Чавдар Пеев, познат и със сценичния си псевдоним Чарли Петерсън (Charly Peterson), е гостът тази неделя на рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com. Китарист и основател на превърналата се в легенда бургаска група „Дъга“, той е живата история на рок музиката в Бургас. Подробности – вижте в следващото интервю.

Здравей, Чавдар… или Чарли?

Чарли Петерсън е името ми във фейсбук. И бях принуден да го напиша така, защото за хората, с които контактувам в чужбина, е по-приемливо като сценично име. Няма какво да се лъжем – в момента, в който някъде там на някой му замирише на кирилица и на някакви имена, които той не може да произнесе, отношението става автоматично негативно. А аз съм един от най-пътуващите музиканти в чужбина и голяма част от света съм обиколил по море с корабите, на които съм работил през годините.

Добре, ще те върна назад в годините – как стана музикант?

Започнах да свиря някъде от 10-годишен, бях в четвърти клас. Сестра ми си самоподари китара за рождения ми ден, тоест тя използва пари за моя рожден ден, за да ми купи китара с идеята тя да си я използва (смее се). Китарата беше „Кремона“ с два резонатора, която впоследствие успешно беше строшена от старшина в казармата – ядоса се, че не съм станал да му козирувам, а той беше пиян. Аз побеснях – това ми беше първата китара в живота. После старшината дойде да ми се извинява и дори ми купи друга китара.

Кога и как се сформира група „Дъга“?

Официално „Дъга“ започна дейност през 1978-9 г. Но на практика това се случи още в училище, когато се срещнахме в един клас с Христо Стефанов – не знам защо му казват Фандангото, за мен е Ицо (смее се). Бяхме заедно в основното училище, после се случи така, че се оказахме в един клас и в Английската гимназия. Той седеше точно пред мен, а аз цял час си тактувах и си пращахме бележки за разни песни. Тогава и Ицо пожела да ходи на уроци по китара, каквито аз вече бях изкарал. Предложих му да хване бас и да направим група. И той се съгласи. Намерихме му добър учител – Здравко Манев, който беше един от най-добрите контрабасисти в операта. После дори аз ходих на уроци при него, защото в онези години школите по китара бяхме ги изяли с парцалите за две години и нямаше къде да се развиваме.

Естествено, в рок музиката бяхме абсолютно самоуки. Пускахме си плочи, спирахме ги, връщахме записа и се опитвахме по слух да правим звуците на китарите си. И като си помисля, тогава бяхме трудолюбиво поколение музиканти, сега всичко е наготово – измислено, дадено, качено в интернет. И в резултат – сега групите в Бургас са на читалищно ниво в сравнение с нещата, които ние правихме по онова време.

Но да се върнем на въпроса – с Христо започнахме да свирим – аз китарист, той басист и основен вокалист. Но нямахме барабанист. Тогава в нашия клас беше Христиан Ночев, който после стана режисьор при Слави Трифонов. Майка му беше преподавателка в музикалното училище в Бургас. Та той ме насочи към Енчо Чакъров. Отне ми две-три седмици да ходя да го търся всяка сутрин в „Меден рудник“, където живееше, тогава телефони в комплекса още нямаше. Намерих го, помня, че майка му много се зарадва.

Така ние тримата – аз, Христо и Енчо, започнахме да свирим заедно и бяхме първите в групата. Междувременно през „Дъга“ за известни периоди минаха още двама барабанисти - Христо Арабов, който сега е член на Celebration band, и едно момче Валентин, викахме му Вальо, не си спомням фамилията му.

По-късно към нас се присъедини Георги Мархолев. Интересна е историята как го открих. Един ден си вървя по ул. „Славянска“, където живееше баба му. И чувам надут грамофон, на който вървеше „Бийтълс“. И един глас, който се дере на музиката им. Чух го, че добре звучи. Аз свирнах сигнала на песента „Жълтата подводница“ (Yellow Submarine) и тогава той се показа с големия си нос отгоре (смее се). Викам „ти ли пееш“, той отвърна утвърдително. Попитах го дали мога да се кача при него да го чуя на живо, той се съгласи. Харесах го като талантлив музикант, знаеше всички песни на „Бийтълс“ и започна да идва с мен навсякъде. Запознах го с останалите в групата и лека-полека стана част от нея. 

С Мархолев двамата обикаляхме купоните из целия град. И вместо да си носим китарите, просто ги оставяхме някъде и хората да ни очакват. С него сме правили какви ли не луди работи. 

Къде бяха местата, в които започнахте да свирите?

Първо беше Културният дом на транспортните работници. Там попаднахме на художествения ръководител Георги Казаков, който беше известен музикант от системата на „Обществено хранене“. Самият той започна да свири неофициално при нас като клавирист. Тогава осъществихме един негов проект – инструментала „Атлантида“, който така и не успяхме да запишем през времето. На него имам някъде само концертен запис. Това беше един от първите прогресив хардрок инструментали в България.

По това време групата вече казваше ли се „Дъга“?

Да, нарекохме се така, защото просто трябваше да сме вписани с някакво име при участията си на фестивали. И понеже бяхме почитатели на „Дийп Пърпъл“, „Уайтснейк“, „Рейнбоу“, решихме да вземем последното, но на български, а и „Дъга“ беше кратко и запомнящо се. Всъщност името го казах аз с намерението да бъде временно. Но след първите ни изяви то някак си си легна на мястото и така си тръгна. 

А след периода на Културния дом на транспортните работници?

В един момент прекратихме дейност там – мястото беше близо до затвора, а ние вдигахме много аларма, а и ни беше далече. Освен това Георги Казаков замина за Норвегия. Тогава двамата с Ицо се явихме на кастинг и ни взеха първо в групата „Орфей“, която беше към НХК, с ръководител Огнян Видев – също преподавател в музикалното училище. Уцелихме момента, в който там бяха купили най-добрата апаратура в България, дори по-добра от тази на ФСБ.

В един момент обаче решихме да се махнем от тях, защото обстановката беше много напрегната и ние с Ицо не можехме да правим нещата, които искахме. И отидохме в „Пулс“ – групата на Профсъюзния дом. Художествен ръководител беше Росен Петров, бивш певец на оркестър „Бургас“. Там правихме забавни продукции, ходихме на концерти из цялата област с актьори като Стоянка Мутафова и Георги Парцалев. Шиеха ни дрехи, носихме апаратури, въобще бяхме истинска концертна група. 

 

През това време група „Дъга“ продължи ли да съществува?

Да, продължавахме, но нямахме къде да свирим. После намерихме място в сградата на Големите български мелници. Тогава започна истинската дейност на група „Дъга“. Междувременно бях намерил Николай Желев, който после стана певец на оркестър „Бургас“. Той завърши оперно пеене в Музикалното и аз буквално го взех от ученическата скамейка – влизам в час, отварям дневника и чета – този певец, онзи клавирист и така. Взехме го на клавишите, като едновременно го обучавахме.

В онази зала беше много удобно да репетираме, като буквално оставахме по цели нощи. Водихме си и гаджетата там, само дето не го бяхме обърнали на циганска колиба, ама то май и това беше (смее се). Там започнахме да пишем и авторските си песни, които, за съжаление, така и не успяхме да ги издадем.

Вярно ли е, че „Дъга“ е първата българска хардрок група, чийто концерт е излъчен по Българската телевизия?

Абсолютно така е. Софиянци останаха след нас заради гениалната идея, която ми хрумна, че ако в онези комунистически времена ние вържем рок музиката с някаква кауза, ще ни пуснат да се развиваме и ще ни отразят. И го направихме под мотото „Рок за мир“.

Случи се през 1987 г. в Младежкия дом в Бургас. Изсипаха се телевизията и радиото едновременно. Записаха всичко и това беше първият излъчен концерт на българска рок група на живо. Това навремето не са го правили и „Щурците“ даже.

Спомням се, че Младежкият дом пращеше от публика – ако влезеш вътре, после не можеш да излезеш. Строшиха витрината отвътре, за да влизат. Беше нещо, което не се е случвало и на концерт на ФСБ.

Има ли запазен запис на този концерт?

Да, в националната телевизия. Обаче колкото и пъти ходихме да искаме да ни го дадат – така и не се съгласиха. Казваха, че може да ни го пуснат да го видим, но не и да го презапишем. Гледал съм го на запис – жесток концерт, който потъна някъде в архивите. Беше около час свирене и още толкова време интервюта, които направиха с нас и с хора от публиката. Репертоарът включваше всички наши авторски песни плюс парчета на „Пърпъл“, „Уайтснейк“, „Рейнбоу“.   

Как убедихте властта тогава да излъчи на живо по телевизията хардрок концерт?

Мисля, че „виновен“ за това беше Тома Спространов. Томата беше дошъл в Бургас да прави предаване. И случайно беше в бара на хотел „България“, където по същото време ние имахме някакво участие и свирихме. Там се запознахме и той пренесе информация за нас към София. Румен Янев (главен редактор на сп. „Ритъм“, автор на книги за рока – бел. р.) също беше замесен по някакъв начин, свърши доста работа. Той идваше тук, защото жена му беше бургазлийка. 

Предполагам, че след това са ви викали да свирите и в София?

Да, после правихме концерт и на стадион „Академик“. От него излъчиха само кадри по телевизията. След това тръгнахме на турнета с „Ахат“, „Конкурент“, „Ера“, Милена…

Какво беше да свириш хардрок по комунистическо време?

Преди всеки концерт трябваше да минем през ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз – бел. р.), като условието беше репертоарът да се състои от 60 % български песни, 30 % руски и една преводна песен. Ние се подписвахме там и след това правихме каквото си искаме. Спомням си, че на един концерт на Охлюва не стига че всичко беше на английски, ами Ицо накрая си строши баса на сцената и го хвърли. Аз си викам „ей сега вече ни закопчаха“ (смее се). Ама ни се размина.

Успяхте ли да издадете албум?

За съжаление, не. А бяхме готови за плоча, на която продуцент щеше да е Кирил Маричков. Годината беше 1989. В месеца, в който трябваше да влезем в студиото да направим записите, падна Тодор Живков и всичко се провали. Имаше подготвени 8 песни в стил хардрок и балади. Бяхме ги записали на четирилентов магнитофон в студио, като това трябваше да бъде демо, а идеята беше впоследствие да ги запишем в Балкантон.    

Има ли някъде останал запис на песните на „Дъга“?

Да, повечето от нещата останаха на една касетка, която е в мене. Но засега не мога да намеря устройство да направя дигитален запис. Смятам да вляза в студио някой ден и да ги презапиша всички наши песни от-до.

„Дъга“ ли беше първата рок група в Бургас?

Не мога да кажа, че е първата, но е най-успешната за онези времена. Въведохме много новаторски неща – като сола, като облекло, осветление. Ние живеехме като звезди по онова време – вървя си по улицата, обръщам се назад и виждам опашка от мадами след мен. Вкъщи телефонът постоянно звънеше, получавах много писма. Дори в първия брой на списание „Ритъм“ имаше интервю с нас. Там беше посочен моят адрес – голяма грешка (смее се). 

Какво се случи с „Дъга“ след настъпването на демокрацията?

Ами групата приключи, разделихме се. Мархолев и Ицо тръгнаха да правят „Сънрайз“, като към тях се присъедини и Ясен Димитров, когото също го бях взел в „Дъга“. А аз и Енчо заминахме за Норвегия. Но искам ясно да заявя, че „Сънрайз“ не е правоприемник на „Дъга“, както се афишира. Това е съвсем отделна група, въпреки че в нея участват трима музиканти от „Дъга“. И стилът, който почнаха да свирят, е различен – поп-рок. А Ицо Стефанов по-късно с „Фанданго“ по-скоро приличаше на нещо като „Сигнал“.

Ти как продължи след това?

Бях вече семеен и започнах да пътувам, за да изхранвам семейството. Участвах в създаването на първата група на Ани Лозанова. После ми се ради второ дете и се прибрах към Бургас. И пак тръгнах да пътувам, за да си изкарвам хляба. Работил съм много неща – телевизионен оператор, товаро-разтоварач, склададжия, печатар, хлебар на кораб, сервитьор, диджей, певец по шоупрограми… Но основното си остана музиката. Бях вторият трубадур в Слънчев бряг след Пламен Ставрев. А той беше един от хората, който ни е помагал – с него организирахме всички концерти в Младежкия дом.

Как виждаш настоящето и бъдещето на рока?

Рокът никога няма да умре. Но той като че ли става все повече като интелектуална категория. Забелязвам, че интелигентни хора слушат рок. Навремето той беше ъндърграунд музика и някои го слушаха просто защото искаха да обявят принадлежност към някаква общност – да се обличат по еднакъв начин, със значките, косите... Сега не е така. Аз като носих дълга коса навремето, може би бяхме 4-5 човека такива в целия град.

Иначе сега има много добри музиканти. Но просто нещата, които се творят в момента, са на повърхностна основа – никой вече не тръгва да прави някакви сложни аранжименти. Е, има и изключения, но проблемът е, че ние няма как да чуем за тях. Последно чух албума на „Еридан“ – много ми хареса. Но като цяло нещата все повече вървят към това да вземем 15-те си минутки слава и евентуално да продадем нещо. Макар че никой вече не продава музика, продава се участие. Сега музика се записва, за да можеш да си вдигнеш цената за участие.

Какъв съвет би дал на младите хора, които искат да свирят рок музика?

Не се чувствам достатъчно квалифициран, за да давам съвети… Абе нищо не е както трябва, за да може човек да си планира кариерата или музикалния живот. И тая работа я правим заради себе си преди всичко, да сме в мир с вътрешното си Аз. И всеки трябва да намери собствения си път.