18 години един бургазлия си ляга и се събужда със спомените за взрива на огромния танкер „Места” в района на румънското пристанище Констанца. Ужасният инцидент става точно в 9:06 часа на 7 май 2001 година. Двама души губят живота си, а за Стефан Вълчев преживяното е било истински ад.

Мъжът започва разказа си пред Грамофона нюз с думите: „Капитанът на танкера беше изплашен до небето и не знаеше какво става. Докато си търсеше очилата, аз и няколко момчета спуснахме лодката, за да избягаме от пламъците, иначе „Места” щеше да се взриви. Корабът беше дълъг 240 метра, висок колкото 5-етажна сграда.

Загинаха арменчето Гаро Оник Кисторян от Бургас и Деян от Варна. Аз казах, че виновни няма да има, нито осъдени. Корабът за 20-30 милиона долара се разцепи и отиде за скрап. Пратиха го в Индия ли беше, къде ли беше и това бе краят”, разказва Вълчев.

Срещаме го на Моста в Бургас, където всеки ден лови риба. Докато приготвя малката си въдица, се ядосва, че риба няма, а морето е мръсно. 42 години Вълчев е бил експерт по опазване на водите в Български морски флот. Спомня си как през 1974 година захвърля в лицето на тогавашния екоминистър трудовата си книжка.

„Не си спомням как му беше името, но тогава в района на бургаското пристанище, до остров Болшевик хванахме гръцки танкер да си изхвърля сантинните /бел.ред. нефтопродукти/. По международните стандарти глобата, която трябваше да наложим на гърците, беше 30 000 евро.

Глобихме гърците и от София веднага пристигна човекът, на който дори не помня името, с ранг на министър. Беше едър. Трима души до качиха на гръцкия кораб. Слезе с дипломатическа чанта, която двама души носиха, а в нея имаше узо, метакса и цигари. Събра ни долу и каза, че оттук нататък гърците ще хващат наши кораби. Каза още: „Смятайте как ще ни глобяват и как ще ни го н.....т, тъпкано ще ни го върнат.

И каза да ги глобим само с 1500 долара. Останах истински изумен от това, та тогава тези пари бяха заплатата на един моряк. Както тогава никой не правеше нищо за опазването на природата, така е и сега. В момента има институции, в които работят някакви хора, които ходят на работа само, за да си взимат заплатите, да пият кафе и да си целуват секретарките. С нищо друго не се занимават”, възмущава се Стефан Вълчев. Той казва, че 8 пъти е обиколил света и е видял нагледно как в другите страни хората пазят природата си.

Рибарят е роден в Созопол. Още помни сълзите в очите на баща си Иван Вълчев, който 30 години е бил шеф на риболова в морския град. „Татко имаше талян. Виждах го как сутрин плаче, защото мрежите са с мазут. Трябваше да се вадят, да се чистят с препарати на брега и пак да се хвърлят. А на другия ден някой отново си изхвърляше мазута. Така морето се „затваря” и не може да диша. Няма живот в него”, категоричен е Стефан.

По думите му в Черно море отдавна няма риба, така както преди години. Спомня си как през 60-те корабите буквално са потъвали от риба, а морето е вряло от паламуд. „Имаше страхотен риболов, а сега няма нищо. Остана само попчето, а паламудът се задържа в Турция, защото там водите са чисти”, допълва бургазлията.

Стефан не помни откога не е ходил в родния си град, но е категоричен, че повече няма да стъпи в Созопол. „Разочарован съм от строежите. Имах място на Каваци, но го оставих. Това, което беше девствено и истинско там, вече е бетон. Космонавтът Георги Иванов имаше място на Каваци до мен, но сам се закопа. Опита се да си направи землянка под вилата и да живее там, но му я събориха. Не искам да се връщам в Созопол, не искам да го виждам повече”, казва още Стефан.

Често разсъждава над това, как навремето хората в морския град са били бедни, но гостоприемни. „Сега, когато печелят от курортите, започнаха да си палят ресторантите и къщите и да си правят мръсотии. В Созопол вече има много завист”, допълва бургазлията.

Имал връзка с оперна певица, която изпитвала огромна нужда да се изявява на сцената. Стефан пък постоянно пътувал навън и след години съвместен живот, всеки поел по своя път.

„17 години се грижих за родителите си, които починаха на 96. „Не бях стъпвал на главната улица в Бургас, не познавах нищо и съжалявах, че не мога да дойда до морето. Доста време бях позабравил всичко, но сега искам да си върна приятелите и близките и да се виждаме на Моста, както едно време срещите се правиха на Часовника”, казва с усмивка Стефан Вълчев.