Социалната изолация е основната мярка, която се прилага у нас и по света за справяне с пандемията от COVID-19. Строгите превантивни мерки срещу коронавируса обаче представляват голямо предизвикателство за хората, които са принудени да стоят с дни и седмици вкъщи, което ги натоварва психически. До какво води социалната изолация и как да се справим с нейните последствия – потърсихме за коментар Светозар Димитров – психолог, психотерапевт и преподавател в Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ – Бургас.

Г-н Димитров, какви са проблемите, които се появяват при социалната изолация на хората в ситуация като сегашната?

Кризата предполага ерозия на начина, по който функционира човекът. Разпадат се обичайните подпори на социалното функциониране. Тоест много се променя графикът на това, което човек е свикнал да прави от сутрин до вечер. И вместо хората да се радват, да си кажат „ей сега ще изкарам една хубава ваканция“, всъщност това положение много ги тормози, независимо дали са икономически притеснени или не. Част от притесненията са свързани с бъдещи социални кошмари и неблагополучия, които водят до постравматичен стрес. Очакванията са, че след като приключи тази криза, ефектът за обществото ще е като на изгърмял бушон, т.е. ще има много тежко колективно страдание.

В ситуация като сегашната се засилва много самотността на съвременния човек и се разстройва динамиката на социалния му живот – работата, колегите, графика – която го кара да не мисли за себе си, а за ежедневните задачи. Това отваря врата за вътрешен травматизъм. Така че бих посъветвал тези, които са в процес на психотерапия, да не я прекъсват, а за онези, които не са се възползвали от такива услуги, Българската асоциация по психотерапия предоставя пакет от безплатно онлайн консултиране, което е достъпно и може да се заяви.

Как ще коментирате ефекта на отричане и дори на бойкот на противоепидемичните мерки от страна на някои хора?

Това е вид отричане на действителността, което е донякъде опит да се саморегулира човек, да се противопостави на тези ужаси, които го заливат ежедневно като информация. Той изпитва желание да излезе и да каже „Ето на, нищо ми няма“. Така че е важно човек да държи връзка с реалността, тоест да си дава сметка за измеренията на тази пандемия.

Какви съвети бихте дали за справяне със социалната изолация?

Важно е човек да може да понася по-голямо ниво на социална отделеност, без това да го кара да се чувства изолиран. За целта той може да отдели повече време за позабравени занимания, да преоткрие свои стари хобита – дали ще бъде рисуване, оригами, четене на книги, каквото и да е. Също е важно да отделя повече време за ценно общуване с близки, да споделя информация със значими хора, като за това много спомагат съвременните телекомуникации, интернет. Говоренето за това, което ни се случва, е изключително мощен фактор за преборването на чувството на лична и социална изолация.

А директното общуване с хора допустимо ли е?

Има хора, които си правят малки комуни, за да понасят заедно по-лесно трудностите. Проблемът е, че те са в конфликт със забраните за свободно общуване и предвижване. Но ако тези хора спазват ограниченията, имат добър режим на хигиена и на предпазване, това може да се случи и да има добър ефект.

Как влияе новинарският поток в настоящата ситуация?

Много е важно човек да запазва чувството си за критичност спрямо огромния поток от стимулираща тревожността информация – извънредни съобщения, брифинги, генерали, президенти и т.н. Всички тези неща допълнително засилват тази колективна паника – появяването на генерала предполага неформално военно положение, той може нищо такова да не е казал, но така стои. Човекът не е същество, което непременно търси смисъла и разума, напротив – той прибягва до тях само в крайни критични ситуации. Но колкото повече успяваме да се въздържим от потапянето в тази обща тревожност, толкова повече ще можем да се грижим по приличен начин за себе си.

Това значи ли, че съветвате хората по възможност да не гледат тези извънредни брифинги по телевизията за коронавируса?

Добре е да намалят облъчването от всякакви информационни потоци и да следят прецизирана научна информация, т.е. да имат запас от критично отношение, на базата на което да могат да се предпазват. Иначе ставаме обекти на тази обща критична тревожност, която на никого не върши добра работа, освен може би на пиарите. Човек няма да престане да получава информация, но е много важно това да не става от разни сензационни сайтове, а да следи смислени статии, в които е представено мнението на доказани специалисти.

Спортът в домашни условия помага ли?

Да, него го причислявам към хобитата, които могат да имат положителен ефект върху обикновения човек. Но за професионалните спортисти настоящата ситуация е голяма драма, защото салони, зали, публични пространства са затворени. Много е важно точно тези спортисти да си създадат дневен режим, защото рязкото спиране на спорта е мощен стрес, който на принципа на доминото води до допълнително стресиране и влияе негативно на психиката.

Поддържането на минимална физическа активност е важно за човека въобще, не само за спортиста. Вкъщи не може да се играе баскетбол, волейбол и футбол, но има много варианти на дихателни и на общозагряващи упражнения (като йогата например), които могат да се правят у дома.

Ако тази ситуация с пандемията и съответно ограниченията заради нея продължат по-дълго, очаквате ли бум на пациенти при вас?

Това е много трудно да се прогнозира. Първо, трябва да видим колко дълго ще продължи, второ, какво е нивото на критичност спрямо измеренията на кризата. Хората могат да страдат много, но ако излязат засилено некритични, те ще бъдат много гневни – на правителството, на международното положение, дори на вселената. Така че за да има бум на пациентска насоченост, трябва да има по-голяма готовност за личностна промяна, всеки човек да поставя за себе си нещата под въпрос. Ако се повдигне нивото на осъзнато гражданско недоволство – започнем да се питаме какъв е смисълът на живота, кой съм аз и такива въпроси, то тогава ще има нужда и от преосмисляща психотерапия.

Снимка: meridian27.com