Валеше дъжд и пълнеше морето. На старата нацепена маса седяха двама рибари. Пиеха мента, говореха си за рибите, за жените и за смъртта. Пушеха лепкав тютюн и тръскаха по земята. Лодката им беше издърпана на плажа и най-после можеше да си почине от солта и острите вълни. Сервитьорка разнасяше сини чинии с пържена риба и резенчета лимон. После голяма купа с домати, краставици и черни маслини. По средата на капанчето висяха мрежи, хванали рапани и малки котви.

            На брега беше непрогледно, само фарът осветяваше в далечината, но и неговото око мижеше тежко. Между мокрия пясък и бесните вълни се появи черен силует. Приличаше на разгневена мечка. Не се разбираше, дали бяга от нещо или към нещо. Вече наближаваше заведението, но никой не се обръщаше. Разказваха се вицове и се пускаха неприлични шеги към сервитьорката. Бутилката с мента намаляваше, думите преливаха.

  • Къде е синът ми? Някой виждал ли го е? Рошав, с големи очи, бяла тениска, обича да цели хората с миди, няма как да го сбъркате. Кажете!
  • В тази буря нищо не се вижда. Седни, успокой се, сигурно се е скрил някъде у вас. Няма как да е навън, тук не се е мяркал. Цяла паница с миди изядох, поне веднъж щях да го уцеля.
  • Няма го в нас. Никъде го няма. Той цели с миди, той е дребен и бърз, няма как да го уцелиш.

            Мечката се оказа човек. Влезе с гръм и трясък в капанчето, надвикваше дъжда. Оставяше големи мокри стъпки по пода, а черното му наметало се беше смъкнало още на вратата и приличаше на бездна. Очертанията на тялото му вече бяха ясни, ръцете му се приближаваха и отдалечаваха, сочеха морето, после земята, разговорът прерасна в препирня, докато не го убедиха да седне при тях. Наляха му последните капки мента.

            Сервитьорката донесе още една бутилка и запали цигара пред тях. Остана няколко секунди, сякаш ѝ се искаше да зададе въпрос или да изкаже съчувствие, но не успя. Загаси почти цялата цигара в пепелника и се засили зад бара, започна да шета, извади кубчета лед от камерата.

  • Откъде си млади човече, какво правиш тук?
  • Дойдохме на почивка с жена ми и с детето. Но детето го няма.
  • Разбрахме, разбрахме, а жена ти къде е?
  • В полицията, но те няма да помогнат.

            Бащата не докосваше чашата, гласът му трепереше, не можеше да мисли за нищо друго освен за рожбата си. Извади прогизналия си портфейл и телефона, опита се да го включи, но не успяваше. Сервитьорката донесе две халби на сини точки, вътре се люшкаха нарязани кубчета краставици и много лед.

  • Момчета, това е за изтрезняване, взимам ви бутилката и чашите. Не е шега работата. Когато спре бурята, излизате в морето.
  • Но, то няма как да е…
  • Няма „но“, пийте бързо, ще ви направя още.

            Сервитьорката ги изгледа с укорителен поглед, който не търпи, каквито и да е възражения. Отиде зад бара и изми две нови халби. Запали отново и с бавни стъпки стигна до прозореца, с ръка направи кръгче, през което да гледа. Наблюдаваше суровите плесници на майката природа, може би се молеше да утихне, може би с поглед търсеше босите крачета на детето.

  • Имам една идея. – мисълта на един от рибарите започна да се избистря, но все още търсеше внимание, направи необходимата пауза.
  • Кажи, ще ми поникне втора глава и втора брада.
  • Има едни скали, от които направо можеш да си набереш миди. Разперваш пръсти и се лепят, шантава работа. Ще минем първо от там. Само трябва да внимаваме, да не закачим лодката, аз ще маневрирам, вие ще викате и гледате.
  • Тръгваме ли?

            Очите на бащата светнаха. Взе наметалото от земята и го изтръска, нямаше как да изсъхне, навън все още валеше, по-слабо, но валеше. Рибарите седяха и сърбаха таратора. Вятърът беше утихнал, може би задържаше дъха си за след малко. Можеха да се видят и следи от слънцето, сиво-бели петна по разгневените облаци. Бурята беше на колене, но не се беше предала.

            Втората порция халби с таратор и лед бяха празни. Един от рибарите удари с юмрук по масата, стана и се зави с дебело мръсно яке, което миришеше на водорасли. Излезе навън, капките едва намираха прошарената му коса, останалите го последваха. Сервитьорката отвори нова кутия цигари и седна на една обърната кофа. Щеше да ги чака, колкото е нужно.

            Морето вече беше като тепсия, водата изкушаваше да влезеш и да се слееш. Със стегната крачка тримата спасители намериха лодката. Инициалите на града и номерът ѝ отдавна се бяха изтъркали. Добутаха я до морето, трудно се влачеше по мокрия пясък, но нищо не можеше да ги спре. Освен това, беше по-голяма от повечето лодки, имаше и багажник, който беше покрит с кожен похлупак. Рибарите извадиха греблата и отплаваха.

  • Близо ли са тези скали?
  • Никога не са били по-близо.
  • Какво имаш предвид?
  • Че ще сме там точно на време и дай боже да намерим твоето човече.

            В далечината се виждаха скали, в очите на бащата изглеждаха като обетованата земя, в очите на рибарите изглеждаха като еднопосочен билет към ада. Спряха да гребат и съблякоха дрехите си, бяха готови да скочат, но нещо ги спираше, сякаш виждаха опасността много преди да ги връхлети, преди смъртоносното течение да е завлякло душите им в острите зъби на дъното.

  • Какво чакаме?
  • Да се измори морето.
  • Няма дъжд, няма буря, слънцето пече. Виждате ли го? Там е! Детето може да е някъде зад тези скали.

            Слънчевите ръце раздалечиха облачните завеси. Лицата на мъжете светнаха, ръцете им допряха ръба на лодката, бяха готови да плуват и да потъват, да се издигат. Търсеха го живо, единственото, което искаха да видят е, че е живо. Лодката се развълнува, отнякъде задуха. Нямаше значение, дробовете им вече се пълнеха със запаси въздух.

  • Мида. Имам мида в обувката. И воден чорап.

            Един от рибарите залитна и за малко да не падне зад борда. Чу се детски смях. Капака на багажника леко се повдигна. Очите му бяха сини, усмивката до уши. Рибарите седнаха в лодката и прихнаха да се смеят. Детето се скри обратно, мислейки че баща му ще се разсърди. Вместо това, той го извади от укритието и го гушна с всичка сила. Рукнаха сълзи от радост. Разсмя се, надвика дори чайките.

  • Тате, мидите свършиха.
  • Ще ти взема всичките миди на света, само недей да ми изкарваш акъла така. Полудях, майка ти и тя.
  • Ама, нали от нас ще ги вземеш мидите? Че на нас и без туй това ни е работата, да спасяваме деца и да ловим миди. – обадиха се рибарите и започнаха да гребат обратно към брега.
  • Всичките миди от вас ще ги взема.
  • Аз искам при вас да остана. – каза детето и се скри в багажника.

            Морето се развълнува още повече. Трябваше да гребат с всички сили, за да се върнат до брега. Младежът искаше пак да играе, но възрастните бяха огладнели.  Сервитьорката ги чакаше пред капанчето. Прегърна детето и дълго го държа в обятията си. Приготви им големи порции миди. Рибарите наляха на щастливия баща, изпиха две бутилки и нещо. Преразказваха и украсяваха спасителната мисия. Майката дойде малко по-късно и още от вратата беше уцелена с мидена черупка. Малкият пакостник нямаше спирка, поставяше мидата между палеца и средния пръст, свиваше едното око и стреляше безпогрешно. И болеше, за радост болеше.

Автор: Мартин Лазаров

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и: