В края на лятото зaпочнах да си търся работа като даскал по литература. Изчетох обявите. Имаше вакантно място в Морската гимназия. Подготвих документите с изключение на един – от кандидатите се изискваше „капитанско” за кораб до дванайсетчленен екипаж. Това пък защо?! Нали литература ще се преподава… Е, морски техникум все пак…
Тръгнах да търся къде се намира сградата на училището, бях чувал, че е в Кумлука, някъде около Океански риболов. Спрях велосипеда до едни възрастни мъже, които седяха пред някакъв портал и пиеха кафе. Очевидно охрана.
-Извинете, къде се намира Морската гимназия? Казаха ми, че е тука някъде…
- А, Морското ли… заобикаляш тва блато, ей там, зад тръстиките.
- Благодаря. А не може ли да се мине направо?
- Няма как… освен ако имаш лодка. За какво ти е гимназията? – оживиха се те.
- Ще подам документи за работа.
- Като какъв кандидатстващ. За портиер ли?
- За даскал.
- Дано имаш късмет… чувам, че само нейни хора назначава. Тая изчисти кадрите на стария директор…
- Как се казва госпожата?
- Жабашка… май беше.
- Не е Жабашка – обади се другия – Жабарова е.
- Хубава фирма и сложил народа… Да не е изпълзяла от блатото?
Пред училището седеше портиер и четеше вестник. Видя ми се доста смачкан. Насочи ме към секретарката. Покрай стълбите висяха портрети на капитани далечно плаване, завършили школото. Повечето бяха от времето на соца…
Секретарката седеше зад бюрото си и поглъщаше като боа огромен хамбургер. „Вие за какво?” – посрещна ме тя с мекащ странджански акцент. Прие документите и ги натика в зелена папка.
-Ше ви се обадим, ако сте допуснат до събеседването.
-Ама как, нали всички би трябвало да са допуснати по закон…
-Вижте, господине, тия неща ги решава… ъъъ комисия – отвърна с досада тя.
-Ами добре… ще чакам.
-Чакайте… биографията ви защо не е европейски формат?
-Има ли значение?
-Директорката така ги иска…
-Нали казахте, че е комисия?
-Да де… комисията.
-Ама те четат и биографиите ли?
Секретарката вдигна рамене. Разговора приключи демек. Беше виждала навлеци много, дето кандидатстват в това злачно място. Обадих се след националния празник. Оказа се, че конкурсът е на другия ден.
-Извинете, обаждам се, защото не ми звъннахте…
- Как да ви звъннем, господине, може ли на двеста души да се обадим?!
-Извинявайте, ама те всичките литератори в Бургас не са двеста…
-Ама сега ще спорим ли… Щяхме да ви звъннем. Заповядайте на конкурса утре в 10 ч.
На следващия ден пред входа на училището се събрахме двайсетина, между които и три жени. Портиерът помоли да си приготвим личните карти за проверка.
-След това заповядайте в двора, за да ви раздадем въдиците.
-Ама какви въдици? – възкликнах.
-Колега, вие май за първи път кандидатствате тук ? - приближи ме мъж с побелели бакенбарди.
- И май за последен… какво – риба ли ще ловим?
- Ами да… ей къде е блатото. Пък може и да ловим дипломата на директорката – опита да се майтапи някакъв младок, явно току що завършил. Старите го погледнаха пренебрежително.
Портиерът ни заведе до блатото.
-Уважаеми кандидати, от вас се иска да уловите поне една риба… След което конкурсът ще продължи за късметлиите. Срок – един час. Тия с най-малките риби се дисквалифицират автоматично. Останалите ще бъдат инструктирани какво следва по-нататък…
-А, рибата къде да предадем? – сервилно попита една от учителките, очевидно пред пенсия.
- Рибата слагайте ето в този бидон. Преди това я снимайте и изпратете снимката на мейла на училището, а той е…
- Исус нахранил множеството с две риби – обади се дребен господин на около 60 г. Очевидно евангелист…
-Едната трябва да е била Мобидик.. – измърморих, но той чу и ме погледна с омраза.
- А какви риби има в това блато? Сладководно ли е или солено? – попита мъжът побелелите бакенбарди.
- Ами блатото е свързано с морето - канала покрай Океански риболов, излиза на кея на Кораборемонтния… Не е ясно обаче в каква посока тече водата.
-Като идвах насам забелязах бяла чапла в тръстиката – обади се дребния мъж.
- Господа, не се отклонявайте, времето тече…
Оставаха още десетина минути, а нищо не кълвеше…
По-едно време една от жените изрева и издърпа въдицата си. На кукичката бе увиснал огромен паламуд.
-Чакайте, вие го закачихте сега – извика дребния мъж. – Видях ви! Изкарахте го от чантата си…
Портиерът се намеси авторитетно: - Господине, лъжете! Уловът на госпожата е честен… Освен това тя е единствената с „капитанско” за кораб… Честито, госпожо!
- Ама чакайте…кви са тия уйдурми? Нали казахте, че блатото е сладководно… Какъв е този паламуд?
- Госпожо, изпратете снимката на мейла на училището… По всичко личи, че вие сте победителката.
- Вече го изпратих. Снимка в профил и анфас… както се разбрахме.
- Да бе… палaмуда е от пазара на Краснодар. Отдавна е умрял, не мърда… Че кога сварихте да го снимате?! Ще се оплача в Инспектората… - тръгна мъжът. Портиерът го застигна: - Чакайте, господине… Всъщност забравих да ви кажа, че вакантните бройки са две… Така, че ако имате някакъв улов…
- Имам, разбира се. Само че сом…
- А крокодил не може ли, че гледам, че яко кълве… - обади се дребния мъж.
В този момент въдицата ми трепна, плувката потъна рязко… Дръпнах и навих макарата. Блесна някаква червеноперка. Пренията стихнаха в миг.
Улових рибката в шепата си. Тя не се дърпаше.
-По-леко стискай, бе, ще ме удушиш… - проговори рибката на чист български, с лек руски акцент, както ми се стори.
-Ама тя говори – изхърка портиерът.
-Нечиста сила – додаде евангелиста.
-Нечиста е баба ти, чистокръвна Златна рибка съм, сертифицирана в Лойд регистъра.
-Веднага изпратете снимка до директорката! – изрева портиерът. – Откога я чакаме тая рибка! Мислехме, че е слух, а то…
- Чакайте, рибката е моя – отсякох аз.
-Ваша, ама друг път! – настръхна портиерът. – В акваторията на гимназията е. Ще попълним протокол…
-Абе я се разкарай с твоя протокол – контрирах. В този миг рибката изкрещя: Господа, моля Ви! Казвайте по едно желание и да си ходя… Почти се задуших. Аз съм пенсионирана с телк решение… Имайте милост.
Дребният господин разбута тълпата: – Нека съм първи. Инвалид съм, а и бъбреците ме болят, имам кръв в урината, а кръвното ми е …
Портиерът го избута безцеремонно: - Първо служебните лица, моля!
Дребният обаче не отстъпваше: - Нека аз! Портиерът се смили: - Айде, казвай си молбата, че…
Дребният мъж се изпъчи, изгледа ни победоносно и отсече: -Искам „капитанско” за кораб за дванайсетчленен екипаж… - на часа в ръцете му цъфна златиста ламинирана хартия.
- Ти си като принца-глупак!– изсъска портиерът. – А аз искам да стана зам.-директор на училището… Писна ми да съм девета дупка на кавала…
- А защо не директор? – учуди се рибката. – Имате възможност…
- Защото аз ще съм директор! – разбута тълпата една от лелките, могъща като съветския черноморски флот…
- Освен това искам досегашната директорка да се превърне в… попова лъжичка!
-Аа, това е второ желание, нямате право – опъна й се портиерът.
-А вас ще уволня на момента! – изрева лелката.
Гледах ги, гледах ги… И разтворих ръце. –Аз пък искам ей такава акула!
И в този миг изтървах рибката и тя цопна в блатото.
Изведнъж притъмня, небето се изви като свитък и до нас се стовари огромна косатка…
-Ба ти некомпетентната рибка… Не различава кит от акула – измърмори портиерът.
- Левиатан! – коленичи евангелистът.
Замириса на блато. От корема на рибата долетя глух вопъл: „Помоощ!”
„Директорката!” – измуча портиерът и се залепи за рибата. В този миг косатката се опита да повърне. Показа се главата на директорката, със слузеста зеленясала коса като Медуза Горгона. Портиерът се опули: „Аз не съм виновен, госпожо… Тия ме изнудиха. Съвсем не исках да ги пускам, ама те…” От небето на спирали се въртеше и спускаше нещо белезникаво и лъскаво. Тупна в краката ми. Вдигнах го. Беше „капитанско” за дванайсетчленен екипаж.
Автор: Иван Суиванов
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и:
