Здравейте, Графе! След премиерата на пиесата ,,Глупаци” по Нил Саймън всички Ви наричат така. Това е похвално: означава, че хората ходят на театър, но и че са завладени и възхитени от вашето изпълнение. С какви чувства посрещате факта, че сте отъждествяван  с героя си, че сте разпознаваем и обичан?

Здравейте, Графиньо! Знаете, че не би следвало един Граф да няма своя Графиня, затова аз намирам своята във Ваше лице. 

Посрещам този факт с любов към хората, живота и разбира се, театъра!  Това са емоции, те ме изгарят от щастие и след като ме изпепелят, също като феникс се възраждам и съм готов за още такива моменти, защото именно те ме окрилят с надежда, че  има публика, която се радва на това, което правим.  Това наистина е похвално, защото дава ясен знак, че хората не са слепи за душевната наслада и макар, че материалната част ни залива, ние сме жадни  и за духовна емоция, търсим провокация за сетивата си и все по- малко ни е страх да дадем воля на вътрешния си живот, да забравим за миг егото си и да сме искрени с другите и със самите себе си. Казвам това, защото имаше  период, в който аз лично усещах как хората, като че ли се пазят от това  да се разсмеят, да се разплачат.... 

Сякаш ако изпитат момент на вълнение, това е признак на слабост. Е, не е слабост - напротив, сила е! И театралният салон е храм, в който човек  се  наблюдава отстрани - вижда на сцената своите страхове, своето щастие, своите грешки изживени и разказани  от някой друг... и това е пречистващото. А задачата на актьора е да ти даде наслада, да те докосне там, откъдето ще извади емоция, която ти самия не си имал смелостта да изживееш, да ти нахрани душата, не да те натовари, или обремени, а да те освободи!

Специално затова, че познати и непознати, които са гледали представлението,  ме наричат "Графе",  аз (без да се правя на скромен) имам най-малка заслуга. Да, старал съм се много, допринесъл съм за изграждането на образа, но ако трябва да съм честен -  кой съм аз пред моя режисьор (и не само моя де, на всички) Станимир Карагьозов, който оцвети образите и върху белите платна, каквито бяхме всички ние, нарисува най-пъстрите, разноцветни и красиви картини?

За мен този човек е истински Пикасо в театъра. В главата му има толкова много идеи, в душата си носи безумна любов към работата си и чрез сърцето си той я подарява на нас – тези, които сме в "Талантино" и респективно  на публиката.

Именно благодарение на него, на фантазията му, на неговите безсънни нощи и на търпението му аз успях да изградя този наистина атрактивен персонаж, който хем да е злодей, в същото време да разсмива, да те провокира да се замислиш, и да му се ядосаш, и да го намразиш, и да го съжалиш... Хората са съпричастни с проблемите на героя.

Това обаче се отнася и за всички останали персонажи в пиесата. И тук искам да припомня, че повечето роли в "Глупаци" са мъжки, а в нашия вариант се играят от жени и те са толкова на място, сякаш са писани от автора да бъдат женски - ето за какъв майсторски и характерен режисьорски похват говорим. 

 

Само различният прочит на пиесата ли е причината ,,Глупаци” да  се радва на успех и билетите да свършват седмици преди обявената дата?

Не само. Самият текст е много смешен. Пиесата е актуална. Тя засяга много житейски проблеми, кара  те да се замислиш как се отнасяш към различните, как приемаш хората, които притежават различна от общоприетата култура или интелект, как понякога подценяваме, защото  не разбираме другите, как любовта е способна за един миг да разруши всичко и после отново само за миг да го построи. И това е магията, която носи  тази пиеса и приковава зрителя толкова силно. Защото ни връща към класическия, чист театър и същевременно позволява модерни решения и провокации.

И макар авторът да я е написва с лекота и  да не е залагал много на нея, това наистина е шедьовър в театралния свят и винаги ще бъде актуален. Фактът, че през цялото време хората не спират да се смеят, но има и такива, които и плачат, говори сам по себе си.  А колкото до нашата версия на "Глупаци" - тя се радва на завиден интерес и силно вярвам, че той ще се увеличава, защото е пълно с увлекателни елементи и неочаквани обрати. Костюмите пък са просто... не, не, няма да издавам  нищо повече! Само ще кажа, че зрителя определено няма да скучае.

И сега, ако ми позволиш да ти разкажа една интересна случка, как преди самата премиера аз вече имах реакцията на двама "зрители". Вървим заедно с колега към залата  и аз съм накипрен с целия антураж за ролята - шапки, бастуни, костюми (аз почти винаги репетирам с костюм и реквизит, пословичен съм с това) и без да се усетя си минавам текста, ама съм размяткал този бастун по улиците и съм се вживял… и точно на ъгъла от другата пресечка идва един мил възрастен човечец и аз като изсъсках срещу него "Проклятие-е-е!!!", сочейки и вихрейки онзи бастун и като залитна и се стресна тоя човек, че някакъв луд за малко не му изкара окото и крещи насреща му... как не ме наби, не знам...

И двамата изкарахме късмет - аз, че не ядох бой, а той - че си тръгна с две очи. Умрях да се извинявам после… Та така де, още преди  самото представление да бъде факт, аз си извоювах това прозвище на граф, почти в стил „Дракула” обаче. Другата е следната: пак си репетирам текста у нас и котката се качила горе на секцията, аз не я виждам и като наддадох един глас, пък тая като скочи отгоре директно на масата, събори всичко от нея и сигурно половин минута се въртя без да знае къде се намира. Как не получи някой инфаркт, не знам…

Както се досещате ние с Граф Юзекевич с удоволствие искаме  да поканим всички читатели да станат част от магията  Талантино на 11.12. 2018г от 19.30 часа на сцената на Куклен театър - Бургас. 

Всъщност Граф Юзекевич е Стефан Маринов- едно момче, което търси своята сцена. Какво друго ще ни разкажеш за себе си?

Роден съм на лятото на 1984 година в град Варна. Още от малък нося театъра в сърцето си. Живеехме в къща с голям двор и почти всяка вечер имахме гости: роднини, съседи, семейни приятели. Лятото се събираха в двора, респективно аз имах сигурна публика.

Когато станеше по-тъмно навън, вадех реквизита - един фенер, два стола, брат ми ми помагаше да закачим бял чаршаф, изкарвах от архивите знайни и незнайни играчки и правех куклен театър. Когато имах партньори в лицето на някоя от братовчедките ми пък се вживявахме с драматични етюди. Още тогава всички казваха на майка ми и баща ми: ,,това дете е за ВИТИЗ”. А аз изобщо си нямах представа какво е това. Беше много хубаво...

През 1998 баща ми почина, идеята да ходя в ,,Златното ключе”- най-старата театрална школа във Варна, се провали, тъй като нямахме излишни парички за та̀кси, а и малко си развалих успеха. Трябваше да се съвзема и да си го подобря, защото беше  време за кандидатстване след 8-ми клас.

Приеха ме в Строителния техникум – геодезия. Нищо не схванах от геодезията, но хубавото беше, че и там си намерих сцена. „Зарибих” няколко мои съученици да участваме в деня на художествената самодейност със скеч на тогавашната формация ”Тутурутка”.

Спечелихме първа награда, направихме си импровизирана наша си ”трупа” и пет години подред (понеже учихме до 13 ти клас), се явявахме и печелихме първи награди. Освен това директорката ни уреждаше участия къде ли не - в други училища, по празници, по всякакви училищни събития. Наистина бяхме артистите на випуска. След като завърших обаче, трябваше да работя, за известно време забравих за НАТФИЗ и мечтите си.

Един ден когато бях на гости в София и с братовчедка ми отидохме да гледаме постановка на учебния театър на НАТФИЗ. Не помня какво гледахме, но си казах: ”край, време е, местя се в София, започвам да се подготвям и кандидатствам”. Изобщо не знаех колко средства са необходими, а на практика ги нямах. Навих си на масрафа и заминах... тотален крах! Трудно ми беше да си намеря работа, мизерствах по квартири, спях във всякакви познати, но се подготвях при една мила възрастна дама от театралните среди безплатно.

Отидох в НАТФИЗ на консултации, казаха, че заради затворената ми челюст (проблем с шептящите звуци) не мога да кандидатствам, преди  да си правя операция. Помня, беше дъждовен ден, излязох оттам разбит... отидох и казах на Невена (учителката ми):  ” Край, отказвам се” и се прибрах във Варна. Тогава започнах в школата на Стоян Радев и индивидуално се подготвях при Веселина Михалкова, съпругата му. Кандидатствах в НАТФИЗ. Скъсаха ме още на втори кръг. Голяма депресия беше, но случайно попаднах на информация, че БНТ пуска актьорски реалити-формат. Явих се, избраха ме от близо 3000 кандидати.  

Веднага след моето представяне, когато излязох от залата, чух как казват по радиостанцията на един от организаторите „Интервю с 533”. Погледнах си номера - аз бях! И така, взеха ми интервю, вечерта бяха резултатите, бях избран да продължа!!! Представяте ли си - аз, който нямах и грам самочувствие... Не помня как стигнах до вкъщи, вървях и крещях от щастие по улиците.  Три месеца продължи предаването, не победих, но станах трети. Беше вълнуващо, правихме различни възстановки на епизоди от стари български филми. Запознах се с актьори като Цветана Манева, Николай Урумов, Аня Пенчева, Захари Бахаров, Мариян Вълев и др.

После пак в НАТФИЗ, най-накрая ме приеха, но отново заради финанси не успях да си позволя да уча, не се вредих за общежитие, не можех да работя, а трябваше да плащам квартира. И отново се завърнах във Варна.  В началото бях съкрушен, започнах да работя, след това пак се върнах в София. Но реших да се запиша в Театрален колеж "Любен Гройс", изкарах един семестър,  защото е частно учебно заведение таксите бяха по-високи - и там не се случиха нещата с финансите и така пак се прибрах… Но преди това бях поканен от Виктор Божинов и Александър Косев да участвам в телевизионен сериал. Заедно с други две момчета изпълнявахме главните роли.  Заснехме два пилотни демо-епизода, но в телевизията трябва време и за сега бъдещето на проекта е все още неясно.

Колко пъти по скалата от 1 до 100 съжаляваш, че не успя да завършиш НАТФИЗ и покориш голямата сцена?

Мога да кажа около 1...не, наистина човек не трябва да съжалява за нищо - всяко зло за добро! Повече съжалявам за „Любен Гройс”, отколкото за Академията, наистина! А за покоряването на голямата сцена - дали всеки, завършил НАТФИЗ играе в голям софийски театър - едва ли?! Наистина, за мен разделения като голяма и малка сцена, професионален или аматьорски театър, не съществуват. Сцената си е голяма сама по себе си, а пък ако ще и едно подиумче да е.

А театърът си е театър - не се дели, на професионален или не, а на добър или лош. И все пак, изкуството е субективно – това, че на мен не ми харесва нещо, не означава, че за друг не е добро. Аз уважавам труда на всеки, но имам право и не всичко да ми харесва! И на финал, може би ако не беше "Талантино", наистина бих съжалявал повече.. Но сега си имам сцена и достатъчно публика за покоряване. Благодаря на Господ, че съм част от трупaта. 

Кой те доведе в семейството на Талантино?

След всичките тези години на перипетии и трудности, но приятни, чаках моята истинска театрална  сцена  и това определено е сцената, която "Талантино",  в лицето на Станимир Карагьозов, ми осигурява. Моят най-добър приятел и съквартирант  в момента Петър Хубеков, ме доведе в семейството на Талантино. Той самият е в трупата и отделно работи като асистент на Станимир - част от костюмите за "Глупаци" са негово дело, изключително е креативен -перфектен в организацията, адски много се труди за трупата и за всички ни.

А най-много направи за мен, като ме заведе там. Спомням си, бях на гости в Бургас и той, знаейки за моята любов и към театъра, ми каза: "Защо не дойдеш днес на наша репетиция?", а на мен толкова ми трябваше. Попаднах там, когато завършваха ”Женско Царство”, запознах се с всички, гледах тяхна репетиция и знаеш ли, още в първия момент видях как в очите на тези хора гори истинския буен огън и как театралната магия ги е завладяла. А Станимир Карагьозов беше като един Прометей, който им раздаваше още огън и те горяха, горяха, а аз ги гледах и тайничко завиждах за това, че не съм попаднал по-рано там. На почивката  вече официално се запознах с Миро.

Не мога да опиша какви бяха първите ми впечатления от този човек - изследваше ме с поглед и с благ, тих и спокоен глас ме разпитваше с какво, как и къде съм се занимавал, а аз така си глътнах граматиката... само пелтечех. Накрая ми заби въпроса "Как си с пеенето?" и аз съвсем се спекох, понеже пеенето наистина не ми е най-силната страна, и му отговорих тихо "ами… никак". А той: "Не, аз те питам, защото имам намерение да правя мюзикъл". Лелееее, викам си, изпуснах "промоцията”! Но не се оказах прав. 

Просто  изчаках да мине премиерата на "Женско Царство" и след това започнах да посещавам репетициите, работех за своя момент  и ето, че той дойде. Бил съм в доста школи, но това не е само школа, а един отделен театрален свят, в който, освен таланта, е важна и истинската ти любов към театъра. Да обичаме и уважаваме театъра, да работим в екип и разбира се, чрез опита и времето, което прекарваме там, да придобием актьорска техника - всичко това Станимир Карагьозов ни дава в огромни количества.

В "Талантино" хем работим на принципа на така наречения професионален театър, хем непрекъснато се учим, и това всичкото е комбинирано с невероятно желание,  истинска любов и силна страст към изкуството на всеки един от нас.

 Аз се запознах със Станимир Карагьозов, с децата от трупата и с повечето от вас. Писах някъде, че когато пристъпите прага на Талантино вие се превръщате в други хора. Като омагьосани сте.... Омагьосани с красота. С какво друго Ви омагьосва Станимир Карагьозов?


Да така е, наистина отвън преди репетиция ние си говорим, смеем се, всеки си споделя какво му се е случило през деня, но  прекрачим ли прага на залата, качим ли се на сцената, ставаме други хора, сякаш някой ни упоява или омагьосва. Забравяме другата действителност и за нас има една-единствена - театъра. Да, и това е толкова красиво и необикновено. Имам един любим цитат от любим роман "Най-същественото е невидимо за очите, най-хубавото се вижда само със сърцето”.

Магическата красота на изкуството се усеща именно така, опиянен си от нея, чувстваш я дори физически, по настръхналата си кожа, тя няма определена форма, не е цвете, което да погледнеш и да възкликнеш " О, божеее, колко е красиво, какви красиви цветова има" и това да е само защото преминава през очите ти - не, тази красота е сетивна, ти я чувстваш и живееш с нея, обичаш с нея, дишаш благодарение на нея. Станимир Карагьозов ни "инжектира” любов и сила, която няма как да се опише с прости думи, защото тя е сложна сама по себе си. Той  я изстрадва, за да ни я подари, но го прави по най-искрения и най-всеотдайния начин.

И не само на нас, а на всички негови групи, а те не са малко на брой. И тук говорим за чисто човешки взаимоотношения и извън стените на театъра, а това е  важното за един творец - да гледа човешки на нещата, защото той  работи с хора. Ето това е неговата магия - човещината и гениалността в едно. Аз съм присъствал на репетиции на някои от детските групи. Той се държи с тях, все едно са възрастни хора - и така трябва да е, не им спестява нищо, възпитава ги да бъдат отговорни и дейни, да стоят зад думите и действията си и да уважават другите и себе си, така и театъра, да знаят защо са на тази сцена.

Може не всяко дете от тях да стане велик актьор или актриса и да се занимава професионално един ден с това, но е важно времето, през което си бил в тази школа, да те обогати с нещо, което ще ти помогне в изграждането ти като личност.  Защото театъра, освен всичко друго възпитава. Иначе  в чисто професионален план мога да кажа, че почерка в работата на Станимир Карагьозов е толкова различен, толкова индивидуален и професионален, толкова ефективен за мен (а и не само), че аз наистина съм горд и щастлив, че попаднах в моя театрален дом. 

„Талантино” е причината да напуснеш Варна и заживееш в Бургас. Работиш в малък семеен ресторант и твоите работодатели са твои съмишленици и приятели. Разкажи ни за Рени и Краси, моля те!

„Талантино” бе една от причините да остана да живея в Бургас. Съвсем случайно живота ме срещна с Рени и Краси  и още от първия миг, в който ги видях, разбрах, че са различни хора, с душевност като моята, не случайно са "Crazy Family". Тогава  бях напуснал заведението, в което работих и нямах никакво намерение да работя повече като сервитьор. В главата ми бяха моите проекти и театъра, исках да се концентрирам само върху тях. Самата обстановка на заведението обаче, атмосферата беше толкова арт, заплени ме , сякаш винаги съм търсел това място. В началото се дърпах, въпреки всичко щях пак да сервирам, а наистина тогава не исках.

Казах, че ще ходя няколко пъти в седмицата, колкото да помогна. Няма да забравя, как един ден бях седнал на бара, Ирена дойде с някакви книги и ми казва "Виж, не знам дали ще си сервитьор при нас, но пък може да си актьор" и започна да се смее, да ми обяснява за една нейна идея, която някой ден иска да реализира с мен... Ето в този миг аз разбрах, че тази жена е разгадала моята душа, че някак е надникнала там... Тя е като скенер и да искаш няма как да скриеш нещо от нея. .

И така, малко по малко, аз се заразих от тях и както трябваше да бъдат само една, две смени, така и започнах да ходя всеки ден. През тази една година ние тримата преминахме през много неща заедно, опознахме се, аз ги приех като мои добри приятели, те мен също. Затова просто се разгърнах  и им позволих да ме опознаят, допуснах ги  в личния си свят, но те си заслужиха това място, както и аз си извоювах правото те да ме допуснат в техния. Ние тримата се борим, работим и имаме една обща мисия - гостите в ресторанта да почувстват една различна обстановка и мога смело да кажа, че успяваме.

Приемам „Крейзи Фемили” за моята камерна  сцена и  аз всяка вечер изнасям различно представление. Там също имам публика в лицето на клиентите  и моята цел е не само да им сервирам храни и напитки,  а да ги провокирам да изпитат незабравима емоция от посещението си. Радвам се, че живота ме срещна с тези прекрасни хора! Каквото и колкото и да разкажа за тях ще е недостатъчно... За да разбереш колко са специални, просто трябва да ги видиш. Запознах ги с майка ми, познават се  със всички мои близки хора. 

Приятелите ми са  и техни приятели, както и техните- мои! Подкрепят ме и се гордеят с мен,  бяха безумно щастливи от успеха на представлението, и двамата го гледаха, само че в различни дни, защото поне  един от трима ни постоянно трябва да е в Ресторанта.  Какво повече мога да кажа, много ги обичам !

Ако аз, като Графиня, получа покана за ВИП маса в ресторант Crazy Family от ,,пресния управител Стефан Маринов” какво ще бъде първото, което ще ме очарова?

Както вече казах, различната атмосфера и уюта. Ще се почувстваш така, все едно не си на ресторант, а си дошла на гости в дома на " Лудото семейство", ще ти предложа нещо много вкусно от страхотните рецепти на Рени. Какво ще кажеш за един солен кадаиф например или кюфтенца от риба тон? Всъщност не едно, а няколко едновременно ще бъдат първите неща с които ще те очароваме, после ще затвърдим очарованието, като ти поднесем един уникален  домашен сладолед от тиква -авторска рецепта.

И за финал ще те изпратим, станали вече приятели с топла и искрена усмивка и много силна приятелска прегръдка, а ти  омагьосана след невероятното гостуване ще ни дойдеш на гости отново..  Но стига, приказки, ти само ела и сама ще разбереш.

Майка ти  пътува за всяко твое представление. Дали тъгува, че те вижда рядко, или е горда, че сина ѝ е намерил своята сцена?

Моята майчица Ема Маринова  е най- важният човек в живота ми. Толкова много ми е дала, че съм беден на думи  да благодаря, за любовта, грижите, възпитанието и за всичко, което е изстрадала и преживяла за да отгледа мен и брат ми, да ни изгради като личности и достойни хора. Самата тя е  достоен човек! Да, наистина пътува от Варна, за всяко представление и не само мое. Последно гледа „Забравена от Небето” и беше впечатлена отново.

Тя е критичен и обективен  зрител.  Със сигурност ѝ е мъчно, че все по- рядко успявам да се прибирам във Варна, но е достатъчно интелигентна да прояви разбиране и да не го превръща в драма. Всеки ден се чуваме по телефона, винаги е способна да ме разсмее, дори когато ми се плаче.  А дали е горда с мен, определено е много щастлива от факта, че аз се занимавам с това, за което съм се борил толкова време и тя е била свидетел на борбата ми. Трябва да я видите след представленията, как лети от щастие.

Няма родител, който не би се гордял с децата си, когато те постигат мечтите си. И няма дете, което да не се гордее, че има толкова всеотдаен, позитивен и любящ родител, каквато е моята майчица. Обожавам я!

Щастлив ли си?

Да. Хората, които обичам и ме обичат, са  моят извор от който черпя сили, вдъхновение. Те ме провокират да бъда добър човек и да се развивам като такъв. Всеки един от тях поотделно е направил много за мен. Разбира се отделям майка ми- тя е светило. Знаете, който и да си отиде по една или друга причина от живота ти, майката винаги остава. Разбира се, нямам намерение  да пускам някой да си отиде от мен, говоря  принципно. Благодаря на всички, че ми помагат с любовта и топлината си, за да мога аз да я абсорбирам и да я раздавам после на сцената и не само.

Само когато тя е истинска хората я усещат и приемат, а моята смея да твърдя е такава. Държа да спомена, брат ми и племенниците ми, които също много обичам и много ми липсват. С нетърпение  чакам празниците да се видим и да си се нарадваме. Наистина адски съм щастлив и без да изпадам в клишета , ще благодаря на Бог, съдбата и всички тези сили, които ме срещат с хора, които истински ме обичат и обичам!

Разбрахте, че Графа имаше какво да разкаже. А сега не ни остава нищо друго освен още веднъж да Ви поканим на постановката ,,Глупаци”:

Заповядайте и станете част от нашата магия на 11.12 2018г. от 19.30ч, в Куклен театър Бургас. Глупаците в мистериозното селце Ви очакват...какво ли ще се случи....COMING SOON!

 А аз ще добавя: Бъдете добре дошли и не забравяйте да аплодирате всички, но най-силно Граф Юзекевич! 

Нели Арнаудова е бургазлийка, която живее в Бристол. Тя е човекът, който радва читателите на Gramofona.com с невероятните истории на „Бургазлии зад граница“. Този път обаче ни среща с един аристократ от бургаската сцена.