Златни попчета

Понечих да запаля цигара от пламъка на свещта, а Темелко изрева с пълна гърло и стисна ръката ми.

- Какво правиш?

- Опитвам се да си запаля цигарата. – отвърнах хладно.

Старият рибар бръкна в дълбокия джоб на гащеризона си и извади оттам запалка. Пресегна се и приближи пламъка към увисналата в устата ми цигара. Запалих. Запали и той. Вдиша дълбоко и след секунди изпусна през ноздрите си две тънки струйки бял дим. Заприлича ми на параход от началото на 20. век, който всеки момент ще потегли на презокеански рейс.

- Не си ли чул, че моряк умира в момента, в който запалиш цигара от свещ, лапе. Продължавах да го гледам подозрително с леко повдигната лява вежда.. Да, наистина беше обърнал няколко малки на пристанището, докато продаваше рибата. Да, очите му светеха, но това не беше онази светлина от пиянство. Добре я разпознавах. Това беше светлина, идваща отвътре, от дълбокото на душата му. Светлина, която може да извика само силно чувство – истина, вяра, а в случая суеверие. Не съм виждал толкова суеверни хора, колкото моряците и изобщо хората, които си вадят хляба в морето, но може би имат основание. И аз всеки ден да влизах в тази необятна морска паст, и аз щях да съм суеверен. Темелко цял живот беше рибар. Често слизах до пристанището да си взема от „златните“ му попчета и понякога оставах да поговорим. Ще кажете, защо пък „златни“? Случи се отдавна. Дойдох за прясна риба на кея, но само Темелко стоеше на пристанището, а в избледнялата му от слънцето и водата щайга се мъдреха десетина попчета. Взех ги, прибрах се вкъщи и започнах да ги чистя. В корема на едно от тях открих златен пръстен, който и до днес нося на верижка върху гърдите си. Оттогава кръстих неговите попчета „златни“, а с Темелко се сближихме. Не беше от разговорливите, но в едно общуване не винаги думите са най-важни. Така стана и онази топла юлска вечер. Слязох с колелото до лодкостоянките. Темелко ми беше заделил 10-ина едри лихмуса и за пореден път отказа да му ги платя. Тогава отидох, взех 3 домата и шише мастика и се върнах при лодката му. Беше я кръстил „Елена“. Твърдеше, че така се казвала най-красивата жена на света.

- Дай да обърнем по няколко чаши към залеза, а?

Темелко се усмихна. Извади масата на малкото приставче. Спраска доматите на четири, метна им малко сол и трупна отпред две пластмасови чаши, от онези за къмпинг, които преди 20-ина години продаваха в магазините. Погледнах го, а той само надигна рамене. Изпихме по мастика, две, три, стъмни се и старецът изкара дебела зелена свещ. Запали я, а пламъкът озари лицето му. Приличаше на Хемингуей с тази дълга бяла брада и замечтан поглед. Пък и тази лула, която вечно седеше като забита в устата му. Често го наричах така.

- Ей, Хемингуей, кога ще ме вземеш с тебе за риба? - подхвърлих.

- Ти не си рибар, лапе, не ставаш за тая работа. Пиши си там разказите. Морето е за сурови мъже.

Темелко беше суров мъж. Познаваше морето по-добре от всеки. Знаеше кога ще има буря, мъртво вълнение, знаеше и кога морето ще даде риба. Беше се превърнал в нещо като тартор, думата му тежеше. Ако той не влезеше в морето, никой друг рибар не влизаше. Или нямаше да има риба, или времето щеше да се развали.

- Днес, вика, беше трудно вътре. Закашлях се от смях и едва не се задавих с мастиката.

- Пак ме пързаляш, Хемингуей. Морето беше като тава днес, никакъв вятър! Айде, не съм такава балама.

- Балама си, лапе. Нищо не ти разбира главата от морето, а и не искаш да се научиш. Днеска излезе сулгана.

Почувствах се леко засрамен, но се държах на положение.

- Като не искаш да ме научиш.

- Това не се учи така, лапе.

- Ще спреш ли с това, лапе? На 35 г. съм! Имам семейство и дете.

Хемингуей се засмя и чашата му похлупи носа.

- Можеш ли да връзваш вратовръзки?

- Защо ме питаш това?

- Човек е готов да има деца, когато се научи сам да си връзва вратовръзката. Стана ми странно, че човек, който цял живот е ловял риба, ходел е с моряшка тениска и ботуши ми говори дали съм знаел да си връзвам сам вратовръзката. И от това зависело дали съм готов да имам деца. За бога!

- Мога, да! Изрепчих се. Искаш ли да ти покажа?

Хитрият му старец се надигна и извади от малката кабинка черна вратовръзка със щампована котва в горния й ъгъл.

- Единичен или двоен възел искаш, Хемингуей? Покажи какво можеш, рече рибарят и протегна ръката си театрално напред барабар с чашата. Един вид – представлението може да започне, моля, изгасете лампите! Преметнах връзката около врата си и след 15-ина секунди строгият уиндзорски възел спря в адамовата ми ябълка. Изправих се и долният край на връзката сочеше токата на колана ми.

- Нещо да кажеш? - Погледнах с цялата гордост, на която бях способен.

- Добър си, мой човек. Гавни ми още малко. Не ми се сърди, знаеш, че те харесвам. Просто, ти не си морски човек, пък и си слабак. Айде. Рибарят сложи лакът на масата и отвори ръка. Дай да те сдавя на една канадска. И с двете ръце не можеш да ме биеш! Беше го яд, че мога да връзвам вратовръзки и че му натрих носа. Аз, лапето, на великия рибар! Убивах го с поглед.

- Но знаеш ли защо те допуснах? - продължи спокойно Темелко.

- Защото сърцето ти е голямо колкото брадата ти, Хемингуей, затова, рекох и отпих. Нищо, че се правиш на ръб, познавам хората, това ми е специалността. Размахах показалец под носа му, намигнах му и се доближих до лицето му. Писател съм. Темелко се облегна удобно назад в стола.

- Хм. У тебе има онова любопитство, което днес мъчно се среща. Има го в очите ти, има го в гласа ти... има го в походката ти.

- Значи все пак ще ме вземеш за риба? - побързах да се пошегувам, преди Хемингуей да се размекне напълно. Страшно е, когато чешит се размекне.

- Няма. Тебе те е страх от морето, лапе. Плаши те. Кажи ми защо те е страх? Забих поглед в хоризонта. Залезът беше виолетов като сладолед. Замълчах. Старецът натъпка лулата си и задимя отново като стар параход. Загледа се в горичката над пристанището.

Приличаше на човек, който поема на дълъг път и мисли за неизвестното, което го чака там.

- Какво е сулган?

- Виж го в интернет, нали си много умен. И подхвана ироничния си смях, който адски ме дразнеше. Цъкнах в телефона. Нищо. Темелко се усмихна.

- Виждаш ли защо съм ти нужен? Когато си отидат старите рибари, няма кого да попиташ... И като се приближи към мен, направи колибка с едрите си лапи и прошепна: „писателче“. Даже тая джаджа в джоба ти няма да ти каже.

- Кажи ми защо те е страх от морето и аз ще ти кажа какво е сулган. А? Стори ми се честно. Мъжки разговор на няколко мастики на брега на това място, което знам ли и аз защо изглежда толкова мое, макар и никога да не съм бил морски човек. И Хемингуей го знаеше, въпреки че не бях му казвал откъде съм, а и той никога не бе ме питал.

Веднъж му подарих нова лула. Избирах я дълго, а още по-дълго я чаках, защото беше от e-bay, разбирайте от Китай. След месец дойде. Занесох му я една привечер, той я погледна и каза само едно вяло мерси. Мина се месец, два, година, все от старата си пушеше. Един ден не издържах и го попитах защо пуши от тоя стар боклук, като има чисто нова лула. Хемингуей ме погледна с ония поглед, който казваше „не искаш да знаеш“, а аз махнах с ръка и си тръгнах. Не стъпнах на пристанището повече от месец. Един ден ми докривя и отидох да се извиня. Лодката му я нямаше. Седнах на потрошената пейка до кея и зачаках. По едно време „Елена“ запърпори и заходи в залива. Малко преди стоянката Темелко извади въжето и ми го хвърли. Завързах го и издърпах лодката. Той слезе и се доближи.

- Да не беше на лов за сюжети?

- А ти да не беше за китове? Засмяхме се и се прегърнахме. Оттогава той запуши с моята лула. Рибарите ми казаха, че не искал да се разделя със старата, защото била подарък от сина му, който морето на Св. Илия прибрало преди много години. Преди дни старецът решил да се раздели с нея и без това скоро щял да иде при сина си. Влязъл навътре и запокитил лулата в безкрая. Като разбрах и ми стана много тъпо, май с основание ме наричаше лапе.

Страхувам се от морето, защото... Какво можех да му кажа? Защото е необятно, защото нямам почва под краката си, защото не мога да плувам, защото просто е една голяма стихия, където си в ръцете на шанса и която не можеш да владееш. Друго си е да имаш почва под краката си. Случи ми се веднъж да плавам по океаните. Няколко месеца не бях слизал на суша и като стъпнах на брега, коленичих и целунах земята. Морето не е за мен.

- Защото имам агорафобия, страх от открити пространства. Това измислих да кажа.

- Сулганът е особена вълна. Няма вятър, а има вълни, мъртво вълнение. Влезеш и морето те влачи навътре, докато не те преобърне накрая и не те засмуче в дълбините си.

- Виждаш ли сега що се страхувам от морето! Коварно е, непредвидимо, не играе честно. Затова предпочитам да си го гледам, а ти си лови рибата. Обаче с теб не ме страх, ти си единственият човек, на когото бих се доверил да ме вкара вътре, Хемингуей. Свалих вратовръзката и я надянах на главата му.

Ей това ти липсваше. Сега си истински Хемингуей. И двамата се засмяхме, вълните шептяха приятелски, а свещта озаряваше щастливите ни лица. Допихме мастиката и си тръгнах. После ме завъртяха делниците така, че не минах до края на сезона. Изтече лятото, дойде есента. Ситните капчици дъжд се забиваха като игли, носени от силата на морския вятър. Един петък следобед слязох до пристана. „Елена“ беше извадена на сушата. Странно. Риболовният сезон не бе свършил, Хемингуей не би извадил лодката си толкова рано. Нещо в мен извика. Скочих в лодката и отворих малката кабинка. На закачалката стоеше вързана черна вратовръзка с морска котва, а на шкафчето писмо - „За лапето“ Взех го. Не исках да го отварям, сълзи бликнаха в очите ми. Скъсах плика с разтреперани ръце и отворих писмото. Зачетох...

„Не си мисли най-лошото. Добре съм. Просто минавай по-често, лапе.“

Хемингуей

Вятърът сякаш носеше ехидния му смях, който в този тъжен ден бях толкова щастлив, че чувам.

Автор: Горан Атанасов

 

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: