Слави Томов от години работи в общинското радио в Бургас.
Той за себе си
На 43 години съм. По професия съм журналист, но останалите ми занимания са свързани с литература и компаративна критика. Не мисля, че този тип изследване е развит в България. Увличам се и от хибридни жанрове, при която е размита границата за някаква жанрова определеност. Разбира се, изкушен съм и понякога пиша и пасажи с чисто художествена насоченост, като се опитвам да избягвам наносите на cliché-тата и да разчупвам традиционни модели на изказ, рефлекс, усещания.
Литературна критика в Бургас
Аз съм изключително изкушен от литературната критика. Опитвам се да разглеждам и обглеждам не само български текстове, но и западни литературни образци. За жалост, все по-малко хора се наемат да се занимават с подобен тип неща и се насочват към писане на авторски текстове, понеже имат усещането, че могат да покажат себе си много по-атрактивно и по-бляскаво на литературната Main stage, но моето мнение е, че това е погрешно. Работата на един човек, който пише чисто художествени текстове и работата на един литературен критик няма почти нищо общо.
Първите по-скоро се плъзгат по епидермалната страна на езика, колкото и да го натоварват с различни тропи, докато вторите / критиците/ са просто дискурсивни археолози. Издирват, сравняват, „хербаризират“, наслагват езикови палимпсести, които съдържат буквално епикризите на самите автори. Не искам да центрирам вниманието си към мен, но за да се опитваш да пишеш литературна критика, не само трябва ежедневно да четеш и да се сблъскваш с най-различни текстове, но те трябва да бъдат и резонни-стойностни.
В последно време обаче, изчезването или по-малкото присъствие на фигурата на литературния критик /не го приемайте лековерно като някакъв Висш авторитет/ някак влияе отрицателно към процесите на писане. Ако едно писане остане без литературни критици-то би превърнало самото себе си в тревожен симптом. Би обглеждало егоистично самото себе си от величието на театралната сцена, пълна може би с фенове, но заредени имплицитно с пристрастие, слабост, меркантилност.
Да харесваш именно като фен нечие произведение или да предпочиташ един автор пред друг-това са занимания в сферата на профанното, на пикантното, на любителското и аматьорското- на несериозното, това няма нищо общо с истинските занимания на литературния критик, при когото рецепцията е съвсем друга. Литературният критик е по-скоро неутрален. Той работи с текстове. И сблъсква тези текстове. И всъщност именно това е и неговия - хабитат. Литературният критик и обикновеният читател никога не четат един текст по един и същи начин. Или, пишещите художествени текстове са по-скоро като децата, които се опитват да строят нещо с lego и които трябва да наглеждаш.
Ако го кажа по-иначе, да оставиш едно писане без литературна критика е все едно да запалиш газовата бутилка, да излезеш и да се довериш на съвестта на редуцир- вентила й. А за това, че съм прочел цялата Европейска класика ме кара да се усмихна. Ами тя, всъщност не е чак толкова голяма. Визирам елитарните литературни пикове. Шегувам се. Да, наистина-през мен са минали изключително много книги, но мисля че не точно това е критерият или белегът, който показва post factum символ за интелигентност или ерудираност.
Твърдя, че съществуват стотици четива, на които все още никой не е залепил етикетът „Световна класика“, но това не ги омаловажава в моите очи и не ги прави маргинални в сетивата ми като величия. Съществуват важни четива, които по-скоро са дали тласъци на други четива, но са потънали /поради различни причини/ от зрението на обикновените читатели: пренебрегнати, унизени, наказани с безразличие. Ето, наскоро попаднах на един брилянтен автор Курцио Малапарте, твърдя че носи много по-големи качества като писател от Хемингуей, но колко ли човека знаят за него?
Има ли по-голяма книга от Библията?
Със сигурност има. „Одисей“ на Джеймс Джойс, или „Сантиментално пътешествие“ на Лорънс, или „Дон Кихот“ на Сервантес - ако подходим по критерий обем. Но, ако прочетем въпроса с другата му асоциация може би няма. Колебая се. Та, толкова много текстове стъпват, разработват или „миксират“ библейски сюжети.
Винаги с костюм, един „натокан батка“
Разсмива ме сленг формата „батка“. Но носи и някакво миловидно усещане за мен за съ-принадлежност към Бургас. А иначе за костюмите, старая се да изглеждам по-скоро елегантно, а не натрапчиво. За мен това е важно. Недопустимо е човек, който пише или се занимава с литература не само да излиза на сцена пред публика с дрехи току-що извадени от центрофугата на пералнята и да се опитва да внушава на същите тези хора значимостта на текстовете си. Ако се опитам да отворя скоба, предпочитам: бели ризи /на Zara/, вталени сака, мокасини или класически тип обувки. Ако преобърна цитата на Барт, че „фотографията е елипса на езика“, то спокойно мога да кажа, че визията е и донякъде елипса на собствения ни вътрешен натюрел.
Жената на моя живот
Моята жена…Всъщност , „моите жени“ съществуват по-скоро в романите: Албертин на Пруст, Дора на Патрик Модиано, Надя на Андре Бретон, на Philippe Sollers…
Бракът ограничава или дава крила?
Нека ви отговоря с един чудесен цитат на Томас Ман от „Доктор Фаустус“. "Но трябва да се признае, че опитомяването на природното зло- на пола, с помощта на християнския брак е един остроумен палиатив".
