“Ново, справедливо общество ще се роди долу, на улицата”, казва известният интелектуалец, който признава, че вярва повече на новата европейска левица

- Г-н Вагенщайн, бездуховността ли е диагнозата на днешна България?

Това е моята душевна болка. Аз имам своя борба, която водя вече толкова много години. Уморих се, а не мога да кажа, че имам някакви успехи за духовността в лявото движение.
Според мен духовността е като ключа сол пред петолинието. Самият този ключ не е музика, той не прави музика, но ако него го няма, няма хармония. Просто са ноти, звуци. Трябва да има ключ, който да създаде система от тонове. Аз се боря за този ключ. В момента ние нямаме пред петолинието си ключ. Ние не знаем мелодията, която пеем. Не е ли само сбор от звуци, сбор от тонове? Липсва това, което се нарича лад.
Има различни ключове.

Ако отворите моята книга „Сбогом, Шанхай”, там ще видите, че първата дума е ладът, ключа на „Прощалната симфония” от Хайдн. Ако го няма този ключ, няма Хайдн, няма „Прощална симфония”.
Мисля, че левите идеи, пораждането на чувствителност към страдащите, към бедните, не сме ги измислили ние, не ги е измислил дори оня Карл от Трир, брадатият, който говори за един призрак, бродещ из Европа. Един друг преди него е бил разпнат на кръст заради това, че е искал справедливост, милост към бедните, доброта, солидарност.

Аз мисля, че комунизмът е продължение на християнските ценности. Без попове и патриарси, без партократи, без КГБ. Става дума за дълбинната стойност, за хуманитарната същност на християнството.
Христос казва – “не мир дойдох да донеса, а меч” (Матей 10:34). И комунизмът с меч идва някога.

Християнството постепенно се бюрократизира, деформира и се превърна в занаят. И комунизмът постепенно стана занаят за определени прослойки. Професия комунист, професия християнин, професия католик. Такива професии няма.  Те водят до деформация на изначалния, хуманния смисъл на тези движения на човечеството, на стремежа към по-добър, по-справедлив живот, към повече доброта и справедливост.

Аз съм дълбоко атеистичен човек, който никак не се вълнува от това, което наричаме попщина. И за да продължа със сравненията, виждам тази попщина и в нашата левица. Ние създадохме своите попове, своите папи и патриарси по същия начин.
Който е запознат добре с историята на Ватикана, знае - това е история на интриги, на битки за власт; история, която за нас е продължение на постулатите на една религия, но зад завесите то е битка за власт, за облаги, за надделяване.
 

- Да се върнем към нашето, тукашно състояние в България.

Ами нашата партия (БСП – бел. авт.), лявото движение въобще се отказа от най-главното – ключът сол пред петолинието. Той е отпреди Маркс. Маркс много по-късно дойде в историята на човечеството, за да каже, че един призрак броди из Европа.
Преди призраците да забродят из Европа из нея от дълги години бродят писателите из Европа.

Те са истинските проповедници на  чувството за справедливост. Английската литература, големият английски роман от 18 век, е преди Маркс. Той възбужда чувството на хората, че нещо не е наред, че има нещо много жестокост в отношенията между хората, в социалната подредба. Френската литература, Зола. Ранната американска литература, тя е следмарксова, внушава най-благородното чувство на хората за солидарност и съчувствие към бедния, към страдащия, към нуждаещия се и - най-важното – ненаситната у човека носталгия към по-добър свят, по-справедлив.
Ето тук сме го закъсали.

В тази предизборна борба, без която не може, но която според мене опошлява всичко. Защото самото участие в тази борба те принуждава да възприемеш ония закони, законите на камата и на плаща - нечисти отношения, двойнствени, свързани с други странични съображения - как да заблудиш, как да спечелиш, как да се поставиш пред другите. А поставянето пред другите в днешния живот, това е друга заплата,  друга класа мерцедес,  друго жилище,  друг начин на живот и т.н.

Аз на това съм се посветил – на битката за духовността. Но за съжаление, всичките свои битки съм загубил. Не съм никак от печелившите. Обратното - не съм в състояние да го прокарам в живота. А как се провежда това?
Ами, аз съжалявам, сигурно това е много демодирано мислене – но чрез революция.
 

- Добре, но това сякаш се случва - „Подемос” в Испания, това ново ляво движение, не е ли някаква надежда, че от Испания може да тръгне една такава вълна?

Дано. Преди „Подемос” обаче вече има „Ди Линке”, което у нас го превеждат като „Новата левица”, но значи Левицата. Това е съюзът на бившата комунистическа партия в ГДР с левите социалдемократи.
От гледна точка на съвременните политически движения може би архаично звучи моето силно недоверие към социалдемокрацията. Сега Партията на европейските социалисти се ръководи от българин, но аз не мога да кажа, че съм възхитен от неговото поведение.

Аз съм един от онези дванадесет писатели, които навремето писахме писмо до Станишев – оттеглете се, съсипвате лявото движение в България, съсипвате социалистическото движение. Оттеглете се, вие виждате - хората не ви искат, хората не гласуват за вас, оттеглете се.

В резултат на това един прекрасен ден получихме покана да посетим „Позитано”. Ние много се вълнувахме, че най-сетне ще седнем да обясним защо смятаме, че Станишев води партията не натам, където трябва. Оказа се, че той не може да слезе три етажа с асансьора, а изпрати чиновник да разговаря с нас. Просто той не се унижи да разговаря с 12 писатели.
Лично за мене Шулц и Станишев - това е една и съща беда за Европа. Те спасяват капитализма. Може би не е съзнателен процес, но обективно се получава така.
Парламентарната група в Европейския парламент се нарича на социалистите и демократите. Това „И” е най-голямата измама в европейската левица – просто са заменили едно тире с буквичката „И”. Това е групата на социал-демократите.
 

- Но има и група на Европейската обединена левицата в Европейския парламент…

Аз лично вярвам повече на тази нова левица, това са всеотдайни хора, те са от типа „Подемос”. Много добре познавам германската нова левица – те са проникнали по-дълбоко в същината на нещата. Защото „Подемос” още не сме ги видели. Ще ги видим. Дано „Подемос” не изиграе този номер на нашите надежди, който изиграха гърците.
Аз отначало се чудех защо гръцката компартя са против „Сириза”. Ето, затова бяха против, защото знаеха повече от мен и са по-малко емоционални от мен, за да се отнасят скептично към „Сириза”. Оказа се, че те са правите. „Сириза” много бързо и лесно предаде фронта.
 

- Какво трябва да направим ние тук, в България,  които искаме да се променят нещата?

 Не искайте от мен рецепта. Аз, ако знаех, щях да бъда Маркс.
 

- Но вие вече дадохте една рецепта – поне да вярваме.

Това - да. Разбира се. Основно условие е да вярваш в това, което правиш. Нещастието е, че хората не вярват. Мнозина го правят чисто професионално. Аз много съжалявам, че в момента тези, които вярват, особено най-бедните, най-изоставените, най-пренебрегваните слоеве, могат да вярват само в своята вяра. Те не вярват в обективна реалност, а в имагинерна реалност – тя е имагинерна, както религията – ад, рай, горе, някой, чистилище.
 

- Сравнявате комунизма с християнството, с религията.

Аз  много уважавам думите на Путин, който казваше – най-страшното, най-драматичното събитие на XX век това не е Втората световна война, а рухването на Съветския съюз.
Ние сме склонни да свързваме Съветския съюз с ГУЛАГ, с ЧК, с нарушенията, а не с главното, основното. Всяка революция е нарушение по принцип, затова е и революция. Тя крие в себе си и несправедливост по отношение на някого, на нещо.

Революцията никога не е справедлива, тя носи в себе си корена понякога на нарушение на основни постулати в името на някаква далечна цел. И християнството със своята декларирана доброта, състрадание, съчувствие към бедния, към отрудения, към страдащия, предизвика най-страшните войни XV -XVI век - религиозните войни. Християнството бе следвано от Вартоломееви нощи. Християнството роди Инквизицията.
Аз не одобрявам, разбира се, всичките тези ексцесии на католицизма, но съзнавам, че те са спътници, няма как.
И революцията имаше своите спътници и е много опасно сега ние да не сме в състояние да отделим главното в революцията, основното, историческото от спътниците му , които са много често и несправедливост, и жестокост.

Много често съм имал повод да говоря за конниците на Апокалипсиса веднага след Втората световна война. Защото е много лесно сега, пред кафенцето или чашката уиски с ледче, да си приказваме какво се е случило в началото след Втората световна война – за това, че са допуснати несправедливости.
Несправедливо е това, което се е случило в Бухенвалд, когато  е освободен от американците. Освободените пленници са разкъсвали с ръце надзирателите. Тия десет дни, през които ти не можеш да спреш хората - чакайте, ще има съд, ще видим... В Италия за една нощ избиват 17 000 фашисти - без съд, без присъда. Това са те - конниците на Апокалиписиса.

Трябва и това да разберем, не да го оправдаем, но да го разберем. Не го разбират тези, които са край чашката уиски на много хубавия плаж на някакъв скъп остров, ама сега, а не тогава. Да си бил ти тогава, за да разбереш как толерантните парижани, свикнали на всичко, разнасят из Париж разплакани жени с обръснати коси затова, че са танцували с германци и са се любили с германци. Толерантен Париж се оказа ужасно нетолерантен по времето на тези десет дни.

Аз отново мечтая за следващите десет дни, които няма да ги доживея, няма да ги дочакам, но те ще бъдат отново десет страшни дни. Отново те ще бъдат несправедливи дни, но от тях само може да се роди едно друго справедливо общество. Нищо няма да се роди в парламентите с гласуване. Ще се роди долу, на улицата. Ще се роди несправедливо. Ще се роди в кръв и  болки, както се ражда и детето. И за да завърша – вярвам в революцията.

Автор: Ваня Ставрева

(Със съкращения.)

Източник: faktograf.bg
 

На снимката: Анжел Вагенщайн

 

Снимка: alef-bg.org


Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив в семейство на сефарадски евреи. На 16 години става член на Работническия младежки съюз (РМС). Включва се активно в дейността на антифашистка бойна група. По Закона за защита на държавата е въдворен в „еврейски трудов лагер“ в Македония. Бяга от там и става партизанин. След бойна акция през 1944 г. е заловен и осъден на смърт. При бомбардировките над София затворът е частично разрушен, а затворниците са преместени в сливенския затвор. Това забавя изпълнението на присъдата, а смяната на властта в България го спасява.
Завършва кинодраматургия в Москва. Автор е на 50 сценария за филми – игрални, документални и анимационни.
Член е на комитета за защита на Русе, учреден на 9 март 1988 г. Един от 12-те интелектуалци, поканени на закуска от президента на Франция Франсоа Митеран във френското посолство в България през януари 1989 г.
След 10 ноември 1989 г. участва в работата на Кръглата маса от страната на БСП. Народен представител е в VII Велико Народно събрание (1990 – 1991) от листата на БСП.
Публикувал е романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, последните два - с международни отличия. Книгите му са преведени на много езици, включително френски, английски, руски, немски, испански и италиански.