Те – две момчета на около четиринадесет години, играеха на стар прашен под. Бяха се качили на неизползваемото таванско помещение на едното момче, защото навън вече беше ноември и не спираше да вали. В такива дъждовни дни няма какво да правиш навън, а и двамата бяха наказани заради двойките им по математика, така че видео игрите не бяха вариант. Стивън – русоляво момче, чиито родители притежаваха помещението, беше дал идеята да се качат тук и да потърсят из вехториите някакви игри. Намериха „Не се сърди човече”, но вътре нямаше зарчета, с които да играят. Затова пък Стивън изрови голям зар, на който бяха изрисувани големи картинки. Решиха, че всяка една картинка ще означава цифра, за да могат да играят, и ги написаха набързо на един лист, за да запомнят значенията на всяка една рисунка.
Фенер – 1
Овца – 2
Бастун -3
Книга -4
Стрела – 5
Въдица -6
За да влезеш в играта, трябва да ти се падне шестица и момчетата дълго време се опитваха да хвърлят така големият тежък и неудобен зар, че въдицата да застане отгоре, но това беше трудна задача за детските им ръце, в които големият куб едва се побираше. След близо час Стивън успя.
- Ха, видя ли! Не е чак толкова трудно – възкликна момчето.
Приятелят му се намръщи – никой не обича да губи, но скоро и той влезе в играта. Така те играха докато родителите на Стивън не ги прекъснаха, за да слязат да вечерят. След това Стиви изпрати госта си до автобусната спирка и се прибра. Не след дълго си легна и се унесе, а въображението му продължаваше да хвърля зара и да вижда желаната изрисувана въдица.
Скоро играта на тавана беше напълно забравена и от двамата. Времето минаваше бързо. Стивън получи детска въдица за Коледа. През пролетта той искаше да ходи на риболов, но приятелите му се изсмяха. „Че кой в днешно време се занимава с такива неща?”. Момчето се натъжи, но реши въпреки всичко да отиде. Следващата събота взе въдицата, направи си два сандвича и тръгна. Отиде на градския мост – там се събираха много рибари, но в тази ранна съботна утрин имаше само един дядо. Тъй като Стивън идея си нямаше как се лови риба и дори не се беше сетил да вземе стръв, поздрави стареца, представи се и го помоли да седне до него. Дядото много се зарадва на компанията и че има на кого да предаде знанията си за това свещено действие – риболовът. Те прекараха няколко часа в сладки приказки. Стивън не улови нищо, но му беше много приятно да си говори с възрастния човек, чувстваше го някак близък и му имаше пълно доверие. Уговориха се да се срещнат пак и следващата събота.
Така започнаха да се срещат всяка събота, Стивън задобряваше, а дядото му се радваше от все сърце. Те с часове си говореха за най-различни неща – от това как се лови риба до проблемите на момчето в училище. Неусетно времето минаваше, училището свърши, а родителите на Стивън започнаха да се притесняват за детето си, защото все по рядко виждаха приятелите му, а и вече не знаеха къде отива като излезе и с кого е. Една късна съботна вечер баща му го попита:
- Сине, с майка ти много се притесняваме за теб. Всяка съботна сутрин ти излизаш и се прибираш късно вечер, а ние не знаем нито къде си, нито с кого си. И приятелите ти вече не виждаме! Моля те, кажи с кого ходиш на риболов, за да ни е малко по-спокойно!
- Спокойно, срещам се с един дядо на име Стойко. Запознахме се през пролетта на моста. От тогава се срещаме, говорим си и ловим риба. Имам чувството, че с този белобрад старец сме свързани! Той се държи с мен като с внук и вече станахме близки.
- Стивън, колко пъти сме ти казвали да не говориш с непознати.... – въздъхна майка му – как изглежда този дядо?
Стивън го описа възможно най-подробно – овехтелите дрехи, които старецът не сменяше, дългата му бяла брада, светлосините му очи, червената му въдица, която навремето може би е била ярка, и усмивката му, изпълнена с обич.
Баща му пребледня. Не беше възможно... не е възможно!
- Тате, не се притеснявай, дядо Стойко е добър човек и се държи с мен като с внук!
„Стойко... Не! Няма как, той дори не го е виждал. Няма как синът ми да описва баща ми, това е безумие! Той умря преди толкова години, Стиви още не се беше родил...”
Изведнъж бащата на Стивън изхвърча от апартамента. Като се върна носеше прашен албум. Показа снимка на Стивън и го попита дали това е същият човек, а Стиви потвърди.
- Но Стивън, миличък, това е дядо ти... той напусна този свят много преди ти да се родиш. Не знам каква игра играеш, но не е забавно! Забранявам ти да ходиш на онзи мост, ясен ли съм ?!? – баща му се беше оцъклил, а по челото му бяха избили едри капки пот.
В очите на Стивън проблясваха сълзи. Не разбираше какво говорят родителите му, но знаеше, че няма начин да спре да ходи на моста да лови риба и да се среща със Стойко. Стивън хвана малката си въдица и хукна навън с всички сили. Когато стигна до моста, Стойко още беше там. Старецът се обърна, погледна хлапето и се усмихна, а Стивън се сгуши в него и зарида. Когато се поуспокои, му разказа за случилото се. Стойко едва-едва се усмихна и промълви:
- Не плачи, момчето ми! Родителите ти са прави, баща ти сигурно преживява голям шок. Повече с теб няма да се видим, но запомни едно от мен – риболовът и зарът са опасни, с тях шега не бива!
На другата сутрин Стивън се събуди на моста. Беше напълно сам. Малките му ръце още стискаха въдицата...
Автор: Пролетина Палова
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: "Бургосстрой", ГЕРБ-Бургас, АБВ-Бургас, народният представител от ДПС Севим Али, "Артстрой 1 Кънстракшън".
Благодарим и за неоценимата помощ на:
