Боил Каранейчев е басист и певец в бургаската метъл група Saltfield. Студент е в Националната музикална академия в София. Звездата му изгря в „Гласът на България“, където премина няколко кръга и стана един от любимците на треньора си в телевизионното шоу Иван Лечев. Заедно със своя „брат по оръжие“ Жеко Жеков са част от бенда на поп звездата Дивна. През юни тази година издадоха първото EP (миниалбум) на Saltfield – Waters Rising. Боил Каранейчев гостува в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com.    

Здравей! Как тръгнаха нещата с първия миниалбум на Saltfield, който издадохте през юни?

Два месеца вече минаха оттогава. Добре тръгна. Ние го подготвяхме дълго време, искахме да го изпипаме, за да се хареса и на нас, и на слушателите. Парчетата бяха готови доста преди това, но излизането му се забави с около година. И сега има интерес – хората купуват дискове и тениски. Проблемът беше, че дълго време нямахме никакви участия заради пандемията. Планирахме да направим промо на албума в някой голям клуб в София, но не стана. И реално промото на Waters Rising беше на Джулай морнинг в Бургас. През есента, като се върнем в столицата, ще го представим и там.

Усещаш ли дали групата стана по-популярна от издаването на Waters Rising насам?

Да. Ние споделяме много в социалните мрежи и така достигаме до много хора. За популярността допринесе и „Гласът на България“ по bTV, в което участвахме аз и Жеко Жеков. Там често се повтаряше името на Saltfield, а и ние решихме да участваме точно с цел - да промотираме групата. И оттогава насам наистина има повече интерес към нас. Сега остава по-бързо да се върне обстановката отпреди пандемията, за да можем да правим повече концерти.

Като отвори дума за „Гласът на България“ – с какво ще запомниш участието си там, ти мина няколко кръга в предаването? 

Опитът, който натрупах там, е много готин. Най-много ме е кеф, че се запознах с този страхотен бенд със страшни музиканти, които ни свиреха на песните. Някои от тях вече ги познавах, с други се запознах по време на шоуто. Между снимките ходих да си говоря с бенда и да трупам опит чрез тях, защото това са хора с дългогодишно музикално присъствие на сцената.

От друга страна, започнаха да ме търсят повече хора за участия. Преди предаването аз звънях на заведения да се промотирам, след това се случи обратното – почнаха да ми звънят за участия. Но заради пандемията не можаха да се случат. Живот и здраве есента и това ще стане.

Наистина има повече интерес след „Гласът на България“, но след като набереш популярност с такъв тип формат, не трябва да се спира. Нужно е да се прави повече музика, за да не се изгуби инерцията. Затова в момента работя и над мои самостоятелни авторски парчета, които са още далече от записване. Аз съм перфекционист и ми трябва повече време, за да изпипам нещата, както искам.

Стилът на тези парчета като на Saltfield ли е или е нещо различно?

Не е като на групата. В Saltfield сме решили, че ще свирим метъл, докато моите по-скоро се доближават до „Тото“. Това е групата, с чиято музика съм израснал, най-голямото ми вдъхновение е китаристът им Стив Лукатър. Разбира се, там са гигантски музиканти, с които изобщо не мога да се меря, но стилистиката ми отива нататък дори без да искам.

Лесно ли пишеш песните? На български или на английски ги правиш?

На английски засега. Но имам голям проблем с писането на текстовете. Това ми отнема най-много време. Първо правя музиката и после скалъпвам някакъв текст. Докато в Saltfield ми е по-лесно, защото Жеко пише и музиката, и текстовете, а ние правим аранжиментите и помагаме с идеи.

Имаше ли някакво съмнение да избереш отбора на Иван Лечев?

Бях си наумил да избера или него, или Графа. Те и двамата се обърнаха, но реших да избера Лечев, защото някак си почувствах, че той е моят човек. И така се оказа и впоследствие – страшен китарист и професионалист, част от една от най-великите български рок групи ФСБ. На всичкото отгоре се оказа, че е много земен и готин човек.

По време на предаването той даде ли ти някакъв съвет, който ти продължаваш да следваш и сега?

Неговият съвет беше този, който всички ми дават през годините – да си коригирам сценичното присъствие, с което имам голям проблем. Да се отпусна, да се разкърша, да обикалям повече по сцената, а аз не си падам много по тези неща по принцип. Наскоро четох и коментар в YouTube, че съм бил голямо дърво в „Гласът на България“. Но отдолу имаше отговор, че легендарният Дейвид Гилмор също не прави пируети, той прости си свири. Аз се водя по неговото, но в едно шоу явно трябва повече да се мяташ на сцената.

Като се замисля, поне на първо четене не си спомням басист на някоя група, който да прави голямо шоу на сцената. Те обикновено са някъде встрани и просто си свирят?

Така е. На мен бонус точки ми дава поне това, че и пея, иначе щях да съм съвсем в сянката (смее се).

Ти си завършил Музикалното училище в Бургас. Как реши да се насочиш точно в тази сфера?

Още като съм бил много малък, майка ми и баща ми са разбрали, че имам музикален слух. Завели са ме на прослушване в Музикалното при дългогодишната ми после преподавателка Людмила Иванова. Като ме питаха тогава на какво искам да свиря, казвах пиано. Но Иванова, като ме прослуша, заяви, че с този прецизен слух съм само за цигулка. И много години свирих на цигулка, а паралелно с това ходих и на школи по пеене извън Музикалното. Но честно казано, колкото повече години минаваха, толкова повече не ми се свиреше на цигулка. Накрая стана така, че с абсолютно нежелание ходих на уроци. В 8 клас се преместих в паралелка с поп и джаз пеене и завърших гимназията с тази специалност. Но 10 години преди това бях цигулар.

Кога се пренасочи към баса и се захвана с рок музика?

Това са две различни истории. Докато бях още много малък, вуйчо ми, който беше много голям фен на Kiss, когато се връщаше от Канада, където живееше, ми пускаше постоянно тази група. Оттам ми е тръгнала до известна степен любовта към рока. После започнах да си откривам групи сам. Минал съм и през много тежък метъл, докато си изградя вкус.

А на бас китара реших, че искам да свиря, през 2012 г. Майка ми тогава ме питаше защо не съм се хванал да свиря на соло китара, защото на този инструмент са по-известните музиканти. Моят отговор беше, че просто звукът на баса много ме кефи. А това беше вследствие от факта, че същата година много се зарибих по „Ред Хот Чили Пепърс“. И повече басисти, ако ги питаш защо са избрали този инструмент, е повече от ясно какво ще отговорят – заради Флий (Майкъл Балзари, басист на американската алтернатив рок група – бел. ред.). Харесва ми звукът, харесва ми ролята, която играе в групата басът. Той заедно с барабаните са най-важните за ритъма в една банда. Затова и реших да свиря на бас. Първата ми бас китара я купиха нашите за рождения ми ден през 2012 г. и така се започна.

Тогава ли започна да участваш в различни рок групи?

Да, през 2013 се запознах с едни момчета, които ме поканиха в групата „Блейзър инд“. Като си помисля, още едва съм държал два тона на баса. Но всъщност тогава опитът с цигулката много ми помогна бързо да науча бас китарата, защото вече имах основата със свиренето на струнен инструмент. Но в един момент поисках да свиря прогресив рок и метъл музика. И след един концерт в НХК напуснах „Блейзър инд“ и буквално на следващия ден с едни приятели направихме „Евълейт“. Почнахме като всички ученически групи – с няколко кавъра на „Ред Ход“, „Металика“ и от там каквото има. Някаква пълна мешавица от стилове. Оттам започна моята любов към прогресив рока. По онова време „Дрийм Тиътър“ беше за мен най-гениалната група. В крайна сметка разбрах, че техничарските изпълнения нонстоп не трябва да са някакъв етикет за гениалност, че красотата е в простотата. Но тогава прогресивът ме впечатляваше и това свирихме и с групата. Разпаднахме се през 2016 г., когато всеки си тръгна по своя път – на тях им се просвири джаз, на мен пък – не.

После дойде времето на Saltfield?

Преди това 1-2 години бях без група. Това много ми тежеше, защото един музикант има нужда да свири с някого. В Saltfield ме поканиха Жеко Жеков и Теодор Чирпанлиев, с които се познавахме от много години. С Жеко бяхме свирили заедно в две групи преди това. Беше лятото на 2018, когато се бях прибрал в Бургас след завършването на първи курс в Музикалната академия в София. Те се разделиха с тогавашния си басист и взеха мен.

Равнопоставени ли са при теб басът и пеенето или едното надделява? Не ти ли се иска вече да си фронтмен?

Абсолютно равнопоставени са. Стремя се паралелно да ги развивам и двете. Никога не съм искал да бъда само басист или само певец. Основен вокалист бях навремето само в „Евълейт“. Много хора са ме питали защо не пея повече соло в Saltfield. Аз отговарям, че тази група си има вече утвърден вокалист и това е Жеко. Освен това такъв стил на мен не ми се пее, предпочитам да го свиря. Фронтмен ще съм си в моя авторски проект, в който ще поканя да участва и Жеко.

Сега си още студент. Но мислил ли си, след като завършиш, дали ще продължиш да се занимаваш само с музика, или и с нещо друго?

В България е трудно да се издържаш само с музика, но с Жеко сме си говорили, че ще се стремим да го постигнем. Много често казвам, че с тези две ръце, освен да пиша и да свиря, друго не мога да правя. Затова се стремим с музика да си изкарваме и прехраната, и да се издигаме в тези среди. Засега не съм мислил за други неща, нека да завърша Академията, пък ще видим.

За чужбина мислил ли си да заминаваш?

Мислили сме с Жеко да заминаваме двамата след време, да пробваме навън. Но на първо време не бързаме. Той сега завършва магистратура, а аз искам да видя какво мога още да постигна в България.

Накъде се развива музиката според теб в България, в частност и в Бургас?

В последно време хората като че ли се понаучиха да слушат качествена музика. Чалгари винаги ще има, но забелязвам, че се пълнят залите и на джаз. Бургас е ярък пример за това. Този август има тотален бум на всякакви музикални събития в града. За мен причината донякъде е и в това, че бяхме дълго заключени заради коронавируса. Хората някак си огладняха и ожадняха за музика и сега гледат да компенсират всичките тази месеци, когато си стояха вкъщи.

Радва ме, че хората сега оценяват това, което го нямаха дълго време. А това подкрепя и нас, музикантите, когато се купуват билети, сувенири и се пълнят концертите. Виждам, че нещата сега вървят към по-добро, отколкото бяха преди няколко години. Това оспорва твърденията, че музиката в България умирала. Има музикален бизнес у нас, просто трябва да бачкаш повече, отколкото в чужбина, за да те забележи някой.

Ти и Жеко свирите и в бенда на поп певицата Дивна. Как се случи това?

И на мен ми беше странно в началото. Дивна си търсеше музиканти за благотворителен концерт за една нейна приятелка, с която катастрофираха преди няколко години. Така се случи, че наш познат ни е предложил. Свързахме се с нея, започнахме да репетираме за този концерт, който беше много голям и се проведе в Интер Експо Център в София, излъчиха го и по bTV. От там тръгнаха да ни се случват по-сериозни неща в музикален план. Дивна се оказа, че е страшно земен и готин човек. И това, което за мен е изключително важно – тя е грамотен музикант. Когато нещо не ѝ харесва, казва точно как иска да бъде, което нас ни улеснява много. Сработихме се добре с нея и нещата се получават супер приятно.

За какво мечтаеш?

Може да звучи малко клиширано, но всички в нашия стил музика си мечтаем да станем рок звезди. От друга страна, нямам някакви конкретни мечти – да мина по еди-какъв си път, да направя това, това и това и да стана еди-какво си. Нямам фиксиран план за действие. Просто движа нещата, като бачкам много и здраво. Свиря и вкъщи, задобрявам, ходим по концерти, пътуваме, свирим и така се получават нещата. Бъдещето ще покаже докъде ще я докарам.