Стоян чувстваше присъствието й. Когато сядаше вечер в хола да гледа телевизия - знаеше, че тя е там. Там на витрината. Малка, невзрачна тя стоеше между маските, донесени някога от Африка – спомен от моряшките му години с траулерите. Да, тя бе малка, но изпълваше цялата витрина. Сякаш избутваше маските в ъглите и изпълваше цялото пространство в стаята. Той никога не я поглеждаше, защото си мислеше че честото гледане ще отслаби и обезсмисли усещането към нея. Тя бе неговата тайна - една малка иконка. Икона, която бе най-важната за него. Иконата на Свети Никола. Всъщност на младини той не бе вярващ. Но на тръгване за първия рейс с траулерите баба му искаше да я даде. Била осветена. Той отказа. Срам го бе. Първи рейс. Ако я видят другите ще му се смеят. Тогава тя му заръча – ако нещо се случи да се моли на Свети Никола.

Пратиха ги в Южния Атлантик, до Антарктида да ловят някаква мазна риба. И стана белята. Двигателите угаснаха. Голяма повреда – бляк аут. Най-близкият кораб за помощ – руски траулер на осем часа от тях. Леден дъжд. Вятърът го правеше хоризонтален. Въжетата се обледеняваха и ставаха двадесет цолови. Корабът натежа и започна да скърца зловещо. Боцманът му каза, че този вид скърцане са последни стенания на смъртник. Има реална опасност от тежестта корабът да се разцепи на две. После издадоха заповед да вземат документите и парите в себе си и да чакат най-лошото. Тогава той разбра, че положението е много сериозно. И се закле. Ако слезе жив на брега и ако някога пак се качи на морски съд винаги да носи иконката на Свети Никола. Там отправи първата си молитва към Свети Никола. Корабът оцеля. Дойде помощ и така всичко свърши благополучно.

После се качи на малките кораби от частните превозвачи. Срещна в Бургас старите си колеги от Ре-Кетата. Дико вири –майната и Колю - Молата. Вири – майна е термин за тези, които са отзад на трала. А когато веднъж влизаха в един бар, при вида на много свободни жени Колю бе извикал – Мола. Това е възглас на рибарите когато морето ври от риба и те в този момент хвърлят мрежите. Та те го навиха да тръгне с тях. На един от тези рейсове стана трагедията в Азовско море. Трагедия за много семейства. Връщаха се натоварени. Само на няколко часа преди Керченския пролив ги връхлетя бурята. Нямаше спасение. На един кораб най-страшното става, когато моряците започват да излизат на палубата. В тъмната нощ между вълните които връхлитаха безмилостно кораба той мярна силуета на Динко-вири майната на носа. Обърна се видя и Молата на кърмата. Видя че и капитана събира документите и ги слага в една чанта до и... това бе всичко. Корабът се наклони и една вълна ги помете всички. Стоян успя само да бръкне в джоба си и да пипне иконката.

Не му остана време да се прекръсти. Изхвърлен в морето той заплува към светлините, които мярна. Уж се отдалечи на няколко метра и изведнъж мъртвата вълна пак го върна към кораба. Той разбра, че трябва да се гмурне под вълните. Така се гмуркаше, изплуваше от ледените води и непрекъснато се молеше. И когато вече чувстваше, че и последните сили го напускат, стана чудо. Една вълна от прибоя го изсипа на скалите. Така оцеля. Той бръкна в джоба и вярваше, че тя го е спасила. Всички други загинаха. Всички вестници писаха.

Това бе последният му рейс. После след години един ден Дичо, негов съученик още от Рибарския техникум го покани да му помогне да извадят мрежите.Той стигна до рибарското селище, но се сети, че не носи иконата. Намери повод да се върне до Бургас и да вземе иконата. Дичо макар и раздразнен така и не разбра защо се е върнал. Дичо бе мълчалив двуметров, двукрилен гардероб. Дичо мълчеше през цялото време. Този същият Дичо когато се напиеше започваше да плаче. Характер! Те излязоха в морето.

По едно време Стоян го попита.

-        Много надалеч отиваме!?

-        Дальше в лес- больше дров. – опита се да оригиналничи Дичо

Така след пет часа най-после стигнаха. И си струваше! Това се случва веднъж в живота на рибаря. Мрежите бяха пълни. Напълниха лодката, но разбраха че дори половината не могат да вземат. Така решиха да ги влачат. Започна да се свечерява.  И изведнъж вдигна вълна. Излезе буря. Вълните си играеха с лодката. Тя започна да се пълни. Те бяха се разгърдили и изхвърляха водата. Поредната голяма вълна окъпа и двамата и им намокри телефоните. Но това не бе нищо. При следващата вълна угасна двигателят. Без двигател, без никаква ориентация в открито бурно  море. Дичо изкара бутилката и на два пъти я преполови.

Стоян пак докосна с ръка джоба където бе иконата и се помоли на ум. Не след дълго времето утихна. Те, макар и без двигател продължаваха да изгребват водата. Стоян непрекъснато се молеше. Нямаха представа къде са, за да гребат към брега.Страхуваха се течението да не ги отнесе навътре. Скараха се на два пъти. Единият казваше една посока, а другият обратна. Така цяла нощ. На сутринта видяха, че течението ги е довлякло пред Маслен нос. Те загребаха в тази посока и излязоха на брега.

Стоян пак благодари на Свети Никола.

Не го споделяше с никой, защото се срамуваше да не му се смеят. Това бе неговата тайна. Тя сега стоеше там на витрината. Освен че му напомняше всички тези премеждия, го караше да се чувства по-сигурен, защото вярата го правеше по-силен.

Автор: Иван Иванов
12.