Узакма

Миналата есен, разчитайки на счетоводителката си, бай Киро Кехана реши да повери бизнеса на сина си и ги изпраща двамата с Мария в Бургас да уреждат далаверите с „Лукойл”. Ако се справят успешно, ще ги остави двамата да движат делата му. Седемдесетте и пет години му тежаха вече. Преди да тръгнат към морския град, бил пийнал малко повечко уиски и току изтърсил на Мария:

– Всичко си имате, не протакайте женитбата! Чакам да ми станеш снаха!..

Мария приветливо се усмихнала и тактично премълчала, но на устата, вика, ми беше да му кажа на стареца: „Каква снаха мога да ти бъда, щом сина ти си мисли, че спя с тебе?..”

Завършила в Свищов, тридесетгодишната счетоводителка, още мома; вряла и кипяла няколко години в търговията с горива и в любовните игри, разбира се, не беше красавица, но умението й да се облича шик, да показва сексапила си, караше млади и стари да се захласват по нея... Знаеше цената си. Пък и умението й да контактува с глупаци, ласкаво и любезно с умници, най-вече заради неустоимия си чар, за нея нямаше провалени сделки. Някакъв си професор я бил препоръчал на бившето партийно величие на старопрестолния град и бай Киро още от първия ден я имал като дъщеря. Многото пари, които й давал, Мария си позволявала всичко; както ми сподели, всеки ден се появявала в офиса с нов тоалет... Кехана бил стар мераклия, но знаеше, че на жена, която му вади хляба, не се посяга. Къде сериозно, къде на шега, все току я курдисвал за снаха. Николай от половин година се овъртал край нея, но бил захлюпен в любовта.

– Имах усещане – ухили се Мария, – че от онаниране беше атрофирал. Още не  престрашил се  да ме целуне, а разправял на колегата, че с баща си заедно ми бъркат в гащите. Глупак! На всичко отгоре ме ревнуваше от баща си, дори мразеше стареца. Бай Киро не допускаше, че тази е причината синът му да се държи грубо и студено. За него амбициозното му синче е нетърпеливо да грабне бизнеса от него. Не ми беше в характера да уверявам и убеждавам когото и да е. Бях решила, ако ми дойдат до гуша баща и син, вземам си гардероба – неграмотни богаташи под път и над път,пък и вече имах скътани малко парици,все ще се оправя някак.

...Преговорите в Бургас бяха тежки – продължи Мария. –  Търговията с горива в хаоса на тази демокрация е печеливш, но и доста деликатен бизнес. Не ми е думата за това. Не, не че искам да заобиколя проблема, но историята, която искам да ти разкажа, е къде-къде по-забавна от някакви си картелни далавери.

Сделките приключиха успешно. Николай остана доволен. Решихме, че ще отидем до Созопол и два-три дни ще разпускаме на воля. Ти знаеш, аз съм израсла край морето и го обичам. В плановете ми дори влизаше и да се изкъпя. Есента тук на юг е топла. Не знам какви планове е имал Николай. Като всеки мъж, който не е спал с една жена, при това вече ще ми бъде шеф, непременно тази е била целта на вечерите му с мен. В края а краищата, при мене желанието за секс е спонтанно. Ако запали кръвта ми Ники, защо да не го пробвам. Вероятно са прави нашите деди, че мъжът и жената не могат да се опознаят напълно, докато не преспят заедно. Нямаше какво повече да опознавам Николай. Един мъж, който си мисли, че спя с баща му, а ми говори, че двамата можем да имаме бъдеще, ми прилича на онзи младеж, дето баща му показал как да го направи първата брачна нощ... Защо се хилиш, бе? Наистина! Той беше на тридесет и две. Може и да си прав! Възрастта и мъжеството не вървят ръка за ръка, някои си остават в пубертета...

Уредихме хотела и преди да отидем на вечеря, поисках да се разходим малко край морето. Нямаше жив човек по плажа. Хвърлих дрехите и както мама ме е родила влязох във водата. Виках Николай да хвърля дрехите и да влиза, но той, не го разбрах, срамуваше ли се или имаше комплекси, все едно. Попличках се малко и излязох. Продължихме разходката. Щом ми замириса на пържена риба, апетитът и душата ми се отвориха.

– Яде ми се печен чернокоп! – малко глезено си поисках и посочих кръчмата, от която идеше миризмата и се носеше гръцка музика.

– Обещах ти – рече той, – че ще те заведа в прилично заведение! В този град във всички ресторанти има печена риба.

Мене душата ми се разтваря като чуя гръцка музика, нали знаеш, че съм поморийка и в моите жили тече гръцка кръв.

– Чуй, Ники – му рекох, – омръзна ми от лукс! Уморих се от изискаността и взискателността на глупави бизнесмени. Уморих се да се преструвам и превземам!.. Ти си младо момче. Искам да ям риба с ръце и да си облизвам пръстите!

Влязохме в кръчмата. Той играе сиртаки с пълна чаша узо на челото. Пийнали рибари, закъснели туристи, любители на печена риба, гости на заведението, каквито бяхме и ние, под ритъма на „Барба Яни”, наблюдавахме красивия мъжки танц и пляскахме с ръце на танцьора. Джаснах чантата с документите в ръцете на Николай и се втурнах да играя край него. След малко, като ме видяха компанията му от пет-шест момчета, скочиха и направихме такова красиво шоу, че цялото заведение ни стана на крада да ни аплодира.

Танцът свърши. Разцелувахме се с момчетата и отидох при Ники. На масата имаше печен чернокоп и бира. Започнах да лапам и да вдигам наздравица на момчетата.

– Завиждам им на тия созополии – думам му на Николай, – гръцка кръв! Една риба му трябва на човек да е сит, а като можеш да си я уловиш, гладен няма да останеш никога. Та ние, му викам, защо работим денонощно? За същото, за единия хляб. Другото е гевезелъци и капризи. Гледай ги, щракат си с пръсти и пет пари не дават, че ти трепериш и стискаш тая чанта да не ти я отмъкне някой и да загубиш милиони, че дори и в затвора ще те тикнат... Ей така ми харесва да живея!..

– Защо не отидеш на тяхната маса? – ми вика сърдито.

– О-о, стига, моля те! Писна ми от настойници! Аз съм на тридесет години. Младостта ми си отива! Ако сега не се забавлявам и не си позволя малко безразсъдство, с какво ще запълвам утре отвратителната си старост, ако я докарам до там, разбира се?

Николай мълчи като риба.

– Ти какво, искаш да ми кажеш нещо? Давай! Поканени сме. Да отидем при тях. Хайде нали ще се  забавляваме?..

Като нямаше какво да ми каже, нарече тези веселяци „лентяи”. Малко смекчи обидата с епитета „кръчмарски интелекти”, рибари. Всичко, каквото им дадяло морето, вечерта го обръщат в живот по барове, дискотеки и кръчми. Утрешни алкохолици!..

Ники си дрънкаше неговите, а аз си хапвах рибка, усмихвах се на момчетата, но ми идеше да му зашлевя един шамар, но скандалите не са ми по мярка. Той животът ще го ошамари...

– На хората – му рекох, – най-лесно им е да лепнат на някого етикет, без да мислят. Щастието, шефе – ей тъй малко закачливо реших да подходя, – е състояние на ума и на духа. Всеки сам решава кое и какво го прави щастлив. На тридесет и две години ти май още с въртиш в кръг? Чуй, Ники – обърнах се сериозно, – ти още не ме познаваш и гледаш на мен като на собственост. Сбъркал си ме, приятелю! Човекът, на когото най-много ще угаждам и обичам, съм си самата аз: с моя си нрав и мечтите, децата на душата ми. Още съм мома, не че не знам какво искам, дори не съм претенциозна. Щом прилагам знанията и уменията си да оправям бакиите на богатите, за да ме гиздят като куклата Барби... докога ще го правя не знам, но вече ми е дошло до гуша умът ми да бъде товар на личния ми живот. За мене има три типа хора: живи, мъртви и тези, които умеят да живеят. Харесвам тези мъже! И те сигурно си имат дертове, но кой жив човек ги няма? Щях да го нарека „философе”, защото беше завършил история и философия, но ме прекъснаха.

– Добър вечер! – изненадващо над масата се надвеси момчето, което танцуваше с чаша на челото. – Аз съм Янко Зарганата! Помниш ли ме? – обърна се към Николай. – Ти беше Никола Болярина... Или греша? Огън момиче имаш, Ники! Пази я, ще ти я отмъкнат под носа!..

...За него значи ми е говорил, когато идвахме към Созопол – помислих си. Това, значи, е Зарганата, Мъдреца – така му казвали професорите. Всички зубрели по цели нощи да вземат изпитите, а на Янко Мъдреца най-омразна книга му била учебника, особено ако го е писал някой от професорите, които водят лекциите. Четял си Зарганата Бердяев, Лев Шестов, Хайдегер... исках да кажа на Николай, че когато човек употреби някой епитета „кръчмарски интелект”, не е достатъчно да има предвид само заведението. Не беше трудно за мен да разбера момчетата. Както всички нас живите и на тях времето им беше началник. За тези веселяци тази вечер май че имаше значение времето като природно проявление. Духаше умерен северозападен вятър – „Батъкарел” му казваше баща ми, и той беше рибар. За Черно море от него съм запомнила – умереният вятър е силен за риболов. Вдига три-четири бала вълна и за рибарите е „морски празник”. Този именно „морски празник” беше събрал момчетата да се забавляват.

Прегърнаха се по мъжки Янко и Николай.

– Какво те доведе в Созопол с това весело момиче? – пита го Янко.

– Бизнес проблеми! – отговаря му кратко Николай.

– Идвайте при нас да се забавляваме! От бизнес и на мене ми е дошло до потрес!

Нямаше как да откаже на приятеля си. Преместихме се на тяхната маса. Оказа се, че момчетата управляват собствени хотели, плажове...

– Милионите, които спечелих това лято като слуга на туристи, брат ми, не ме радват така, както двете каси риба, която взехме миналата вечер – чувам разговора им. – Знаеш ли – пита го Янко, – какво е да застанеш на узакма? Да запалите по една цигара с ортака си и час-два да очаквате да се удари пасажа от риба в мрежите. Да си припомняте колко вечери и утрини сте теглили мрежите с надежда, че ще дойде поне една риба. Не знаеш, нали? Не знаеш и какво е чувството да започнеш да теглиш фустанелата (вид дълга и дълбока мрежа) и да видиш пред тебе, че тапите на горната яка ги няма? Да пламне изведнъж под лодката жарава на икамоса (светещ планктон), което значи, че мрежата е набита с риба...

Момчето до мене ме заговори и изтърваш нишката на техния разговор.

– Утре времето ще е прекрасно! Идвате с нас на узакма!

Николай ме погледна.

– Аз съм „за”! – казах весело.

– Размърдай малко задника си! Не пускай това момиче само – ще го загубиш! Какво? Страхуваш ли се? – предизвика го Зарганата.

– От това моренце ли да се страхувам? – направи се на  куражлия Николай. – Егати моренцето! Аз в океана съм плавал бе, Заргана!

Разбрахме се значи. Утре сутринта в четири часа да сте на кея. Ако имате късмет, ще вземете малко риба за В. Търново...

        Вечерта,казах на Ники, че мечтаех това да се случи и за първи път се претиснах в него, като жена...Той ме отблъсна...

Сутринта всички лодки тръгваха една след друга, като че бяха се уговорили. Тръгнахме и ние.

 

– Да се молим, свети Никола да ни закрила, ако това „моренце” се разгневи – пошегува се Янко.

– Колко му е злобата! – усети се Николай. – Та то повече от пет-шест бала вълна не вдига. Ще ни окъпе малко, то и без това лятото не ни остана време да дойдем на море.

Помощникът на Янко се смееше на приказките на Ники, Янко натискаше газта на мотора, да изпревари другите лодки... Колкото навлизахме в морето, вълните ставаха по-големи. Когато лодката попаднеше между две вълни, така силно цопваше във водата – имах усещане, че този стар сандък ще се разпадне. Не бяхме плавали и четвърт час и на Ники започна да му се гади. Опитваше да се прикрие, че повръща, но момчетата го усетиха.

– Какво стана бе, Болярино, май хвърляш вече ем на рибите!

Ники мълчеше.

– Шегувам се, приятелю! Знам колко е гадна морската болест. Ако много ти е зле, да се връщаме!..

– Не ми обръщайте внимание, ще се оправя!= успокояваше ни .

На тримата ни беше ясно, че няма да се оправи, но пък знаехме, че от това не се умира.

Повече от час плавахме навътре. Янко намали хода на лодката и по вятъра започнаха да пускат мрежите. Когато падна последната халка и лодката застана на мрежите, вятърът спря. Мазната вълна от снощния вятър (солугана) бавно повдигаше и сваляше малката дървена черупка, че и на мене ми идеше „да нахраня рибите”. Николай беше изхвърлил всичко от стомаха си и лежеше безпомощен на пангоза...

Това затишие на вятъра още в началото разтревожи момчетата. След около час една по една лодките започнаха да палят светлините.

– Да светваме и ние, и да вдигаме! – каза Янко. – Ще патим!

Вятър няма, а едни тъмни облачета взеха да бягат по небето. Тогава забелязах в далечината откъм „Маслен нос” тънките червени езичета на мълниите да прорязват черните плътни облаци. Запалиха осветлението и започнаха да теглят мрежата. Докато се радвах, че от време на време хвърлят в касата по една риба, чувах глухия тътен на гръмотевиците и виждах приближаващата плътна черна завеса. Вече се развиделяваше, когато светкавиците и гръмотевиците трещяха над главите ни.

– Няма да сварим! – каза момчето на Янко. – Да режем мрежите и да бягаме!..

– Няма накъде! – отговори му. – Оставаме на мрежите! Дано имаме късмет да не се скъса яката (горно въже на тапите).

Спряха да теглят мрежи. Янко влезе в кубрика и извади две спасителни жилетки. Опакова ни в тях и с осигурително въже и колан ни завърза за лодката.

– Всичко ще е наред! Само паника и истерии не искам!..

Изведнъж притъмня и с такава сила ни връхлетя, че още от първия напор скъса въжето, грабна лодката и ни понесе като перце...

– Да изхвърлим котвите, оловото, даже акумулаторите! – нареждаше Янко на момчето. – Дръжте се за лодката,приятели, крещеше Янко! Никой да не се отделя от нея! Тази стара барака дори да се обърне с карината нагоре, няма да потъне. Тя е спасявала дядо ми, баща ми... Ще спаси и нас!..

Плътна завеса беше паднала. Един с друг не се виждахме. Бурята беше толкова силна, че очи не можех да отворя. Чувах Янко, че крещи край мене, но не го виждах... току някой опипа осигурителния колан, намести жилетката, опипа лицето ми с ръце, прегърна ме и докосна с устни бузата ми...

– Всичко ще е наред, Мария! – промълви в ухото ми. Лодката е дървена, няма да потъне. Дръж се за нея!..

Още парят тези устни по бузата ми и чувам онези откъслечни тревожни обещания. След двадесетина минути всичко отмина и утихна, но зад нас продължаваха да трещят гръмотевиците. Загубил ума и дума Николай се стискаше за борба на пълната с вода лодка, на която само рубката на кубрика беше над водата.

След малко вятърът завъртя от североизток и Янко кресна весело:

– Този е спасителният вятър! Той ще ни спаси от втора провеза! – викаше и цапкаше с ръце във водата.

И наистина, след четвърт час облаците тръгнаха на юг. След час даже пекна слънце. Погледнах към Николай, нещо ме плашеше в погледа му. Доближих се до него и го питам как се чувства, той мълчи. Тревожих се за него, плашеше ме погледа му. След малко, когато попита Янко дали може да влезе в кубрика да търси чантата, разбрах, че нищо му няма, даже морската болест му беше отминала. Просто ми беше гневен, задето пожелах да вляза с момчетата в морето. Обясняваше на Янко, че в чантата има документи за милиони, че могат да го вкарат в затвора за тях... Мъдреца се засмя.

– Какъв затвор бе, Болярино? – смее се с глас Янко. – Животът ни е осъдил на смърт, а ти се страхуваш от наказание. Бори се за живота си! Майната й на чантата!

Докато си мърмореше нещо, Николай току прекрачи през борда да влезе в кубрика и лодката тръгна към дъното...

– Ще ни издавиш бе, глупако! – скара се приятелят му и той се върна. – Чуйте ме! За лодката само ще се държим. Ако тръгне да потъва, откачате карабинката от колана и се спасяваме с плаване докато издържим.

Късно вечерта духна хладен ветрец.

– Ти си „Маестро” (север – североизточен вятър), познах те! – зарадва се Зарганата. – Духай, надуй го по-силно! Ти слагаш черните забрадки на майки и съпруги, ти им връщаш радостта... Духни, изкарай ни на брега!

Цяла нощ духаше леко, но беше доволен Янко. „Могъществото на вълните, казваше той, е в тяхното постоянство.” На сутринта се усили. По обяд го взе (духна) още по-силно. Надвечер падна (спря) и морето стана бонаца (спокойни, гладки вълни). Отникъде светлина, отникъде поне малко надежда. Само звездите на небето очертаваха хоризонта, зад който някъде далече можеше да има суша, а най-вероятно друг хоризонт...

Уморен и изтощен до краен предел, Николай каза на Янко, че не може повече.

– Това „моренце”, приятелю, е почернило хиляди майки и съпруги, затуй се казва Черно море. Морето е изпитание на човешките възможности, а не някаква застрахователна компания. Който оцелее – оцелее, животът продължава... Стегни се малко, Болярино!

Трети ден се държахме като удавници за сламка. В открито море, колкото денят залязва и се смрачава, хоризонта като бримка се затяга около нас... Луната само надникне и се скрие. Едно и също небе, едни и същи звезди...Не усещаш движение наникъде... Има нещо по=силно от отбраната на духа, а именно; решението на уморената плът... Вечерта, когато вече ме напускаха последните сили, мислех да откача колана заедно със спасителната жилетка и да поема тихомълком към дъното...

Янко отиде при Николай, привърза го по-късо към лодката; по-малко да се съпротивлява във водата. Дойде, привърза и мен, и отново ме докосна с устни по бузата.

– Ти си мъжко момиче! – прошепна ми. – Дръж се! Ще се спасим!

Изведнъж живнах. Кръвта ми отново пламна...

На разсъмване лодката заседна и краката ми стъпиха на пясък. Двете момчета дойдоха при нас и ни отвързаха.

– Вълните са големи – говореше Янко. – Прибоят е много опасен... Отдръпнете се от лодката да не ви затисне!..

Казаха на Николай, че ще изкарат мене на брега и ще се върнат за него и ме повлякоха към брега. На няколко пъти ни грабваше вълната и ни връщаше назад. Изкараха ни момчетата. Изтощени, смазани от умора, ние с Николай лежахме на пясъка, а те запяха „Барба Яни” и играеха сиртаки...

– После какво стана ли? Ангажирах те с тази история. От Янко запомних това: „Който не познава морето, казваше той и на себе си – и на брега е в голяма беда. Съвзел се – несъвзел се още, докато го видят момчетата, Николай отишъл на лодката, намерил чантата и идва към брега. На прибоя една вълна го грабна навътре и повече не се появи над водата... След четвърт час момчетата го изкараха, но устата му беше пълна с пясък...

Днес е годишнина от смъртта му. След малко ще се обадя на Янко, че съм в Созопол. Той не ме очаква, но знам, че не е забравил премеждието, фатално за Николай. Пълнолуние е, може и да отидем на вечерна узакма.

Автор: Георги Йочев

4.