Коцето Кюркчиев

Георги Чалдъков*

Константин Кюркчиев-Коцето е наш съученик и приятел, роден на 21 май 1939 г. в Бургас. Наричахме го още Големия бивол, брат му беше Малкия бивол, защото двамата са синове на бай Димитър-Бивола – голям колоездач и известен морски агент в Бургас. Коцето от дете пълнееше и другият му прякор стана Дебелия – когато се ожени за една чаровна лекарка от София, тя гальовно го наричаше Ragazzo dell‘ Burgas obesus.

        Ако кажеш за него „стояхме на един чин“, ще предизвикаш учудване, защото самият той трудно се сместваше на чина. За него имаше по-голям чин, по-големи дрехи и обувки, дори тетрадките и учебниците му бяха по-големи. Навярно в тях е пишело повече, отколкото в нашите учебници, защото Коцето разказваше истории, които ние въобще не знаехме. Беше ученолюбив, завърши гимназия с почти отличен успех. Като пораснахме и тръгнахме по кафенета и кръчми, той винаги сядаше с гръб към стената на масата в ъгъла – да няма никой зад него и да вижда всичко пред себе си. Преди да налее уискито си, обръщаше чашата и с отсечени движения изтърсваше „праха, който му бяха сложили шпионите“ (тази защитна реакция беше научил от Благой Тодоров-Билито – другата бургаска легенда). 

          Разказваше историите си на висок глас, жестикулираше енергично, ръцете му описваха невероятни лупинги и параболи във въздуха, понякога втренчено гледаше нагоре и изричаше звуци, подобни на „ух“, „уф“, „ах“, „ау“. Обикновено завършваше разказите си с тревожно повтаряне на: „Фурна, фурна (на бургаски жаргон – мълчи, мълчи)! Всички ни гледат, всички ни подслушват“.

         Историите с преследването бяха оцветени с много метафори, хиперболи, алегории, уникални жестове и възклицания, но беше трудно да се разбере доколко това се дължи на „опитомяване на фактите“, както той казваше, и доколко историите му бяха реални събития. Както казват италианците: se non è vero, è ben trovato (може да не е верно, но е добре направено). В края на 50-те години на миналия век, когато сомалийските пирати не бяха още родени, колумбийци, опиянени от латинореволюциите, плениха екипажа на португалския пасажер „Санта Мария“ – тогава комунистическата пропаганда започна да възхвалява революционерите и дори нарече пасажера „Кораб на мира“. Това обаче въодушеви моряците на стражевия кораб „БО“ (Болшой охотник), в екипажа на който бил и Коцето. Те решили да убият капитана, да преминат Босфора и да акустират в някое  пристанище на Запад. Малко преди река Ропотамо обаче били дешифрирани и върнати в Бургас. Привикали Коцето в комендантството и го запитали: „Ти ли щеше да убиваш капитана с аварийната брадва?“ и  Коцето отговорил, че дори не е виждал такава брадва. Тогава следователят го запитал дали си спомня, че като ученик ударил учителя си по математика с обувка по главата и Коцето отговорил: „Това си спомням, но за аварийната брадва не знам нищо“. „Щом си признаваш за учителя, значи отдавна те тегли тая работа; като дете – с обувка, сега – с брадва!“ – казал следователят и оставил пистолета си на масата с дуло обърнато точно към Коцето. След това отишъл до прозореца и оставил Коцето да мисли. Коцето обърнал посоката на дулото на срещуположната страна, следователят идвал към масата и пак насочил дулото точно към него. Разминал му се затворът, но насоченото  към него дуло хвърлило котва дълбоко в душата на спомените му, превърнало се в хипохондрия – мисълта, че някой го следи, не искаше да го напуска.

       С годините Коцето се изучи във Варна и стана капитан на кораби в океанския риболов. Един ден Билито му изпрати радиограма със следното съдържание: „Коце, убий капитана, продай рибата, чакаме те в Бавария – в Гармиш-Партенкирхен. Пушките са раздадени, носи куфара с медалите“. Извикал го първият баро, дошъл и политическият капитан и застанал зад гърба му – пак имало пистолет и пак дулото било насочено точно към Коцето.

       Затова сяда винаги с гръб към стената на масата в ъгъла на кафенето и преди да налее уискито си, обръща чашата и с отсечени движения изтърсва „праха, който му бяха сложили шпионите“. И често казва на турски: „Чок шпионларлъ бурда вар“ (има много шпиони край нас). Толкова много, че преди 30 години един бургаски приятел го срещнал на площад „Славейков“ в София и му казвал:   „Здравей, Коце!“, а той се огледал подозрително наляво и надясно и с приглушен глас го запитал: „Кой ти каза, че съм в София?“

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* От: „БУРГАС. Сантиментални истории“. 2012, стр. 94-96.

Приятели на главния герой изпратиха до редакцията на Gramofona.com негова снимка, публикуваме я заедно с описанието към нея:
 

Изпращам снимка на Коцето Дебелия – спи на някакво летище - към средата на седемдесетте! Снимката, (както и той самия) - сама за себе си е една забавна история – Коцето твърдеше, че това е летището на Халифакс, и се напил от мъка, че трябва да се прибира в социалистическия рай, а „свидетели“ от моряшките среди твърдяха – се напил от радост че заминава и заспал на Бургаското летище!

    Дебелия, мир на праха му имаше огромно чувство за хумор и при него форма и съдържание бяха абсолютно неделими!

     Не мога да си представя – колкото и да е „кинематографичен“  и талантлив някой актьор– да би могъл да го изиграе ако няма неговите  гигантски размери, колосален размер на обувките и гръмогласни шеги преминаващи в шепот съпроводен с жестове, въртене на очите, „шпионски жаргон“– когато се заговори за шпионаж, следене и Държавна Сигурност .