Живяли някога трима братя рибари. Някога, някога – преди има-няма десетина година, така че на практика и сега трябва да са си живи хората.

Те си имали имена разбира се, но поради някаква причина били известни като Големия брат, Средния брат и Малкия брат. Просто всички хора в селото така ги наричали, а те помежду си си викали само “братко” и  се надявали, че правилният ще се обърне.

Тримата братя живеели само със своята майчица, тъй като баща им преди години беше излязъл с лодка в морето и така не се върнал. Лодката обаче също не била намерена, което от своя страна породило известни съмнения и приказки из селото. За щастие преди това той успял да научи тримата си синове на занаята – как се плетат мрежи, по какво си личи, че ще има буря, кога е сезонът на паламуда и как се осолява чироза. И тъй като морското селце било с твърде стръмен скалист бряг, за да разчита на морски туризъм, а тримата братя нямали кой знае какви други таланти, те били принудени да приемат този поминък.

Една есенна сутрин през ранния септемри, когато между другото излиза зарганът, тримата братя излезли с лодката в морето. Напоследък рибата била малко и стигала само, колкото да се сложи на трапезата. Лятото обаче било отминало без традиционната продажба на риба в пластмасови щайгички край пътя с надпис “RIBA”, за да го разбират чужденците. По-притеснителното било, че подобни слухове се чували по цялото Южно Черноморие и старите рибари вече бяха почнали да си шушукат. Според едни причината се криела в делфините, които изяждали рибата на хората и затова трябвало да бъдат избити. Други пък обвиняли корабите на НАТО, които правели някакви тайни експерименти на нови военни разработки, което морските обитатели не намирали за приятни. Според трети всичко било божа работа – тая година няма, догодина ще има двойно.

Догодина обаче изглеждала далеч, а дотогава тримата братя трябвало да ядат. Така че тази сутрин те решили да навлязат по-надълбоко в морето, въпреки че лодката им беше без мотор и те трябвало да се редуват да гребат. По-навътре водата е по-друга, успокоявали се те взаимно. Хем е по-студена, хем по-кадемлийска. Така те гребали, докато скалистия бряг на селото не изчезнал съвсем от погледите им. Най-накрая избрали място, което според Големия брат изглеждало подходящо. Средния и Малкия брат се зачудили как може някое място насред морската шир да изглежда по-подходящо от друго, но решили да оставят заключението за себе си. Вместо това те заложили въдици, хвърлиха мрежи и зачакали с надеждата, че първата рибка е най-трудна, а след нея каръкът ще бъде счупен.

Слънцето се изкачило по хоризонта и пекнало почти вертикално над лодката на тримата рибари. От ушите и носовете им отдавна капели едри капки пот, които със завидната точност на швейцарски часовник отмервали изминалото време. Първата рибка обаче така и не се появила, а без първа рибка нямало как да се появи нито втора, нито трета, нито четвърта. Така добре познатото отчаяние, което вече няколко месеца било техен спътник в риболова, отново се настанило в лодката между тях. И тримата мълчали, но не за да не плашат рибата, а защото на никой не му хрумвало как да разведри атмосферата. А и атмосферата не се нуждаела от разведряване, нуждаела се от риба.

В ранния следобед тримата братя сякаш безмълвно се разбрали, че денят е провален и почти едновременно се разшавали нервно в лодката. Големия брат взел да навива мрежата, Средния прибрал въдиците, а Малкия плюл на ръцете си и хванал греблата. Той горкият бил най-хилав от тримата и по принцип му се носел имиджа на умния в семейството, но бил негов ред да гребе. Преди да направи първия замах обаче, нещо привлякло погледа му. На педесетина метра пред лодката водата сякаш се набразди, на сантиметри от повърхността се показало нещо продълговато и миг след това изчезнало. Това било твърде странно явление и Малкия брат бе готов да реши, че видението му се дължи на дългото стоене под жаркото слънце, липсата на вода и замяната й с бира, ако не били концентричните кръгове, плавно разпространяващи се около въпросното място. Той сръгал с лакът Средния си брат и за първи път от няколко часа проговорил:

- Братко, гледай там какво става!

Средния брат погледнал, но малките вълнички вече се били разсеяли и пред него не се виждало нищо друго, освен гладката морска повърхност. Миг по-късно обаче, вече само на десет метра от лодката, отново се показало нещо. Този път го видели и тримата братя, макар че описанията им по-късно се различавали доста едно от друго. Според Големия нещото било черно, с триъгълна форма и заоблени ъгли, а по размер било по-голямо от лодката. Според Средния нещото било тъмносиньо или просто бил прозрачно и морето се вижало през него. За формата и размера той изобщо не беше сигурен, но пък беше убеден, че меко като медуза. Малкия брат не се интересуваше от тези неща, защото беше видял очи. Или ноздри, но и в двата случая гледката му се струвала еднакво притеснителна. Защото нещо, което има очи и ноздри, разположени на глава с размер на лодка си било меко казано притеснително.

Нещото обаче не се показало повече. За добро или за лошо то потънало, като няколко секунди по-късно на мястото изплували три-четири игриви балончета, които се пукнали на повърхността.

По пътя наобратно тримата братя оживено обсъждали какво савидели, а до вечерта, когато посетили местната кръчма, те вече бяха уеднаквили версиите си, така че да нямат никакви пукнати. В крайна сметка решили да действат смело и да заявят на всички, че са открили нов вид черноморски морски крокодил и вече мислели как да го кръстят преди медиите да са измислили някое тъпо име. След третата чашка разговорите станали все по-оживени и нездраво превъзбудени, така че разказът придобил съвсем нови измерения. Образували се два лагера с две основни тези. Едните смятали, че Черноморският крокодил е истинско съкровище и ще направи селото им известно по света. Брегът можел и да не е е подходящ за рускини по монокини, но пък туристи от цял свят щели да идват да снимат чудовището, след като онова от Лох Нес, което вече близо един век упорито не искали да позира за снимки. Другите обаче събрали две и две, като незабавно решили, че въпросният крокодил е причината за изчезването на рибата по този край от началото на лятото. Тая голяма гад била ненаситна и изяждала по цели тонове, че дори за горките делфини не оставало. И поради тая причина цялото село трябвало да се подготви и да излезе на лов в морето, а чудовището да бъде убито. После вече туристите, ако искали, да идвали да снимат препарираното му тяло.

От двете страни летяли аргументи и слюнки, докато не станало почти сутрин и аргументите се поизчрапали.

Тримата братя се спогледали и пак безмълвно и незабелязано напуснали сцената, оттегляйки се в хладната нощ, където лудостта се измерваше само в приглушените крясъци зад стените на кръчмата. Нямало смисъл да се занимават с тия идиоти, бил изводът, до който достигнали още преди да е догоряла първата им цигара. Откритието си било тяхно и съответно славата също се полагала на тях. Оттук-нататък всяко забавяне щяло да бъде в техен ущърб, тъй като още утре можели да пристигнат журналисти, а след тях и тълпа от сеирджии и всякакви алчни типове. Затова те решили, въпреки изпития алкохол, да отидат до кея още преди изгрев, да добутат лодката в морето и сами да потърсят крокодила. Като го намерят щели да мислят на място. Дали да го заловят жив, дали да го убият или поне някоя хубава снимка да му направят, ситуацията сама щяла да подскаже кое е най-подходящо.

И речено-сторено. Слънцето едва се показвало на хоризонта, когато лодката се отлепила от брега и поела право към порозовелия хоризонт. И този път тримата братя се редували, но този път с по-голяма охота и някак си дори припряно. В залива не се виждала нито една друга лодчица. Всички мъже от селото в момента спяли дълбок, но неспокоен сън, изпълнен с видения за крокодили с фотоапарати, които снимат рускини по монокини.

Брегът отново се стопил, а малко след това Големия брат заявил, че разпознал мястото, на което вчера видели чудовището. Средния и Малкия брат отново се запитали как е успял да го познае, но само на ум. За да бъде всичко както преди, а и за да не бъде скучно чакането им, те отново хвърлили мрежи и заложили въдици. Този път обаче мисълта за първата рибка не ги вълнувала и едва ли някой от тях щеше да забележи, ако плувката потъне, дори на кукичката да се е хванала косатка. Вместо това те се разпрелили да наблюдават хоризонта на изток, север и юг, като за първи път през живота си съжалили, че нямат четвърти брат, който да гледа на запад.

За щастие обаче шансът им за успех бил три към четири, което си е един доста добър шанс. Не след дълго нещо смутило спокойствието на морето, но с малки вълнички, а с грохот и мехурчета, пяна и вълни, които почти преобърнали лодката. Само на няколко метра от нея изплувало нещо, което определено било по-голямо от лодка, но можело да мине за малка яхтичка. Нещото било покрито с лъскави сини люспи и  наистина си имало ноздри, очи и голяма озъбена паст, които изплували в точно тази последователност. След това се показал дълъг врат, зад който стърчала гръбна перка с разперени остри шипове. Вратът продължавал и продължавал да се издига и по нищо не изглеждало, че скоро ще свърши. Вече бил достатъчно високо над лодката, за да хвърля сянка над нея, когато се подал и торсът на чудовището, след което всичко затихнало.

За няколко мига настъпило почти неловко мълчание, прекъснато от едно:

- Здравейте!

Думите били изречени достатъчно авторитетно и подобаващо за същество с такива размери, така че тримата братя бързо трябвало да свикнат с мисълта, че то говори. Все пак Големия брат решил да изрече очевидното:

- Братко! Крокодилът говори!

Този път така и не станало ясно към кого от братята си се обръща той, но нямало значение, защото вместо тях му отвърнало съществото:

- Подозирам, че не си виждал змей, за да изричаш такива слова. По-притеснителното в случая обаче е, че най-вероятно не си виждал и крокодил...

- Ама змейовете не живеят ли в гората? - намеси се Малкия брат, който както казахме, бил най-начетен.

- Не.

- Ама.. Змей горянин? - настоял Малкия брат.

Съществото въздъхнало дълбоко, от което лодката пак се разклатила.

- И вие сте станали жертва на пропагандата в българския фолклор, който е доста несправедлив към морските твари. За ламя, хала и змей горянин сте чували, но не и за мен. Ако искате да знаете, под морските дълбини има доста чудовища, за които са подложени на дискриминация от вашите приказки. Има дори и доста привлекателни русалки, но за съжаление няма да мога да ви запозная. Понякога си мисля, че трябваше да открадна някоя златна ябълка, че поне една страничка да драсне някой за мен.

- Значи затова изяде всичката риба? За да ни отмъстиш за ниската си популярност. Можеше просто да се покажеш на бял свят, да позираш за някоя снимка, да свикаш пресконференция, ако щеш. Кому е нужно да избиваш цели популации, само заради проблемите с егото ти? - попитал Малкия брат, който за миг сякаш забрави, колко остри са зъбите на змея.

- Първо, да позирам за снимки не ми е в стила. Освен това всички знаят, че снимките на чудовища по правило стават неясни и размазани, така че нямаше смисъл да опитвам. Второ – донякъде позна. Причината да се покажа днес пред вас е свързана с рибата. Дотук обаче с прозорливостта ти. Може би ще останете изненадани, но аз страдам от липсата на риба повече от вас. С какво мислите, че се храня? Основно с риба разбира се, макар че съм поглъщал всякакви гадости. Никога обаче не бих изял толкова много риба, че чак да изчезне. На практика това е невъзможно, а и съм суетен и не бих позволил да кача излишни килограми.

- Тогава кой изяжда рибата? - намесил се този път Средния брат, който досега само слушал разговора.

- Вие обаче наистина се решили, че задължително някой трябва да я е изял. Това, че вие ловите тонове всеки ден, не означава, че другите създания на природата са също толкова лакоми като вас. Рибата не е изяде, нито от мен, нито от делфините, нито от някакви си морски крокодили. Рибата просто изчезна, ето така – пуф. - Змеят направил “пуф” с уста и за миг братята се притеснили, че от там ще излезе огън.

- Къде изчезна? - попитали почти в един глас те.

- Как така къде? Вие като умрете къде изчезвате? На дъното на морето предполагам. Мъртва е. Няма е. Популациите от години намаляват, но вие не се съобразявате. Може би не сте очаквали, че един ден ще се събудите и рибата няма да я има, но свиквайте. Доколкото чувам подобни проблеми вече имат и по други части на крайбрежието, както и по други морета. Впрочем... Изчакайте малко.

Змеят се потопил почти грациозно, доколкото няколкотонно чудовище може да се потопи грациозно от такава височина. Нямало го няколко минути, а морето още не се било успокоило, когато той отново изплувал и се надвесил над лодката. Устата му била пълна с нещо, но братята не могли да познаят какво е това. Сякаш за да отговори на почудата им, змеят се изплюл върху лодката, като почти не я потопило. От устата му полетяли всевъзможни боклуци – автомобилна гума, стар продънен бидон, прокъсани въжета и много, много пластмасови бутилки.

- Можете ли да ми обясните какво е това? - попитал змеят, като от устата му още изпадали дребни парчета боклук. - Събрах го само след три минути плуване с отворена уста. Е, говорете?

- Ами, по всичко изглежда, че е боклук. Но това какво общо има с рибата? - попитал Малкия брат.

- А аз си мислех, че ти си умният... Наистина ли мислите, че може да изхвърляте всякакви гадости тук и после да идвате да се храните от същото. Знаете ли, че миналата седмица ми влезе една сламка в носа и после я изкашлях през устата си. Отврат! А онази тръба, която сте заустили на два километра от брега и денонощно бълва нещо кафяво и миризливо, а морето около нея е вечно запенено? А корабите ви, които изхвърлят гъста черна течност, от която водата може да се запали? Да продължавам ли, защото на мен отговорът ми се струва очевиден...

- Е, голямата работа, малко боклук. Всеки цапа. Винаги сме живели така, а риба е имало. - запротестирал Големия брат.

- Играеш си много лесно с думата “винаги”, като за човек на не повече от 30 години. Е, аз съм на няколко века и мога да ти кажа, че не “винаги” е било така. Всъщност допреди стотина година имах сравнително добро мнение за хората. На вкус не сте нещо особено, но поне не се пречкахте. Сега обаче сте проблем и то сериозен. Честно казано с удоволствие бих ви разбил малката лодчица и бих гледал как се давите, но това, както обичате да казвате вие е капка в морето. А и тварите от моя вид рядко употребяват насилие за удоволствие. Доколкото знам, това е по-скоро човешка черта.

- Значи ще ни пощадиш, ако се върнем и занесем посланието ти до човечеството. И то вземе мерки и започне да пази морето. - предпазливо попитал Малкия брат, който през последните  минути на няколко пъти сериозно се беше дали ще разбере как изглежда змеят отвътре.

- И да, и не. Да, ще ви пусна. Но не, изобщо не ме интересува какво послание ще занесете на т.нар. човечество, както вие се изразихте. Казах ви, че по мое мнение човечеството е съставено предимно от идиоти. Така че се приберете, разкажете на когото си поискате за мен и за това, което съм ви казал. Вероятно може да ги убедите, че сте говорили с истински змей, но трудно ще ги накарате да повярват в самия проблем. И така хората ще продължават да замърсяват, докато морето, а и не само морето, се превърне в едно голямо сметище. И много видове вероятно ще загинат, може даже и змейовете да изчезнат. Обаче накрая ще дойде реда и на човечеството и нещата малко по малко ще потръгнат. Природата ще се самоизлекува бързо, веднъж когато заразата е отстранена. Надявам се само да си е научила урока и този път да бъде по-внимателна с еволюцията. Не се знае следващия път какво ще се пръкне...

И змеят отново потънал в дълбините.

Тримата братя изведнъж се почувствали почти самотни в нищожната си лодчица насред морската шир. В стомасите им се беше загнездило онова гадно чувство, че са им отнели правото на последната дума, но в същото време не бяха сигурни какво биха казали. Някак си логично беше мълчанието да наруши Малкия брат и да каже нещо на място.

- Е... В крайна сметка голямата работа – заяви той с тон, който най-лесно би бил описан като небрежно-авторитетен. - И без това от рибарлъка ми е дошло до гуша. Мен ако питате, българинът никога не е обичал морето и може би морето не го обича. И сега му отне рибата, но с това светът не свършва. В гората има дивеч и не съм чул там разни змейове и лами да притесняват хората с апокалиптични прогнози. Ако и дивечът изчезне, ще захванем някакъв друг бизнес. В краен случай ще учим компютри. Поне в близките педесет години това би трябвало да ни свърши работа. Спокойно, братя, гладни няма да останем, не сме будали. Мен ако питате, да му мисли змеят...

Тримата братя се засмяли, изтеглили празните мрежи и загребали към брега. В кръчмата щели да харесат тази история.


Автор: Венелин Костадинов

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: "Бургосстрой", ГЕРБ-Бургас, АБВ-Бургас, народният представител от ДПС Севим Али, "Артстрой 1 Кънстракшън".

Благодарим и за неоценимата помощ на: