„Има хора, за които е почти невъзможно да говорим в минало време. Пейо Пантелеев е един от тях”, казва за своя близък приятел бургаската поетеса Елка Василева. Поетът, който имаше прекрасно чувство за хумор и винаги бе усмихнат, си отиде на Велики понеделник, но за много хора той ще остане завинаги в сърцата им. Пред Грамофона нюз Василева не си спомня кога точно е била първата й среща с Пантелеев, защото има усещането, че двамата се познават цял живот.

„С Пейо бяхме близки не в общоприетия смисъл, да си пием всяка сутрин кафето заедно, или да се събираме семейно. Когато сядахме на раздумка, винаги имаше уговорка. За мен бе достатъчно да знам, че мога да му позвъня, когато имам потребност точно от него. Същото се отнася и за него. Споделял ми е доста неща, често сме обсъждали негови тревоги и разочарования. Той бе прям и справедлив, с нежна и затова ранима душа”, казва Елка Василева.

По думите й славата не е радвала бургазлията, а на моменти популярността му идвала в повече. „Това съм усещала нееднократно. Особено по времето, когато журирахме на театралния фестивал „Бургаски изгреви”. Тогава прекарвахме заедно доста време и имахме възможност да общуваме по-пълноценно. Тези дни са много скъпи за мен, смислени и богати”, обясни тъжна Василева.

За нея е огромна чест, че Пантелеев е харесвал поезията й и често й го казвал. „Ценеше мнението ми и няма да скрия, че ми е свидно да си го спомням. Когато реши да издаде втората си стихосбирка, след доста голям промеждутък от време, ми се обади и се срещнахме на кафе. Това беше една от срещите ни, когато дълго говорихме не само за стиховете, които да влязат в книгата, за заглавието, как да бъде като полиграфия. Запомнила съм от тогава, че очите му бяха тъжни, имаше някаква болка, някакво примирение като че ли…”, добави още бургаската поетеса.

За читателите на Грамофона нюз тя предоставя едно от стихотворенията си в стихосбирката  „Анатомия на спомена”, написано за Пейо Пантелеев:

 

ПОСВЕЩЕНИЕ                    на П.П.

 

Морето не познава само бури.

Макар, че бурите са изпитание

за здравината на веслата

и твърдостта на дланите,

понякога морето приласкава

по-нежно от любима.

Но ти не пожелаваш тази същност,

защото си приел мощта в стихията

да оживява в самотата ти среднощна

и да те предизвиква за отпор.

Повярвай, има други цветове

и други хоризонти,

очакващи да ги откриеш

и споделиш.

Виж – на скалата,

надвиснала над пенещата бездна

реди гнездото си

сребриста птица.

„Спомням си, че тогава исках да му вдъхна малко оптимизъм. Надявам се да съм успяла. Не приемам раздялата с Пейо за окончателна! Затова не казвам „сбогом”, а „довиждане”, до когато…”, допълни още бургаската поетеса.