Елена Христова е млад лекар. От онези, от които толкова много се нуждае застаряващата ни нация и са избрали да останат в България. Тя е анестезиолог-реаниматор в УМБАЛ-Бургас. С Елена разговаряме за всекидневната работа на нея и колегите й в борбата с Ковид-19.

Здравей, Ели! Заедно с колегите ти всеки ден се борите за човешкия човек, не само в условията на Ковид – криза. Първо, какво ще кажеш на тези, които все още смятат, че такъв вирус не съществува?

Здравей, Вили! Има една приказка - „Далеч от очите, далеч от сърцето“ или няма как да си повярвал в нещо, което не си видял и изпитал . Когато не си бил нито в ролята на пациент, нито на негов близък, или пък в ролята на лекуващ, просто е трудно да го приемеш. Е, обаче „злата кралица“ царува и се е развилняла с пълна сила по целият свят, болезнено доказвайки   съществуването си, както на вярващите, така и на невярващите в нея.

Според теб, има ли капацитет здравната ни система да се справи с мащабите на тази пандемия и каква е ситуацията в Бургас?

Ще ми се да вярвам, че има, но напоследък напливът от пациенти е доста голям. Не бива да забравяме, че освен болните с Ковид-19, идват и хора с други заболявания – обострени хронични или спешни състояния, които също имат нужда от хоспитализация. Преустроени са много вътрешни отделения в такива за Ковид. В движение се създадоха и много нови Ковид-реанимации. Проблемът е не само умората и напрежението. Медицинският персонал също започна да се заразява и разболява. Някои колеги дори загубиха живота си в тази пандемия. Всичко това натоварва допълнително другите екипи, които поемат и техните смени. Напрежението расте. Колкото и да сме в окото на бурята в момента, в това бясно Ковид-торнадо, гледаме да сме оптимисти и все още да не развяваме бялото знаме пред този невидим враг. Място за емоции няма, макар че те врят и кипят с пълна сила и бълват ежедневно. Затова ми се ще да вярвам, че системата ще издържи.

Какво смяташ за мерките в момента? Според теб, ще се стигне ли до пълно затваряне на държавата?

Хората са достатъчно наясно с мерките. Проблемите, свързани с тях, са два основни – самодисциплината и липсата на контрол. Мерките биха могли да бъдат и по-драстични и това ще бъде напълно оправдано в случая. Маските в голям процент не се носят правилно, а удобно – под носа, под брадичката и т.н. Не съм забелязала да се следи и за броя хора на едно място в затворени помещения. Виждам, обаче, че се контролира т.нар. зелен коридор за възрастни хора. Това е добре. Мащабите на тази пандемия са пагубно огромни и ако няма гражданска съвест и самосъзнание, нещата няма как да се случат. Този проблем не е само у нас. Той е световен . Няма как да се осигури такъв огромен ресурс за контрол , но там където го има – в големи магазини, молове, градски транспорт, училища и т.н., трябва да бъде налаган с пълна сила и строгост. Няма как! Всички искаме да  спечелим тази битка. Елементарното усилие не е в тежест на никого.

Относно локдауна, не искам да съм лош пророк. Превенцията с по-леки мерки цели да не се допускат крайности. Никой не иска това, но в някои държави се наложи, поради отчайващо негативните резултати. Излишно е да казвам, че здравеопазването ни не разполага с голям капацитет и възможности. Няма как да се осигури достатъчно от всичко необходимо в кратки срокове. Както вече казах, напливът от пациенти става все по-голям и по-голям. Недостигът на медицински персонал се усеща осезаемо. Рано или късно умората и стресът сред нас, работещите в системата на здравеопазването, също ще си кажат думата. Не искам да си помислям дори за масови „Ковид болници“ и легла в огромни сгради. Това би било просто едно сепариране на такива болни във време на крайно отчаяние. Лоша работа.

Какво не виждат хората в работата на лекарите ?

За съжаление, през годините ни се изгради доста негативен образ в обществото. Връзката лекар-пациент е много крехка. Това са две човешки същества с емоциите и проблемите си. Единият е на работното си място и е там, за да помогне с каквото може. Той не отива в болницата с мисълта да навреди. Той учи през целия си живот, за да се бори за човешкия живот, винаги да е в крак с новостите в професията си, за да е максимално полезен на своя пациент. Медицината е ежедневие, което преживяваш дори у дома. Заспиваш и се събуждаш с мисълта за свършеното. Това е призвание и наказание едновременно и на всеки му се отразява по някакъв начин. Понякога не можеш да си любезният и мил образ от филмите по телевизията. Не и когато си прекарал десетки часове, без да си се прибирал у дома, преживявайки едни след други човешки проблеми и трагедии. Не може винаги да подхождаш с емпатия и разбиране.

От другата страна за пациентите и техните близки заедно с техните страх, напрежение, паника и нетърпение. Всичко това води до кавги, недоволства и репортажи по телевизията. В последствие се насажда конфликт, който е абсолютно неудобен и за двете страни. Очевидно е всичко това, но не всеки може и е длъжен да го приема. Чиста психология.        

Страхувате ли се, за себе си, за здравето на близките и роднините Ви?

Няма някой от нас, който да не се страхува и да не се екипира на макс. Всеки има възрастен член от семейството си и/или малко дете. Предвид, че възрастовата граница поголовно спада, страхът си расте. Но няма как ! Обличаш се, слагаш костюма и шлема и се гмуркаш в дълбокото.

Какво трябва да осмислим ние, като хора, след тази криза ?

Единност и оценяване на времето. В една такава битка всички сме потърпевши и трябва да сме заедно, защото един живот никога не стига да си максимално близо до хората, които обичаш и цениш. Бъдете здрави и се пазете!