Хемингуей казва, че всичко, което е далече от морето е провинция. Ние не сме провинциалистки. Аз съм родена в град Бургас, а тя в град Варна. Ние сме от онези момичета - одухотворени и влюбени в морето.

За интервютата, които пиша в рубриката „Бургазлии зад граница“ се срещам с различни хора, всеки със своите умения и въжделения. В сайта отдавна не разказваме само за бургазлии, а ви запознаваме с успешните българи по света. Милена Пенчева е моето вдъхновение. Срещата ми с нея бе като катастрофа с товарен влак, от онези най- тежките. Тя просто ме прегази с таланта, вярата и родолюбието си.

Милена е чаровна брюнетка, елегантна и усмихната. Винаги си припомня думите на майка си, че светът е едно огромно огледало и ако му се усмихне, и хората ще ѝ се усмихнат, дори да не знаят защо. От малка усъвършенства своите способности. Тренира акробатика, има черен колан по карате, играе народни танци, рисува и печели международни награди в Женева, в СССР, говори четири езика, има диплом за кинезитерапевт и завършва Вътрешна архитектура. Любовта ѝ към шиенето датира от времето, когато крои рокли за куклите си на собствена шевна машина, подарък от нейната майка. А когато преди години имаше режим на тока, шие театрални кукли и разказва приказки на своите дъщери Христина и Соня.

Милена Пенчева живее от петнадесет години в град Балтимор, САЩ на брега на океана. Историята на нейното заминаване е интересна, но още по- интересен е животът ѝ след това. Съпругът ѝ има фирма за миграция в Канада. Четири години Милена учи усилено френски език и висок клас английски, с идеята да се преместят там. Но докато това се случва печели зелена карта - мечтата на милиони българи.

Късметлийка ли се почувства тогава?

Не зная, бях щастлива и объркана едновременно. Звънях на съпруга ми, на дъщерите ми, отидох при учителката си по английски език, за да провери моя превод на документа и когато тя изрази доволството си от старанието ми, стигнахме до последните страници, в които същото беше написано на български език, но аз от еуфория не бях обърнала внимание.

Какво помниш от първите години в Балтимор?

Помня, че бях неприятно изненадана. Къщите приличаха на къщата на Пипи Дългото чорапче. Дървени, с веранда и столчета отпред и облицовани с кафяви тухли. И друго, разстоянията тук са огромни. Не можеш просто да отидеш за хляб в бакалията отсреща. Трябва да подкараш колата, да се качиш на магистралата и да шофираш поне половин час.

И още, колите им са огромни, къщите вътре са огромни и офисите, които чистихме в началото, също. Но хората са други, топли и приятелски настроени. Когато се нанасяхме всички съседи дойдоха да ни поздравят. Това бях виждала само по филмите. За разлика от всичко, което изброих дотук, тази истина приятно ме изненада.

Работиш, играеш народни танци, преподаваш в две български училища, водиш тренировки по аеробика…. Но получаваш диагнозата рак на гърдата и заминаваш за операция в България. Има ли разлика в медицинското обслужване в България и САЩ?

Да. В България ми направиха операцията и четири химиотерапии, докато Соня - малката ми дъщеря с настояване и постоянство, оформи документите и ме приеха в Балтимор в болницата „Сейнт Джоузеф“. Продължих с химиотерапиите. В САЩ осигуряват лекарства, с които улесняват провеждането ѝ. Няма да говоря какво е в България. Ще споделя, че разликата е несъезмерима и в самите вливания, и в модерните системи, които позволяват сам да се движиш, и в отношението на лекуващите, и в обстановката. И тук залите са огромни, но ни носиха затоплени одеала. Близките ми можеха да стоят около мен седнали на диван и да ме окуражават.

Възстановяването ти от интервенциите е дълго и болезнено. За човек, който с енергията си може да задейства електроцентрала, седенето у дома е непосилно. Соня ти припомня играчките от парцали с които им разказваше приказки. Това ли даде смисъл на бъдещето ти?

Да. Започнах отново да кроя и шия. Отначало резултатите никак не ми харесваха, но продължих, защото се чувствах полезна и заета. Куклите, които ме върнаха в нормалния ми ритъм бяха облечени в български носии. Шарките и комбинациите в етнографските области се различават. Българската шевица не е просто съчетание на багри, а всяка от тях има значение. Те не могат да се смесват по желание, те си имат правила, традиции и история.

Какъв беше повода да направиш първата си международна кукла?

Първата кукла направих за филипинка. Запознахме се като разхождахме кучетата си. И двете имаме сибирски хъски. Докато любимците ни си играеха (нещо рядко срещано за две момчета), тя се позаинтересува с какво се занимавам. Помоли да ѝ покажа куклите и си поръча една, облечена с цветове на техния флаг в синьо, червено, бяло и върху бялото избродирано слънце. Но поиска на гърба да има криле. След това ѝ уших още няколко ангелчета в национален флаг, една принцеса и една спортистка във футболен екип. Това бяха първите кукли, които продадох.

Оттогава произведенията ти от плат и конци пътуват по света и у нас, за да прославят България. В колко държави произнасят името ти с възхищение и респект?

Не са малко! Запазила съм познанства с хора от всички паралели и меридиани още от детските си години и работата, като кинезитерапевт на Златни пясъци. Някои от приятелите си поръчаха кукли за подарък. Приятелите на моите приятели направиха същото. Така на отрочетата ми се радват в Америка, България, Турция, Германия, Гърция, Полша, Русия, Украйна, Румъния, Швеция, Испания, Сърбия, Чехия, Белгия, Дания, Естония, Ирландия, Литва, Италия, Словакия, Франция, Англия, Норвегия, Перу, Канада, Мексико, Австрия, Португалия.

И моделите ли, които правиш за чужденци са облечени в традиционни облекла?

Да, затова също се налага да чета, но и самите клиенти ме насочват и помагат със съвети. Имам кукли облечени със сари, фередже, тюрбан. При полските носии основно в женския костюм е корсета - елек с ленти за стягане. При дрехите от Перу се използва пончо - вид наметало от вълнен, изтъкан плат с много цветове. В Индия по панталона наречен - дохоти може да познаеш от коя каста е! Всяка държава си има специфични изисквания към направата на даден костюм. Историята на дрехите е точно като една вълнуваща приказка на Шехерезада.

Връщаш се към народните танци, които лекуват, всеки вмускул от тялото ти. Връщаш се и като учител в детската градина на едно от българските училища. Там разказваш приказки с помощта на куклите Баба Пенка и дядо Добри. Но нещо се случва с една от тях?

На български събор бях изложила куклите и рисунките на голямата ми дъщеря Христина. Тя е художник, завършила е в Италия. Една жена, която се оказа българка няколко пъти се приближаваше до масата и се отказваше. Попитах я с какво да ѝ помогна, а тя се разстрои и отново отмина. След това нейната дъщеря ми обясни, че куклата много приличала на съпруга ѝ, който скоро е загубила. Направих същата кукла, а дядо Добри остана при децата от моята група.

Изработването на човечетата, които моделираш с желание, познания и любов подпомага семейния бюджет. Но вероятно си подарявала на някого?

Да. Тук има традиция края на лечението ни да отбелязваме с камбанка, която прозвъняваш за да чуят всички, че болките и страховете са отминали и ти си здрав човек. За този ден опекох сладки за целия персонал (около тридесет човека). А на докторката, която ме прие и лекува, подарих две кукли. Бях разбрала, че е от полски произход и детство ѝ е преминало във Варшава.

Това беше малък жест от моя страна, а тя милата, толкова се изненада, че се разплака. Не вярваше, че някой може да направи фигурки, пременени в същите носии, като нейната, която е обличала за да танцува.

Пишеш детски приказки. Две от тях създаваш по специален повод, също за да ги подариш. Какъв беше той?

Бях поканена на baby shower. Познавах цялата фамилия. Те също са от град Варна. По съвет на голямата ми дъщеря Христина, която илюстрира книжката, съчиних приказка. В нея починалият дядо, слиза от небето като облак. Разхожда внука си, показва му Слънчевия часовник, води го в Делфинариума, разговарят, играят на плажа. Семейството толкова хареса книжката, че поиска да напечатаме за целия род, за да се предават от поколение на поколение.

Втората написах по желание на една специална жена, която искаше да изненада съпруга си, като разкажа тяхната история в приказка. Сподели ми, че той всяка вечер я четял и плачел. Нели, душата ми грее, когато усмихвам хората и виждам щастието в очите им! За мен това е награда за усърдието и труда ми!


 

Такава е Милена, която пришива сърца на парцалените кукли. Милена, която сбъдва мечти. Милена - една цяла вселена от доброта, обич и дарование!

P.S. Нямало героини в нашето време … Има и още как.

Нели Арнаудова ни запознава с различни и интересни хора в рубриката "Бургазлии зад граница", но и не само. Тя ни разказва за различни места във Великобритания, често ни среща и с любими български актьори от популярни сериали. Нели е от Бургас. Щастливо омъжена е и живее със семейството си в Бристол, Англия.