Журналистът Горан Атанасов напусна Бургас и се завърна към родната Берковица. Попадането му в морския град е чиста случайност. Преди доста години среща съпругата си на бургаското летище.

„Вярвам, че всеки човек има своя половинка, без която е композиционно недовършен, неакордиран, ако мога да използвам този термин. Свири, издава звук, но не се получава красива мелодия“, разказва пред Gramofona.com Горан Атанасов. Така уж за малко, уж временно, журналистът прекарва десет години в Бургас. Той работи в туристическата телевизия в Слънчев бряг „BG INFO Channel“.

Определя ги като едни от най-хубавите, през които е срещнал редица прекрасни за него хора както на професионалното поприще, така и извън него.

Част от приятелствата, които смята, че ще удържи на времевата проверка са тези с един от най-добрите бургаски оператори Съби Събев, поетът Динко Динков, журналистът и писател Слави Томов. Открито признава, че му липсват много разговорите на четири очи с Динко, Слави, Фенерски, с които замръквали в двора на Дома на писателя.

За Горан Бургас е чудесен град. „А на юг от Бургас – там са може би най-темпераментните и силно емоционално за мен места в цяла България. Обожавам Странджа и морето. Понеже ме питаш дали ми липсва, разбира се. Често се връщам в спомените си из потайностите на Странджа. Така и не разбрах напълно нейната мистичност, въпреки че опитах, но това е магията, това е чарът на тази пленителна планина. Не разкрива напълно тайните си. Прав е професор Фол, че Странджа е планина на вечното завръщане. Още тази пролет ще я посетя отново“, казва още берковчанинът.

В момента Горан преподава български език и литература в професионална гимназия с 108-годишна история. Казва, че това е била целта му, която е успял да постигне. А защо в Берковица? „Просто много я обичам и винаги ми е липсвала. Сега съм много щастлив, че имам възможност да работя в родния си град. Чувствам се прекрасно от тази промяна и поради още няколко причини. В малкия град човек има възможност да обърне повече внимание на хората, които обича: семейство, приятели, роднини. В малкия град човек има време за хоби, както е в моя случай - лов. Всичко е по-достъпно, по-удобно и по-близо. Разбира се, има и минуси. Липса на културен живот, която компенсираме с разходки до София, която е на час път“, казa със задоволство той.

По думите му Северозападна България е дъвка в устите на всички, но е категоричен, че и там има читави хора и не всичко е апокалиптично, както го описват, и то с особена жестокост.

„Имаме прекрасна природа ако бяхме наистина малко по-адекватна държава, Северозападът и Родопите щяха да са едни от най-развитите ни краища. Но тук става дума за приоритетна държавна политика – нещо, което е извън възможностите на отделния човек“, допълва още Горан.

Не крие, че журналистиката му липсва и не възнамерява да се отказва от нея.

„В момента работя по възможността да съм полезен с актуални и точни кореспонденции от Северозапада. Той има нужда от обективност и коректност, а и хората го заслужават”, казва още Атанасов.

За него най-важното е семейството му. Счита че би трябвало да бъде и най-важното за всеки един човек. „Сещам се за думите на Майка Тереза, цитирам по памет: Ако искаш да промениш света, прибери се вкъщи и обичай семейството си. Всичко е казано в това изречение!“, допълва още журналистът.

Голямата реализирана мечта на Атанасов е книгата му “Ще се върна в седем”. Авторът казва, че в нея е сърцето му. Той е истински щастлив, че публиката, а и критиката са оценили книгата и тя е получила нужното признание.

„Тя ми даде увереност в литературния ми талант и сега, година по-късно, аз съм почти готов с втора книга, която би трябвало да излезе през пролетта на следващата година. Част от разказите в нея бяха отличени на национални конкурси и си мисля, че ще бъде добра книга”, разкри писателят.

Това, което го вдъхновява са животът, обикновените хора, овчарите, шофьорите, дървосекачите, възрастните хора, малките деца. Горан казва, че човек може да научи най-много за живота от три неща: природата, възрастните хора и малките деца. В неговите разкази не се разхождат хора с костюми, пушещи пури с малцово уиски.

Героите му пият ракийка, пасат овце, съдържатели са на кръчма, различни са, но си приличат по любовта си към живота, природата и най-вече добротата, казва още Атанасов.

„Жестовете на благородство често ме докарват до сълзи. Пред такива страхотни хора ставам и се покланям дълбоко! Знаеш какво е казал Чарли Чаплин за добрите хора: “те действат като букет цветя””, допълва още авторът.

Има много любими книги, които препрочита епизодично и казва, че щом човек чете една книга повече от веднъж, значи тя е неговата книга. Споменава за “Лолита” на Владимир Набоков, “Майстора и Маргарита” на Булгаков, “Идиот” на Достоевски, “Непосилната лекота на битието” на Кундера, “Крадецът на праскови” на Станев, “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Пърсиг и други.

Харесва скандинавско кино, защото е много живо, естествено и стряскащо, но такъв е и животът. Вярва много силно в това, че човек е човек, когато е на път. Дестинацията за Горан няма значение, важното е да е с любими хора. Опитва се нищо да не мрази, въпреки че му е много трудно да не мрази глупостта, защото тя е като плевел. Разпространява се бързо и убива всичко полезно, счита още Горан Атанасов.  

„Не знам какъв бих бил, ако не бях учител. Вероятно фотограф или таксиметров шофьор, при всеки случай нещо, което не ме слага в рамка 9-17 ч. Това потиска и убива живеца, прави ума ленив, а човекът мързелив. Движението е живот, много по-умни хора от мен са го казали”, завършва Горан Атанасов.