На Михаил П. – участник в събитията
Чакаше луната да стане като тиква - плътна, с онова наситено жълто на Ван Гог, едра, налята до спукване. Тогава залагаше винтерите. Язовирът беше планински, някак си, недостъпен, труден за риболов, силен. Имаше множество леви и десни завои, небрежно разхвърлени тук от природата, както и множество махали, небрежно кацнали между за-воите, с шепа хора, живеещи в тях. Махалите носеха странни имена, неговата беше „Цицевци“, по кадастър „Гърдевци“, а внучката му Алекс я наричаше: „копчетата на мама“, тоест гърдите на мама.
2.
Беше успял, беше доволен от живота. Притежаваше хотел. Той, Големия Бого. Хоте-лът беше на първа линия: пясъкът, морето, хоризонтът – всичко бе в ръцете му. Обича-ше да глези своите клиенти.
– Ще се справите ли? - Сочеше великолепните екземпляри в платото на масата. Бе ви-димо благоразположен към мъжа и жената. Шопи. Семейство. С мъжа бяха служили на авиобаза „Узунджово“, на МиГ-21. Бяха аскер аркадаши.
- Аууу! – заслюнчи се жената. - Приказни омари!
- Това не са омари! – рече хотелиерът. – Това са езерни раци, дългоноси.
3.
Винтерите пълнеше със свински дроб – вмирисан. Ако нямаше свински дроб, слагаше шкембе – вмирисано. Или пък някаква мърша. Колкото повече вонеше мършата, толко-ва повече се превръщаше в магнит за раците. Слагаше и кучешка храна, от тази, дето я дават на домашните любимци. Пускаше винтерите във водата, изтегляше въжето към себе си и го връзваше за кол, забит в земята.
Луната беше плътна, с онова наситено жълто на Ван Гог, едра, налята до спукване. Луна тиква.
4.
- Аууу! – слюнчeше се жената. – Чудо!
- Колкото лакът! – отбеляза мъжът.
- Даже лакът и малко – хотелиерът гледаше раците. - Варят се петнайсет минути. В подсолена вода или бира. Малко целина, кервиз. Ще ги разфасоваш ли?
- Работя само с чук и отвертка! – рече гостът.
- Чук и отвертка на „Узунджово“, на МиГ-21! – пошегува се домакинът.
5.
Язовирът беше планински, някак си, недостъпен, труден за риболов, силен. Трудно се стигаше до водата, сякаш водата беше пуснала корени на дъното, а пък дъното не иска-ше да я пусне към брега. Случайно намери това място, почти се беше отказал да търси. Мястото приличаше на скривалище: стръмен чакълест склон и там, при неговия свър-шек, зад гъсто набучените храсти и дървета – като зад параван - бе малкото пясъчно би-жу, от което пускаше винтерите.
6.
- Тогава ти ще ги разфасоваш!
- Добре! - кимна Големия Бого. - Помниш ли МиГ-21 в „Узунджово“? Разгащвах го за минути.
- Помня! – рече аскер аркадашът. – Вие от морето сте си ебали мамата!
7.
Язовирът беше планински, някак си, недостъпен, труден за риболов, силен. Тази ди-вотия блъсна главата му. С леви и десни крошета. Зашемети го. Смени му физиономия-та. Бръкна, сякаш с ръка в гърлото, до рамо потъна тази ръка. Вкара дивотията в стома-ха. Ха сега, де! И се залюбиха. Той, Марио Маратона и язовирът, застроен върху една от махалите, останала сега на дъното. От махалата взеха името и го туриха за име на съоръжението, тоест отличиха водата, унищожила махалата, с топоним. Дойде тук пре-ди трийсет години, дойде да изяде едно агне с приятел и остана. Той, Марио Маратона.
8.
- Гледайте! – рече хотелиерът. – Дърпам антенките, ако антенките на дългоносия се отделят – ракът е сварен. Режем тялото от опашката. Правим го с нож или ножица. Аз предпочитам нож. Виждате ли тъмната вена тук, в опашката – отстранявам я с върха на острието. После отстранявам хрилете и стомаха – стомахът е тук, около устата на дъл-гоносия. Идват щипките. Бабаитите ги млатят с дръжката на ножа. Ти, ако искаш, пол-звай чук и отвертка в София - аз имам клещи. Чупя и вадя. Лесно е. Месото от опаш-ката се гризе като хог-дог, обаче ние сме пичове, не сме от Хасекията и режем месото на кръгчета. Това е галимацията.
9.
Луната е тиква, с онова наситено жълто на Ван Гог, едра, плътна, налята до спукване.
Винтерите оживяват с дългоносите раци в себе си, които, усетили отвратителната ми-ризма на мършата, бързат към своята Голгота: искат да изпреварят живота, без да дадат какъвто и да е шанс на дълголетието. Раците влизат по шест, по седем, блъскат се на входа Господен, раменете им посиняват в битка: лакоми, настръхнали като безмозъчни марионетки – като на война.
10.
- Освен натюр – прислюнчи се жената - има ли друга опция за раците?
- Задушен рак с бяло вино - рече Големия Бого, - скилитка чесън, стръкче див лук, фи-но смлян чер пипер, кайенски пипер. Бързо става. Гарсон! – викна на един от сервитьо-рите в ресторанта.
11.
Уникален езерен рак. Дългоносият. Нямаше такива. Лакът, че и повече от лакът дъл-жина. Можеше да живее вечно, ако имаше шанс. Можеше да съществува, без да остаря-ва. Природата му беше дала фермент, който да възстановява ДНК-то в организма. Дали Дарвин не беше сбъркал за произхода на човека от маймуната? Маймуната стоеше по-високо в хранителната верига от рака. Марио Маратона стоеше по-високо от маймуна-та.
Луната беше тиква, с онова наситено жълто на Ван Гог, едра, плътна, налята до спук-ване.
Издърпваше винтерите от водата. Първия, втория, третия…
После вадеше раците от винтерите и ги пускаше в армейските баки за храна. Изтегля-ше баките по склона, пренасяше ги до джипа, скрит и маскиран в гората и удряше кам-шик: 200 километра на изток, към морето, към „Слънчака“.
12.
Сервитьорът се върна бързо – все едно не беше тръгвал. Плъзна платото на масата.
- Хайде! – кимна Големия Бого. – Задушени раци с бяло вино. А ти, мила – обърна се към жената, – не го мисли! Ракът е здравословна храна, няма мазнини, има доста вита-мини от В-тата, натъпкан е с магнезий, фосфор, цинк. И не на последно място…
13.
Луната е тиква, с онова наситено жълто на Ван Гог, едра, плътна, налята до спукване. И язовирът е тиква, поел наситеното жълто на Ван Гог, едър, плътен, налят с вода до спукване. Жълта. Язовирът диша, пъшка: стоновете идват от дъното - мъжки и женски - раздвижват повърхността, сякаш някой удря водата с мъжки и женски шамари. Звукът е като звук от счупено стъкло, паднала керемида, съборена тухла, камък от зид – жълт звук на каолин, глина, гранит...
И тогава излизаше на брега: Сомът. Излизаше на малкото пясъчно бижу, скрито зад гъсто набучените храсти и дървета, зад които свършваше чакълестият склон - там, дето мъжът пускаше винтерите. Но мъжът си беше тръгнал: с армейските баки, пълни с раци - лакът, че и даже лакът дължина.
14.
И не на последно място… Разбра по погледа на хотелиера, усети го по-женски, усети го на подсъзнателно ниво: желанието на мъжете да ги имат, без да воюват за тях - да бъдат прикотквани, приласкавани, прелъстявани. Някой друг да отключва демоните на Ева, да я освобождава от страховете и, да го подчинява/да му се подчинява, да се забав-лява с тялото му/с тялото си, с душата му/с душата си.
- И не на последно място… - софиянката изпъна снага, копчетата на кенара на декол-тето стегнаха гърдите и - красиви, силни и гладки като помело - след което продължи мелодично: - храната е афродизиак.
15.
Сомът не знаеше как се е появил на този свят, кога е станало всичко това, нямаше как да го види и разбере – би го видял и разбрал Джеймс Камерън, но сомът не беше „Тита-ник“, а един прост редови сом, появил се паралелно със заличената махала на дъното.
Живееше средностатистически в мрака на дълбините, живееше като всеки един норма-лен хищник. Хранеше се с рибки, жаби, раци, както и с някои представители на собст-вения си вид. Веднъж седмично минаваше край мъртвия свят на къщите, усещаше го по миризмата, но нямаше как да го види. Тъмнината, както и мътилката на водата бяха по-хабили зрението му - имаше нужда от очила. За сметка на слабото си зрение беше раз-вил осезание и слух. Беше станал вълк: нападаше на повърхността водоплаващи птици и дребни бозайници. Често се тъпчеше, без да подбира миди, червеи, насекоми, пияви-ци и ларви от тинята. Заради естествената нужда да храни огромното си тяло, ловуваше не само нощем, а и рано сутрин - тогава се дигаше в горните пластове на язовира и хап-ваше малки рибки. Когато рибата в язовира беше боллук, предпочиташе да не се хаби, чакаше скрит зад някое укритие и тогава атакуваше внезапно. Тялото му, покрито със слуз, се хлъзгаше към жертвата като сапун.
16.
- Афродизиакът се отразява добре на жените! – рече Големия Бого.
- А ти откъде доставяш раците? – заинтересува се мъжът и хапка дългоноса плът, задушена с бяло вино и скилидка чесън, потъна в устата му.
- Имам човек - носи ги от 200 километра, от планината.
17.
Сомът беше господар на язовира, подчинил обитателите на водния свят със своята ог-ромна паст, пред която всички трепереха – щуки, костури, кефали и останалите мирни риби. Денонощно ги контролираше, налагаше мир чрез своята исполинска сила и власт-та му беше непоклатима.
Обаче някой нахлуваше в покоите му, нарушаваше спокойствието му и вземаше ог-ромни количества улов.
Трябваше да спре пришълеца.
Но пришълецът беше хитър и ловък и сомът не успяваше да го засече на пясъчното бижу. Разминаха се и тази вечер. А луната беше тиква - плътна, с онова наситено жълто на Ван Гог, едра, налята до спукване.
18.
- Само раци ли доставя? – рече софиянецът.
- Не! Костур, щука, бяла риба. Я, елате до кабинета – рече с криминален тон, - пък после ще продължим с дългоносите!
Тримата поеха из коридорите на сградата. Навсякъде беше хладно. Климатиците създаваха температурен уют. Влязоха в кабинета.
19.
Луната беше тиква. Водата беше жълта. Язовирът дишаше, пъшкаше: стоновете идва-ха от дъното и раздвижваха повърхността му - мъжки и женски - сякаш някой удряше водата с мъжки и женски шамари. Звукът е като от счупено стъкло, паднала керемида, съборена тухла, камък от зид – жълт звук на каолин, глина, гранит.
Сомът излизаше на брега: на малкото пясъчно бижу – скрито зад гъсто набучените храсти и дървета, пред чийто параван спираше чакълестият склон.
Рибарят се вцепени. Сомът приличаше на огромен бивол, изплют от водата. Част от него беше на брега, а другата част в нея. Беше към три метра, обиколката му към метър и шейсет, а главата му като глава на бивол. Сомът наблюдаваше безлично своя против-ник, контурите на мъжа бяха размазани, усещаше го единствено по миризмата - беше среден на ръст, здрав, набит. Сомът не беше войнолюбец, нито пък приемаше мъжа за жертва. Искаше двамата да се разберат така, както се разбират великите сили: да се споразумеят, да определят зоните на влияние и териториите на ловуване: всеки да взе-ма толкова, колкото е нужно. Да регулират водния свят, да намерят баланса, да живеят спокойно.
Рибарят рязко счупи гипса, стегнал тялото му. Напрежението изчезна, мисълта зара-боти светкавично, мускулите увеличиха своя обем.
За него сомът не беше миротворец, дошъл с някакво послание в краката му, а против-ник, когото трябваше да унищожи. Епизодът беше като на война – усещаше се кръв.
Мъжът скочи, хвана брадвата, с която ломеше дървета и я стовари върху жертвата. Един, два, три пъти. После изтегли трупа с канджата.
20.
- Какво е това чудовище на стената? - плесна с ръце жената.
- Сом! – рече Големия Бого.
- Леле! – плесна пак. – Главата му като на бивол!
- В Европа нямат такъв трофей! - рече Големия Бого. - Три метра без два сантиметра, 185 килограма. Човекът го докара с ремарке. Виждаш ли главата му? Рибите, килограм-два, ги е гълтал като бонбони. И само това ли? Тези екземпляри нападат птици, живот-ни, даже и хора. Нашият човек каза, че и на него скочил. Луната била като тиква, с оно-ва наситено жълто на Ван Гог, едра, плътна, налята до спукване. И язовирът бил като тиква, едър, плътен, налят с вода до спукване. Сомът излязъл на брега и почнал да гово-ри някакви си сомски работи. Човек изтрещял, грабнал брадвата и съсякъл чудовището. Сетне изтеглил трупа с канджа и почнал да отделя главата от тялото. От яд ли, от адре-налин ли? Не знам. Режел и повтарял: „Властелин ли? На ти сега властелин без глава!“ А главата огромна - като на бивол, с две студени очи, вперени в луната. Решил да му затвори очите, както се затварят очи на мъртвец.
И тогава главата се надигнала, пастта се отворила и засмукала ръката на човека. И се почнала една борба, човекът да освободи ръката си. Епична!
- Леле! – рече жената.
- Леле, я! Измъкнал човекът ръката, но сомът сдъвкал горната част на палеца. Дойде при мен без пръст, с глава на сом и труп на риба. Сетне препарира главата и я завинти на плоскостта.
- А жълтото зад главата?
- Фон. Рибарят го направи с отхапания палец на ръката си. Жълтото на Ван Гог. Нап-рави го с резки движения, на линии, на ивици. Прилича на тиква - плътна, едра, налята до спукване.
Автор: Гочо Гочев
Винтер - специален уред за крайбрежен риболов, който се състои от няколко мрежи с конусовидна форма, опънати на обръчи и вмъкнати една в друга.
Кайенски пипер – популярното чили.
Теломераза – фермент, който възстановява ДНК-то на рака.
Канджа – кука, въдица, ченгел.
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.
Благодарим и за неоценимата подкрепа на:
