Разтворих малкото рибарско столче и вече бях готова. Завъртях въдицата във въздуха, засилих я и куката със забодената стръв на нея цопна в мътната вода. Започваше чакането.

Едновременно най-приятната и най-досадна част от риболова. Хем се изнервяш да стоиш и да дебнеш, хем онова прекрасно чувство постоянно те човърка отвътре, да те кара да си на тръни и да си готов да скочиш във всеки един момент.

Седнах на стола и се обърнах надясно, където всички мъже ме гледаха със зяпнали усти. Не знаех дали е заради това, че съм по горнище на бански, понеже беше страшна жега, или заради това, че съм жена. Е, тази загадка беше твърде бързо разрешена, защото един от господата започна да пляска иронично с ръце и заговори с висок тон:

-              Еха, еха-а... Жена на язовира. Май много те е напекло слънцето? Нима си мислиш, че можеш да ловиш риба, като мъж? По-добре се връщай в кухнята и пускай котлона, защото след малко лично аз ще ти донеса ей такъв шаран.

Не успях да отговоря нищо, макар че много исках да натрия носа на този „баш рибар“. В този момент разбрах какво значи изразът „Съдбата си знае работата.“. Чух как кордата на въдицата ми се развива. Веднага скочих и я грабнах с две ръце. Усетих тежестта на рибата и разбрах, че това ще е добър улов. Тя се мъчеше да ми избяга, мяташе се диво и беше наистина силна. Предвидих, че ще се опита да се оплете във водораслите на дъното, защото по-рано бях видяла, че има доста такива и я издърпах на повърхността. Това беше шаран. На пръв поглед ми изглеждаше някъде около 8 килограма. За мен Никулден подрани с няколко месеца. Животното се бореше, обесено на куката, мъчеше се да си поеме въздух и да се спаси. Всички наоколо не можеха да повярват на очите си. Някои от тях тъжно гледаха в кофите си, където самотно подскачаха по две-три ситни рибки. Тогава се обърнах към моя приятел от преди малко и му казах:

-              Няма де се наложи да ми носиш нищо. Вече си имам.

Някои от хората около нас се засмяха тихо в юмрук. Аз прибрах улова в кофата и започнах да си събирам нещата, защото не исках да преча на „великите“ рибари. Малко след като казах „До нови срещи” на всички, чух зад гърба си викове.

-              Разкарай се, аз ще седна тук!

-              Не, това е моето място!

-              Махни се, нейното място е мое!

Тук беше изключително красиво. Високите дървета наоколо правеха мястото магическо и усещах онова вълшебството на природата. Реших да остана да се полюбувам малко на гледката и след като оставих нещата си в колата, отидох до близкия ресторант, откъдето се носеше миризма на скара. Да, това щеше да е един страхотен следобед!

Малко след като си бях поръчала студена бира и тихо гледах как листата на дърветата танцуват валс с вятъра, на моята маса седнаха петима господа.

-              Мале, госпожице, бяхте страхотна! Тоз шаран от къде го извадихте? Вие май сте голяма работа, а? Аз съм Жоро много ми е приятно!

-              Често ли идвате тук? Трябва да ни научите на тез ваши хитринки. Аз съм бай Марто. – подхвана другият.

-              Господа, млъкнете малко най-сетне. Вие затова не ловите нищо. С вашите приказки само плашите рибата. Оставете момичето да ни разкаже от къде ги знае тия неща. Ааа…

-              Всичко, което знам съм го научила от дядо ми. – подхванах тихо аз.

-              Той от този край ли е? – попита ме Жоро.

-              Не, той живееше в Бургас.

-              Бургазлиите са наши хора. Айде почвайте историята, искаме всичко да знаем.

Летата аз и малката ми сестра бяхме при баба и дядо, както всички деца на нашата възраст. Обожавахме да ходим там. Имаха малка къщичка точно до Бургаското езеро. Те бяха добри и скромни хорица. Много ни обичаха и правеха всеки наш ден специален. Мисля, че беше един от последните дни на лятото. Бяхме седнали да обядваме и дядо уж съвсем случайно сподели, че утре ще ходи за риба със своите приятели на езерото. Очите на мен и на сестра ми светнаха от радост, макар че не каза, че ще ходи с нас. Аз я побутнах леко с крак под масата и тя ми върна същия знак, което означаваше, че мисли същото, каквото и аз. Баба, когато разбра това се ядоса. Тя започна да му се кара, че откакто е настъпило лятото не си е почивала. Цялата къща била на вили и на могили заради нас. Навсякъде било разхвърлено, нямало ред. Не можела да си ошета, защото ние със сестра ми не сме спирали и за миг на едно място. Изричайки това, тя отсъди своята присъда – „Утре ще отидеш на риболов, но момичетата идват с теб!“. Неговата усмивка посърна, а ние заподскачахме на дивана зад нас, доволни от така развилите се събития.

През деня наблюдавахме дядо, който оглеждайки се, тихо и внимателно скриваше въдиците си в килера при компотите от праскови. Веднага ни стана ясен неговия план – да се измъкне без нас на сутринта. Но той не знаеше, че ние също имахме готов план.

Вечерта, когато баба и дядо заспаха, ние слязохме в килера, влачейки зад себе си зимния юрган. Той се превърна в нашето легло за през нощта.

Беше много рано сутринта, когато дядо връхлетя шумно в килера. Той се изплаши когато ни видя. За миг вече не бързаше. В очите му прочетох както отегчение, така и ентусиазъм. Събудих сестра ми и по пижами и с рошави прически тръгнахме към езерото.

Слънцето изгряваше пред нас, а отразяващото го езеро беше сякаш неговия златен път, по който и ние щяхме да минем. Със сестра ми тичахме покрай дядо, късахме ситни цветя и не спирахме да задаваме въпроси за това какво ни очаква. Бяхме натоварени с две стари макари, които щяхме да използваме като столчета.

Най-сетне стигнахме. Там бяха вече няколко дядови приятели, които много ни се зарадваха когато ни видяха. Те започнаха да се шегуват с дядо, че си е довел помощнички и той с усмивка го потвърди. Сложи на главите ни зелени рибарски шапки, на които имаше закачени стари пластмасови примамки – рибки.

Те се сториха много интересни на малката ми сестра и тя стоя мирна цели десет минути, разглеждайки ги любопитно.Аз помогнах със слагането на въдиците, а когато отворих малката кутийка със стръв изписках и я пуснах на земята. Малките червеи, усетили подходящия момент, започнаха да си пробиват път в почвата. Дядо успя да събере няколко от тях, но по-голямата част вече бяха свободни.

Времето минаваше бавно, но и за миг не ни беше скучно. С цветята, които бяхме набрали по-рано, оплетохме венци за всички рибари. Хващахме се на бас кой ще е следващият, който ще извади риба от водите на езерото. Слушахме рибарски вицове и се смеехме фалшиво, защото никога не разбирахме шегите. От време на време ни изваждаха от дъното водорасли и ние им плетяхме плитки. И разбира се, всички дядовци се надпреварваха да ни обясняват кой колко голяма риба е бил хванал навремето.

Изведнъж дядо стана и здраво хвана въдицата си, защото нещо голямо се беше закачило. Той едва я удържаше, затова аз и сестра ми се хванахме за гърба му и му помагахме да дърпаме. После на помощ се включиха и останалите рибари. Заприличахме точно на героите от приказката „Дядо  вади ряпа“. Дърпахме, дърпахме и когато звярът най-сетне беше изкаран ние всички паднахме по гръб едни върху други. Развълнувани се събрахме около улова. Аз лично очакваш минимум 14 килограмов шаран, сандък със злато или поне акула, но вместо това всички ние гледахме стар гумен ботуш и цял набор водорасли от дъното извадени направо с корена. Всички започнахме да се смеем. Никой от нас не беше разочарован или тъжен.

Ето това беше един от най-красивите дни в живота ми. Красив на емоции и спомени. 

-              Наистина си имала страхотно детство, малката. – каза бай Марто.

-              Да, така е. А кога и нас ще ни научиш да ловим като теб? – попита другият.

Аз станах, допивайки бирата си, метнах раницата си на рамо и казах:

-              Всяко нещо с времето си, момчета! А скумрията през август.

Автор: Симона Василева Василева

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и: