Звездата на „Талантино“ празнува юбилей с моноспектакъла „Забравена от небето“ и готви нова роля в „Домът на Бернарда Алба“. Интервю за Gramofona.com на Гергана Стоянова.

Актриса от любителска трупа, абсолютно неизвестно име на широката публика, в края на 2017-та година преподавателят Боряна Стамболиева предизвика прецедент на бургаската сцена – билетите за премиерата на първия й моноспектакъл бяха разпродадени дни преди представлението и бе обявена дата за втори спектакъл.

От тогава до сега моноспектакълът е представян осемнадесет пъти в Бургас, на сцената на „Сълза и смях“ – София, участвал е в конкурси и фестивали. На 8 февруари Боряна ще отбележи своя шейсети юбилей (рожденият й ден беше на 31 януари) на сцената на Кукления театър с деветнадесетото представление на „Забравена от небето“ по текстове на Екатерина Томова и под режисурата на Станимир Карагьозов.

Точно четири години минаха от премиерата на „Забравена от небето“ – доста време прекара с този образ. Усещаш ли го променен от началото до сега?

 Работата е там, че не помня какъв беше образът на премиерата. С никой друг образ не съм усещала това, което се случва с мен, когато започне представлението – баба Дафина (образът на Боряна Стамболиева в спектакъла) си влиза в мен и си ме води. Примерно, когато се случва да допускам лапсуси – те така или иначе са неминуеми, но сякаш в този образ аз нямам участие в тях, „тя“ работи по това да ги оправи или да излезе от ситуация. Никога не съм изпитвала това с друг образ. Прави си каквото си иска с мен!

Дори има моменти, в които като че ли се гледам отстрани и си казвам, „тази жена какво прави в момента?“ – толкова ми е интересен този образ! Миро (Станимир Карагьозов, партньорът на Боряна Стамболиева в живота и режисьор на моноспектакъла) ми казва понякога, че говоря със сентенции, та по този повод ми мина една сентенция – „хората са еднакви в щастието и различни в нещастието“.

Казвам го, защото по повод на рождения ми ден гледах клипчето на Петър Хубеков (приятел и асистент в „Талантино“, театралната формация, поставяща спектакъла) и осъзнах, че всички мои образи освен този на баба Дафина са почти еднакви, само в нея и в Елена Петрова от Чехов виждам различен човек, а не себе си. Може би защото са по-драматични, а не защото в другите не съм влагала частица от себе си.

Но като че ли този образ го преживях като много мой, много общочовешки и вселенски. Ето и друга сентенция – „любовта ще спаси света“. Винаги, когато съм чувала тази сентенция, съм мислела, че става въпрос за любовта между хората. А тя, любовта, наистина е всемирна – към предмет, птица, към въздуха, към всичко!

И наистина точно в този образ виждаш как е непреходна любовта. И то не само любовта към детето, а и любовта към човечеството, любовта към хората, любовта към душата човешка, която е най-силната. Много са нещата които намерих в този образ и които продължавам да откривам. Във всеки дъх на тази героиня, във всяка думичка продължавам да откривам нови и нови и нови неща.

Тогава, преди премиерата, ми беше казала, че човек иска да види и другата си страна и че този образ ти помага да се видиш точно така. Въпреки че още си далеч от възрастта на баба Дафина, всъщност имате доста общи неща по между си. Част от детството ти е минало в Златоград – Родопите ли е връзката между двете ви?

Планината като цяло. И Златоград, да! Може би защото съм израсла в малки градчета, със собствена харизма. И Златоград е такова градче, и Созопол е такова градче. И вероятно има нещо, което старите българи наричат „еснафско“ – в добрия смисъл на думата го използва, защото еснаф е човек занаятчия, който изпипва нещата. Може би тази харизма на малкия град, където всичко е познато, хората са близки по между си, или пък не, но с ясни взаимоотношения.

Няма я отчуждеността на големия град, където ти не познаваш човека и нямаш отношение към него. В тези малки градчета всеки има отношение. Дали позитивно или не, но ти имаш отношение към всички, които са край теб. Може би това е останало в мен. Това ме спечели на първо четене. И още – диалектът! Аз имам пресантимант към абсолютно всички диалекти, за мен е музика за ушите всеки един диалект.

Но чак после разбрах с кого си имам работа! В началото си беше живо предизвикателство. Първо да вляза в кожата на човек, който е далеч от теб както възрастово, така и емоционално, защото всеки човек е различен. И в следващия момент, когато вече го придърпваш уж към себе си, а всъщност той те придърпва.

Аз сега не мога да направя граница до къде съм аз и до къде е тя. Понякога имам чувството, че образът действа пряко мен и извън мен. Сляли са се. Така го усещам – пълно сливане с него!

Вероятно ме променя. Може би ме променя любовта към абсолютното, защото тази жена изпитва любов към абсолютно всичко – и към хората и към това, което е невидимото, дали го нарича небе, въздух или вселена, или каквото и да е, но тя храни такава любов и любопитство. Много е богат този образ. Постоянно търся и откривам нещо, и може би точно това откриване е моето откриване на мои си търсения.

Този спектакъл заживя свой собствен живот, който ти едва ли очакваше, че ще се случи. Гостувал е няколко пъти на сцената на „Сълза и смях“, спечели награди за главна женска роля на Международния фестивал на любителския драматичен театър в Каварна и на Самодейния фестивал на театралните трупи в Драганово. Професор Мая Вапцарова се беше обърнала към теб с думите „Вие не сте актриса, вие сте актьорище!“

Не съм ревнива към точно този тип оценки за моите образи. Но когато хората изричат думи, естествено, все хубави, по някакъв начин чувствам ревност към образа. От една страна защото това е прекрасен текст и вече имам самочувствието, че образът е добър и искам колкото може повече хора да го видят. Не мен, а образа, да видят и да чуят текста! И до там. Дори не искам обратна връзка.

Аз знам как този образ влиза в сърцата на хората и как текстът провокира и вади най-хубавото от тях. Притеснявам се, когато чувам положителни отзиви за моята игра, защото ние двете сме вътре и аз искам нея да видят, не мен, а нейния образ и да чуят прекрасния текст!

Безспорно много тежък образ, но ти си играла и едни други, нелесни за жена – това са мъжките образи. Въобще не ги свързвам с теб, но всъщност имаш и награди за мъжки образи, например наградата за главна мъжка рола в „Михал Мишкоед“.

Да, и се гордея с тях! С това, че съм успяла да вляза в кожата на мъжкия образ. Не ги омаловажавам, но е лесно да влезеш повърхностно в образ и да се шегуваш с него, да го поднасяш откъм веселата му част, обаче съвсем друго е да имаш награда за „Отело“ – тогава вече можехме да си говорим за нещо друго! Тези роли си бяха компромис защото просто се случи в трупа, в която ни липсваха мъже-актьори.

Но да, въпреки че беше компромис, в присъствието на толкова партньори-колеги от други трупи, аз спечелих награда за мъжка роля. Хубаво е да се работи, процесът е наистина много приятен.

Точно преди премиерата на „Забравена от небето“ с режисьора Станимир Карагьозов сте имали притеснение за това, че хората влизат в театъра само да разпускат. Сега как ти се струват, променени ли са?

Не мога да кажа, че я приемат по-различно. Да, първите зрители бяха най-шокирани, защото нямаха представа какво ще видят. Сега зрителите имат някаква предварителна информация поне за естеството на спектакъла. Не знам дали са се променили, но като че ли ние вече си имаме наша публика и тя търси такива представления. Не искам да кажа, че комедийният жанр не е и тяхното, но очакват от нас такъв тип театър, който да ти бръкне в душата, като излезеш от салона да мислиш, да разсъждаваш. Някои зрители дори са гледали този спектакъл по два и по три пъти, дори и повече.

Защо се връщат?

Заради образа и текста, и емоциите, които буди у всеки човек. Никой не излиза наистина безразличен.

През половината от времето ти игра „Забравена от небето“ в ненормални обстоятелства – в условията на Ковид пандемия. Ти през какво премина?

Аз минах през един катарзис. Макар че всички мои приятели казват, че у мен не личи водолея, все пак за мен свободата е свещена. Наистина аз създавам впечатление на много уравновесен и спокоен човек, но единственото, което може да ме изкара извън релси, е да ме лишат от свобода.

Когато през 2020 година казаха „не можеш да излизаш, не можеш да си изпълняваш работата, която вършиш, не можеш да ходиш в планината, не можеш да излизаш в парка“, аз реагирах на физическо ниво.

Бях гневна, без да можех да канализирам срещу кого е тази моя неприязън, затова всичко това изби по тялото ми – изприщих се в прекия смисъл на думата. Притеснявах се, че ще свикна с ограниченията, което се и случи с времето.

Естествено, насред обстоятелствата около пандемията беше срещата с публиката – да сме на сцената, да работим с колегите, да репетираме. И както всичко останало, животът показа, че може и в тази ситуация по някакъв начин да се появяваме. И така първо започнахме да четем онлайн.

Поработихме малко повече на маса по време на подготовката на тогавашния ни спектакъл и малко повече време отделихме на текста. Получи се не лошо представление – „Служебен роман“. Баба Дафина трябваше да се разполага в нов дом – в НХК, усети се на различно място. Сега отново сме си, слава Богу, в Куклен театър. Определено трудно минах през този процес.

И професията ми трудно се адаптира, и хобито, и изобщо като личност ми беше трудно. Сега се опитваме да се връщаме, да отстояваме позиции малко по малко, крачка по крачка.

Казваш без абсолютно никакъв свян годините си, а хората казват, че от жена, която казва истинската си възраст, човек може да очаква всичко. По тази причина искам да те питам – какво да очакваме от тук нататък? 

Работим, пък каквото се получи. Отворили сме усти за сериозна, голяма хапка. Работим с малки крачици – защото е „Домът на Бернарда Алба“. Още един хубав женски образ. В другата крайност. Макар че и в него откривам много любов.

Сложен образ, в изцяло женска компания.

Да, женският образ е разголен на макс. Женската същност. Образът е на Бернарда. Дали защото съм на шейсет, но не ми дадоха на Адела, която чувствам много близка като духовност. Ще се задоволя с Бернарда. (Смее се.) Всичко ми се играе на мен!

Освен Бернарда Алба какво си пожелаваш на сцената?

Ако ме беше попитала преди четири-пет години, щях да ти кажа „колкото повече масовост в пиесата има, толкова по-спокойна и уравновесена се чувствам на сцената“. А сега ми се ще по-камерно, по-човешки, по-спокойно.

Дори и да няма толкова действие на сцената. Камерният спектакъл като че ли по-лесно стига до отделния човек. Защото зрителят може да се фокусира върху един или двама, отколкото когато сцената е пълна. Когато на сцената са много актьори, се раздвояваш. Фиксираш определени образи. А посланията като че ли по-лесно стигат, ако има по-малко образи, които да следиш. Иска ми се да изиграя някой хубав женски образ в камерен спектакъл.

За себе си какво си пожелаваш?

Аз обичам да пътувам. Много обичам да пътувам! За себе си пожелавам да намеря време, да отида на една хубава екскурзия до Португалия. Да изкача отново някой връх. Отдавна имам желание да мина по маршрута Ком-Емине. Не Камино, защото моето Камино е да си мина през Ком-Емине, но за целта ми трябва да се откъсна от всичко за цял един месец, а пък ми е свидно да се отделя от театъра и от другите неща. Така че чакам да се пенсионирам живот и здраве след две години, и тогава ще се отдам на пътешествия, на театър и на някои малки, дребни работи, като работата по костюми например.

Това пенсиониране така нелепо да ми звучи по твой адрес...

Да, но аз съм си подготвила много неща да върша, така че ми трябва време и за тях!

И на финал?

Искам много да ми е здравичка баба Дафина! Разбираш ли, че имам усещането, че е жива! Че е жив човек, и ме е страх да не го загубя...

 

Снимки: Личен архив