Аз съм пишман рибар и това е известно, ако не на целия свят, то поне на онзи тесен кръг, който е добре запознат със скромните ми подвизи в тази област. Ходил съм само два пъти за риба, хванал съм само пет килограма, знам откъде се хваща въдицата, но всеки професионал в тази област ще ви каже, че това абсолютно нищо не значи.
Втория и последен път, когато къпах червея, беше в ранна утрин на един язовир до Ахелой. Двамата опитни рибари, които бяха с мен, хвърлиха захранката, оборудваха въдиците и определиха местата, на които трябваше да застане всеки от нас, за да не си пречим, пък и рибата да не се колебае много-много чия кукичка да предпочете. Ловяхме на царевично зърно, защото човекът, който ни водеше, беше извършил нужното проучване сред местното рибарско тяло.
Както и очаквах, първото ми замятане бе повече от несполучливо. Кукичката много ловко закачи сламената ми шапка, оставена на земята, и я изпрати на десетина метра навътре във водата, където тя си и остана до края като малък паметник на моята несръчност, както и за радост на рибите, които я ръфаха и побутваха, докато не я докараха до средата на язовира. Второто ми замятане беше значително по-добро. След което тримата тихо зачакахме първия улов.
Трябва да съм се бил загледал в изгряващото вече слънце и в свежата природа наоколо, защото изобщо не бях забелязал, че плувката на въдицата ми ту потъва, ту изскача нагоре над водата. Обърнах внимание на този интересен факт едва когато отстрани ми изсъскаха, че рибата кълве и трябва да я засека.
А сега де! Какво е това засичане - никой не си беше направил труда да ми обясни. Затова направи първото, което ми подсказваше сухопътната ми лаическа логика – тръгнах с бързи крачки заднешком, дърпайки след себе си кордата и плувката. Когато се спънах в един камък и паднах силно изненадан на задните си части, ясно чух как някой произнесе думата: “Идиот!” По-късно, когато мислено анализирах ситуацията, почти се уверих, че тя е била по мой адрес.
Разбира се, обясниха ми как да засичам рибата и като всеки новак започнах моментално да го правя. От което пак нищо не излезе. Защото трябвало да изчакам рибата да захапе стръвта, а не да й я измъквам под носа. Тогава, обясниха ми, рибата се сърдела, отивала на другия край на язовира и чакала там, докато й минело лошото настроение.
Както обаче винаги се случва с новаците, първият улов се закачи на моята въдица и с неочаквано за мен ловко движение дори успях да я изкарам на брега. Като сега си я спомням - таранка, един прекрасен екземпляр, тежащ не по-малко от 3 килограма. Е, добре де, нека са 300 грама. Но не по-малко!
По-лошото беше, че по никакъв начин не можех да я откача. Затова единият от колегите-рибари самоотвержено ми се притече на помощ. Резултатът от битката ни с рибата обаче беше печален. Докато
се опитвахме да я хванем, тя се освободи от кукичката и заподскача пъргаво към водата, а ние двамата останахме напълно оплетени в собствените си въдици и със зинали от неприятно чувство ченета.
Третият колега, всъщност нашият водач, реши нещата бързо и просто. Изрева ни да не мърдаме, хвана рибата почти до самата вода, напъха я в живарника, след което дойде да ни разплете, споменавайки на няколко пъти наши близки роднини от женски пол.
После обаче неочаквано настъпи моментът на истината, заради който вечерта, когато десетина души печахме рибата и я консумирахме, дясното рамо ме заболя от потупванията, та трябваше по някое време да го сменя с лявото. Кой знае защо рибата предпочиташе само моята въдица. Горе-долу само десетина секунди след замятането вече вадех от водата поредния улов. За да върви както трябва работата, двамата край мен зарязаха своите въдици. Единият откачаше рибата, другият слагаше стръвта и единственото, което спаси рибата в язовира от пълното й излавяне този ден, беше невероятната жега, която настъпи след 11 ч., заради която с не малка доза съжаление си тръгнахме.
Вечерното тържество с безкрайното ядене на препечената до апетитно хрускане риба обаче за мен бе помрачено от едно печално събитие. На тази толкова добре изглеждаща маса и сред тези толкова мили хора се запознах с бъдещата си съпруга. На някого може да му се стори странно и дори в известна степен скандално това, че оценявам тази си среща с девойката като печална. В свое извинение мога само да кажа, че тогава и аз не подозирах това.
Автор: Огнян МАРКОВ
Накратко за мен. Роден съм в София на 19 юли 1953 година. Завършил съм българска филология и философия в Софийския университет "Кл. Охридски". Деца имам общо пет - три мои и две доведени. Като последните май са повече мои от моите. Като редакционен работник и журналист съм работил в различни издания на всички длъжности в професията - от коректор до главен редактор. Повечето ми публикации в медиите са коментарни, другите са опити да се покаже действителността такава, каквато си беше дори по тоталитарното време. За което на няколко пъти се канеха да ми режат главата. През 1998 година по неволя почнах да усвоявам втора професия - компютърен дизайн, в която съм по-добре, отколкото в писането. През април 2007 година бях подлъган от наша колежка да се преместя да живея и работя в Бургас. Оттогава досега не съжалявам, че съм го сторил.
Конкурсът се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!
