Гайдарят Росен Поборников от Бургас разказа за битката си с ковид и отношението на бургаските медици, спасили живота му. Той е приет в тежко състояние в болница Бургасмед, но благодарение на усилията на екипа вече е у дома и дори успява да свири по няколко часа на ден. Публикуваме неговия разказ, защото сме убедени, че добрите новини и добрият пример трябва да стигнат до повече хора.

Обикновено професията ми е такава, че около мен има много танци, музика, деца, смях и забавления. Аз съм човекът с гайдата от снимката. А това е ФТА "Никола Гинов", с който работя много дълго време и открихме Многопрофилна болница "Бургасмед" - Бургас.

Болница, като всяка друга предполагам, но няколко години по – късно в нея спасиха живота ми…

Бях сам… Влязох във вход, в който влизали само болни. Той COVID – а си имал вход. Виках – нямаше никой! Продължавах да вървя и продължавах да си мисля, че викам „Ехоооо“, но никой не отговаряше, защото по-късно разбрах, че съм нямал въздух да викам. Една усмихната жена ме покани в асансьора. Влязохме. Отдръпнах се от нея, за да сваля маската – не можех да дишам. Излязох от асансьора и не знам как вече бях в леглото. Май беше спешно:

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена.

Чувствах, че съм по-голям късметлия от Хаджи Димитър, но дали щяхме да се видим…

Не можех да дишам – вдигнаха леглото ми. След малко спирах да дишам – имах кислородна маска. На третия или четвъртия ден се събудих…с маската… Махнах я… Дишах и седнах. Имаше храна и около мен усмихнати хора. А една докторка ми се усмихна зад маската си и каза загрижено „Прескочи…“.

И се започна… или по-точно продължи. Имах чувството, че се намирам в „Кемпински МБАЛ Зографски“ на болниците, в който персоналът освен, че има медицинско образование, е завършил и с отличен магистратурата си по човечност. Абсолютен ред цареше в една обикновена българска болница. В точния час сутрин влизаше жената, която трябваше да почисти, след нея (отново в час) влизаше и лаборантката, която трябваше да вземе ранна кръв за изследвания. Ама наистина ранни… И така всеки просто вършеше това, което трябва или по – точно спасяваше си животи, и никой никога не си позволи да бъде груб. Как така, когато звъннеш на спешния бутон, веднага идва човек…? Кой накара жената, която ме качи в асансьора да идва да ме вижда или просто да се радва съм жив? Бях го чувал за „големите“ европейски болници, но го виждах в моя град, в България…

А докторите… Тъй като за първи път бях в болница, повече съм свикнал да бъдат плюти, да знам за тях, че са некадърни и не само, че заплатите им са малки, но само ламтят за пари и нищо не вършат, като не им пука за човешкия живот. Явно беше „станала грешка“ и медийният профил на българския доктор не отговаряше на "Бургасмед" действителността. Освен визитациите, винаги, когато имаше нужда, до мен имаше лекар. Малко преди да си тръгна научих и името на главния лекар (предполагам), д-р Силвия Атанасова, която ми каза скромно, че е гастроентеролог, но ми стана ясно, че сега трябва да се справя и със създалата се действителност. Разбрах по-късно, че не е нужно да я коментирам. Тя достатъчно е доказала името си в града, а пък и чичко Гугъл, така ли не можа да каже нещо гадно за нея?

Освен д-р Атанасова, в тази изумителна болница срещнах и един изключително млад доктор, който със сигурност беше човек преди да е професионалист. По загрижения и спокоен тон на д-р Лина Хаджиилиева чувах само как иска да помага, как отговаря на всичко, за което я питаш и как се спря ми мен да ми обяснява колко, кога и как трябва да започна да свиря, за да не направя отново проблем с дробовете си.

Две млади момчета, на 2/3 от годините ми, влизаха в стаята - също лекари. Това трябва да са от поколението „Не съм избягал“. Странно защо по държание, интелект и отношение много напомняха на младия докторски екип от „Спешно отделение“, начело с прохождащия Джордж Клуни. Не научих имената им, но съм сигурен, че скоро, на когото му нужно, ще ги знае.

Аз обаче поисках да зная и имената на хората, които влизаха в стаята по това време. Въпреки че сега, ако ги видя на улицата, няма да се познаем. Те бяха опаковани като кренвирши „Леки“ преди скара, а аз, с триседмична брада и вързана, невчесана коса, спокоен, че Колумб ме е отрил:

Старша мед.сестра Христина Янова

Сестри: Р.Павлова; Д. Иванова; А. Зовари; С. Шкорпова

Санитари: Георгиева; Чауш; Ибрям; Христова; Мария Калмукова; Калчева

(Извинявам се ако съм сгрешил име. Трудно разчитах бележката си.)

Искам искрено да благодаря на тези хора! Да им благодаря за всичко, което направиха за мен! Искам да знаят, че умишлено не публикувах това на професионалния им празник, които беше много скоро.

Мили самоотвержени и добри ХОРА, самите вие сте празник с отношението си към цялото отделение. Вие просто си продължавайте там да си спасявате животи, а уважението към вашата професия се надявам да продължи не само от мен, а и от всеки, докоснал се до вас, и всички ваши колеги, независимо в коя болница се намират.

Както разбрах на влизане в болницата „Той COVID – а си имал вход“. На излизане разбрах, че има и изход – Това сте вие! Респект!