Берьозка на Венгито

Д-р Георги Чалдъков

      През 1979 г. майка му доня Роза де Оливеира го изпраща с обратна разписка от Богота, Колумбия във Варненския медицински институт. Уилям Морено Бареро учеше със старание и се веселеше с похватите на магическия реализъм. Уилям беше много приветливо момче. Имаше две чаровни приятелки, едната – монголката Оюна, другата – La nina verde, на която рецитираше Verde que te quiero verde (Зелена любя те зелена) на Лорка. Понякога Оюна и „Зеленото момиче“  ни придуржаваха в бургаските турнета.

       “Берьозка” беше “чисто и добре затъмнено място” – камерно барче в приземния етаж на сладкарница “Черно море” на “Александровска” (тогава “Първи май”). Управител и барман на “Берьозка” бе Иван Анестиев – Венгито, съученик от съседната махала на “Гладстон”. Беше много добър в кръчмарската професия, посрещал ни е в Приморско, Слънчев бряг и барчето на летището. След обед правеше ритуален “тигел” от “Берьозка“ до “Часовника” и обратно – растояние не повече от 500 метра. Вървеше много бавно, със скръстени ръце зад кръста. Ако си до него, имаш чувството, че не върви напред, а назад. Говореше малко, слушаше с внимание разговорите и за коментар се усмихваше по-флегматично, отколкото вървеше. Това  обаче не отнемаше нищо от чара на усмивката му. За повече от час правеше “тигела” си, влизаше в “Берьозка” и работеше  до-когато-има посетители.

         Късно вечер на път за вкъщи – „Сливница“ 27 – с  Уилям влизахме в “Берьозка”. Венгито ни  посрещаше, сервираше и бързо сядаше на масата с нас – в Бургас се говорише, че само масите в “Берьозка” могат да ускорят походката му. Уилям му обясняваше, че от in vino и in vitro, най-много му харесва in vivo и in pub. Венгито разбираше, че става дума за вино и кръчма и добродушно се усмихваше.