дори там можеш да се почувстваш щастлив. Това че си в затвора, не означава, че не можеш да намериш начини да се забавляваш, да се помайтапиш с някого, да изиграеш една проста табла или карти, да си говориш с другите за музика, филми, дори за книги, макар и много по-рядко. 

Връщаш ли се назад към убийството?

Старая се да не го правя. Вече съм го приел, защото ако продължа да живея с вината, която имам в пълната й сила, няма да бъда годен за обществото. Аз не мога да променя миналото и това, че останах аз живият, но мога да се постарая в бъдеще да бъда добър човек и гражданин, след време добър съпруг и баща.

Какво щеше да се случи, ако можеше да върнеш времето назад?

Ако можеше нещо да променя, нямаше да съм на адреса онази вечер. Имах алтернатива да бъда другаде.

Съжаляваш ли?

Да, съжалявам. Бях твърде млад, само на 20 години. Когато тогава започнах да осъзнавам какво се е случило, направих всичко за момчето, което беше възможно. Обадих се на Спешния телефон 112. Дори имах предложение до диспечера на Първо районно да го закарам с колата до болницата и оттам да ме приберат, но те казаха да изчакам на адреса.

Ако не съжалявах за случилото се, нямаше да го направя. Това че си допуснал някаква грешка с фатален край, не значи, че трябва да оставиш нещата ей така. Просто съдбата не беше благосклонна. Колкото и да е странно екипите на Спешна помощ и на полицията дойдоха много бързо, но в крайна сметка момчето загина на операционната маса 4 часа по-късно.

Правил ли си през годините контакт с близките на момчето?

Един единствен път се свързах с тях чрез писмо през 2014 година. Кратко им подадох моите извинения и съжаления за това, което извърших. Нямах обратна реакция от тях, но и не очаквах такава. Не очаквам и да има, нито изисквам. Все пак те са родители, загубили са своето дете. Надали тези хора някога ще ми простят, но поне опитах да подам моите съболезнования.

А какво се случва с бившата ти приятелка Гергана?

С моята бивша възлюбена съм се чувал няколко пъти. Първият път бе през 2018 година. Едно момче от Гоце Делчев се свърза тогава с майка ми, за да каже, че иска да поговорим. Когато се чухме, момчето ми каза, че съжалява, че съм в затвора, че познава Гергана и че за него аз не съм виновен. Каза ми, че и той е лежал заради нея в затвора.

Това момче искаше, ако мога аз да се свържа с Гергана и да я питам как е, защото се притеснявал за нея. Беше много странно. Аз успях да се чуя с нея и тогава тя се оправда, че той бил някакъв луд, който се занимавал с нея, но е факт, че досега двама-трима души, които познавам от преди затвора, са имали допир с нея и всичките казват, че не съм виновен.

Успя ли да създадеш приятелства или по-близки контакти с някои от затворниците?

Думата приятелство за мен винаги е била доста силна. Има един затворник, който е с доживотна присъда, когото чувствам като приятел. Той е осъден също за убийство, но в неговия случай жертвата е момичето.

В затвора създадох и няколко приятелски контакта. Дори сега, след като съм на свобода, постоянно някой бивш, или настоящ затворник се интересува как съм и какво се случва с мен. Последната една година бях в общежитието от открит тип в Житарово и бях там с едно момче около 5 месеца. Има хора, които са ме оценили и нямат предразсъдъци спрямо престъплението, което извърших. Видели са що за човек съм, че не съм конфликтна личност, че може да се разчита на мен.

Разбрахме, че изпитваш много сериозни симпатии към едно бургаско момиче. В какви отношения сте сега?

В момента сме в процес на опознаване. Установихме за първи път контакт преди три години във фейсбук. Имах достъп до тази забранена вещ в затвора и се занимавах предимно с това да си рекламирам стихотворенията. Изпращах покани на произволни потребители, за да мога да разпространявам творчеството си и литературната страница.

Една вечер ми излезе тя с много интересен приятелски кръг, в който видях майка ми, по-малкия ми брат и една приятелка на майка ми. Разгледах й профила и ми направи много силно впечатление, че е едно много младо момиче, което за разлика от другите, не публикува снимки пред огледалото, а нейните бяха от скални катерения, от разходки в гората, от танци, които по-късно разбрах, че са индийски.

Видях, че се занимава още с астрология и рисуване на мандали. Изпратих й покана за приятелство и три години по-късно ние продължаваме да комуникираме. Имали сме трудни периоди и раздели в комуникацията, но отново има нещо, което ни събира. Тя е човекът, който ми помогна да гледам по един много по-добър начин на света.

Благодарен съм, че тя ми оказа внимание, подкрепа и наистина ми помогна да повярвам, че не всичко е загубено.

Как е семейството ти?

Майка е щастлива, когато излязох от затвора. Тя винаги е била по-силната страна във всяко едно отношение вкъщи. Когато някой е имал проблем, все е разчитал на нея. Имам по-малък брат, който преди беше абитуриент, сега е студент и всички разходи за всичко падат на нея. Отделно имахме и малко проблеми с баща ми. След случилото се с мен, той изпадна в много тежка алкохолна зависимост. Отделно, баба ми – майката на майка ми се разболя и заради всичките проблеми и грижи, не оставаше време за чисто битовите проблеми. Сега трябва да й помагам твърде много и ще я отменя в доста неща.

Едва ли все още си направил планове какво точно ще правиш, но оттук нататък накъде?

Засега имам два варианта. Единият е да остана тук в Бургас, а другият е да замина за София. Може би засега ще избера по-сигурното, а то е да остана тук. По-импулсивното е да тръгна за столицата, за да потърся работа, понеже и момичето, с което се опознаваме в момента, е студентка там.

Да поговорим за литература, все пак ти си пишещ човек…

Последните две години са много слаби. Създавали са се неща, които са или с много ниска стойност според моята критики, или са някакви тъжни стихотворения. Не съм спирал да пиша, но честно казано ми липсва големият заряд. За да се възвърне той обаче, трябват спокойствие и време, които за жалост нямах последните години.

В началото, когато успях да създам голяма част от разказите ми, бях настанен в спално помещение, където със съкилийника ми успявахме да се разберем кога да е моето време за писане. Последните години просто бяха в такива помещения, където все някой ме разсейваше и не можех да създам нещо по-стойностно. Миналата година имах много богата писмена кореспонденция с момичето в живота ми и целият творчески заряд го вкарвах в писмата си към нея. Стигал съм до писма от по 35-40 страници.

За жалост последните години се чувствах изморен и изчерпан, донякъде и разочарован. Когато един творец създава, колкото и да го прави за благото, винаги има една малка суетност и се надява това, което е създал, да бъде докоснато и усетено от много повече хора. В нашата страна обаче колкото и да си добър, може да се случи така, че да имаш мижава слава. Същевременно обаче има някъде някой, който е със слаб талант, но пък има познанства и чрез тях става известен.

Ще дам много интересен пример от вестника на Съюза на българските писатели по темата за книгите. Бяха описали кои са топ 10 на най-продаваните български автори. В книжарниците на предните позиции на щандовете са само книгите, които са в топ 10. Те са там не толкова, защото имат голямо търсене, а защото някой е наложил те да бъдат продавани. Стойностните книги били в дъното на книжарниците, на най-долния ред.

Готов ли си да посрещнеш хубавите моменти оттук нататък?

По всяка вероятност, да. В общежитието, където прекарах последните месеци, имах добра работа, имах време за телевизия и фитнес. Изведнъж обаче се стреснах от това, което ми предстои като изляза – да си намеря работа, да плащам сметки, да нося вече отговорност. Не че съжалявам, че вече съм свободен. Само за една седмица, откакто съм на свобода, преживях много хубави емоции. Видях най-близките си хора и за няколко дни спах толкова, колкото за едно денонощие.

След тези 11 години извън дома, усещаш ли промяна в теб и каква е тя?

Не мога да отрека, че когато бях на 20 години, съм имал ревност, докато сега чувствата и емоциите ми са много по-овладяни. Осъзнах, че до голяма степен нямам право да съдя хората, при положение, че съм затворен. Чувствам се доста по-улегнал и много по-приемащ околните. Преди години бях много по-краен в заключенията си, но поомекнах и вече ценя и другата гледна точка.  Някои хора на моменти това го бъркат с любопитство.

Според мен хората трябва да се научат да бъдат честни един към друг. Да си изразяват мнението, независимо дали е хубаво, или не. Ако има честност, дори и хората да имат разногласия в мненията, тогава ти сам приемаш дали да общуваш с другата страна. За жалост обаче хората са еднакви. Преди всичко човек се ражда слаб и трябва да се научи как да бъде силен. Особено, когато е млад, човек придобива особено голямо значение на слабостите си, които не са нещо уникално. Но, човек се развива цял живот.

Искаш ли да кажеш на някого нещо сега?

Ооо, този въпрос не го очаквах, извинете ме. В главата ми е още един много голям хаос. Със сигурност има хора, на които искам да кажа нещо. Това, което сега ми идва от вътре е по-скоро като послание към хората – да бъдат по-истински и по-чисти с другите. Да се опитат да преборят вътрешния си страх, че могат да бъдат отхвърлени и неприети.

На света има толкова много хора и ако някой не ви приеме, ще се намерят много, много други, които със сигурност ще го направят, такива каквито сте, дори с недостатъците, пороците, интересите си. Не е нужно човек да не бъде себе си, за да бъде приет от някой друг. Именно когато човек започне да бъде по-уверен в себе си и да излъчва тази увереност, започват да му се случват и хубавите работи.

Страхуваш ли се?

Винаги съм имал страха като изляза как хората ще гледат на мен. Какво ще си помислят, когато им разкажа къде съм бил през последните десет години и за какво съм бил всъщност в затвора. Притесненията ми са дали работодателите ще ме приемат. Притеснявам се и какви ще бъдат отношенията ми във връзките с хората.

Тревожа се и дали работата, която евентуално ще започна, ще ми дава нужното, за да водя нормален живот. Когато съм бил на 19-20 години не съм мислил за тези неща, а престоят ми в затвора е много рязък скок за поемане на отговорностите сега. Сега съм на почти 32 години и не ми отива да се държа като 20-годишен. От чисто социална и емоционална гледна точка дълбоко в себе си, аз съм на 20 години, защото съм изтървал този преход. Не мога реално да осъзная, че съм вече на 32 години.

Как си представяш новото начало?

Да се надявам да бъде по-добро продължение на досегашното.

Влезе в затвора заради любов. Готов ли си да даваш любов сега?

Да, в момента съм влюбен доста силно, което е най-хубавото чувство. Ако не бях влязъл в затвора, нямаше да преживея тази емоция, която преживявам в момента.

В първото ни интервю от затвора преди 6 години  се зарече, че като излезеш от затвора, без значение през кой сезон, ще се изкъпеш в морето, защото то много ти липсва. Направи ли го?

Да, преди няколко дни. Беше супер!