В редакцията на Gramofona.com пристигна писмо, посветено на Световния ден на социалния работник. Макар и с ден закъснение, публикуваме текста без редакторска намеса.
Днес отбелязваме Световният ден на социалния работник. Ден на признателност към хората, които се грижат и подкрепят най-уязвимите членове на обществото. Всеки трети вторник на месец март се дава почит и уважение към една непопулярна професия в България. Професия, която често бива омаловажавана и дори пренебрегвана. Честит празник!
А дали някой, който упражнява тази професия въобще си мисли, че може да празнува? Какво да празнува? Дългогодишното забвение към тези хора? Мизерното „възнаграждение“ (кавичките не са случайни) в края на всеки месец, което дори не искаш да погледнеш, защото усещаш една буца в гърлото, че по-скоро мястото ти не е тук. Започваш да се чувстваш излишен и демотивиран. Питаш се дали тази подигравка си заслужава в името на това, за което си учил и работил толкова години! Изчисляваш и смяташ дали можеш да си позволиш да живееш достойно или поне едно жалко съществуване.
Не можеш!!!
Ние Социалните работници нямаме право да живеем достойно. Грижим се за хора в нужда, в риск и в неравностойно положение, но самите ние имаме нужда от такива грижи. Такива неосъществими нужди ли имаме? Трудът ти да бъде заплатен до толкова, че да не се срамуваш да казваш какво работиш!
Заплащането на един специалист в социалната сфера е дори под минималната работна заплата. Как със заплата от 500 лв, този работник ще успее да отиде до работното си място и да се върне, след като вече дори и билетчето за градския транспорт се покачи на 1,30лв? От 1 Декември в Бургас цената на кубик вода поскъпна с близо 9 % и как да я плати в края на месеца? Електроенергия, телефон, входни разходи, данъци, храна… И най-вече – достоен живот.
Мизерия, дами и господа управляващи. Тази дума обобщава трудовите възнаграждения в социалните услуги. Оправданията „няма пари“ звучат по-скоро подигравателно, отколкото загрижено, защото сте в позиция, която изисква от вас да намерите такива. Ние не се оправдаваме пред ВиК, Енергото, Бургасбус, хранителния магазин и НАП, че „няма пари“, а намираме такива и плащаме. Как? Едва ли ви интересува! Вас нищо не ви интересува. Ние сме дори с по-ниско заплащане от охрана или хигиенист/ка ( уважения към тези професии). Срам!
Това няма да е последното отворено писмо от нас. Ще продължаваме да търсим начин да оцелеем, дори и да трябвада излезем на улицата. Ще търсим някой и нас да ни обича. Не така както вие управляващите, а както един велик бургазлия – Георги Калоянчев:
„Мой беден български народ, в душата ти препускат гладни ветрове, в нивята ти кълнат бурени, в домовете кълне безверие.
Мой нежен и раним беден български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван от светове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници.
Мой нещастен български народ, ние, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България. На тая граница стои нашата съвест, нашата обич, нашата толерантност, гробовете на тия, дето са били пред нас, и люлките на тия, които идват след нас.
Има една приказка. Имало едно време един дядо и една баба. Те нямат сол - имат сълзи - от тях ще я добием, но когато няма вяра - тогава е страшно. Когато нямате хляб - аз ще ви обичам, когато нямате работа - аз ще ви обичам, когато се чудите как да свържете двата края - аз ще ви обичам...“
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, КОЛЕГИ!
