Баща ми приживе беше голям въдичар.
Не излизаше с лодка, чепаре и мрежа в морето.
Нямаше харпун и не се гмуркаше.
Дори не купуваше риба от магазина, а от консервите направо му се гадеше.
Беше въдичар, хем запален въдичар.
Не съм броил колко пъти съм висял като малък покрай него и съм разплитал километри заплетена корда, а кукичките ми се замиваха в пръстите и ми пускаха кръв.
Сам не знаеше колко време прекарваше по бреговете на язовири, реки, гьолове и езерца с въдица в ръка, вперил поглед в плувката. Понякога ловеше риба и от някоя буна край морето, но не това му беше тръпката. Често съм му казвал – тате, стига с тия речни риби, миришат на тиня и са тлъсти, хвани някой сафрид или попче. Ама не.
Тъй че кошчето му редовно беше пълно с таранка, тук таме някой лин, шаран или малка щука. Той обаче беше щастлив.
През един октомврийски уикенд реши да лови див шаран и заби с въдиците и такъмите към някакъв язовир в планината. И наистина – на втората вечер се върна с див шаран за чудо и приказ. 3 кила само мускули, подскачаше като полудял в багажника, без малко да изкърти капака, а след това едва го уловихме, че да го пренесем в кухнята.
- Това е Златен шаран.- доволно отбеляза баща ми – Може да ни изпълни три желания. Вълшебен е.
После затвори очи и се помоли наум, мърдайки устни. По устните му разбрах, че си намисля трите желания. Огледах се и о чудо – всички останали у дома правеха същото – двамата ми малки братя, кака, мама и дори баба ми.
Вечерта оставихме шарана на терасата на сухо, да си умре сам. Бавно и мъчително, вярно, но на никой не му се искаше явно точно той да отнеме живота му.
Цяла нощ слушахме бумтенето на силното жизнено тяло в тавата. Шаранът не се даваше. И наистина – на сутринта още беше жив. Хрилете му конвулсивно се отваряха и затваряха, очите му бяха облещени, слузта по люспите му беше позасъхнала, ама беше жив.
Татко ми въздъхна тежко. Вярно, цял живот ловеше риба, ама сърце не му даваше да я убие, кокошка не можеше да заколи. Рече ми:
- Мойто момче, изведи малко момичетата навън да глътнат чист въздух.
Под момичетата освен сестрите ми разбира се визираше и майка ми, че дори и баба.
Изкарах ги.
От вътре дочух тежките удари на чука в главата на шарана. Известно време чувах и подскоците му, после те престанаха.
Татко излезе на стъпалата:
- Готово. Хайде идвайте да приготвим вечерята, че Никулден дойде.
После Никулден наистина дойде и се изниза. Шаранът се оказа много вкусен. Изнизаха се Коледа и Нова година. А татко легна на легло. Рак.
Когато моментът настъпи той ме повика с пръст до леглото. Каза ми:
- Знаеш ли какво си пожелах от Златния шаран?
Поклатих глава, ама полека, да не ми се разлетят сълзите из цялата стая.
- Да бъда безсмъртен... Никога да не умра... А семейството ми да е живо, здраво и щастливо дълги години напред...
После умря.
Дори пълненият шаран във фурната в кухнята не беше толкова мъртъв като него.
А два дни по-късно домът ни изгоря, а с него изгоря и цялото ми семейство.
Останах сам.
Автор: Камен Костадинов
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-то издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
